Игрите на Вор

— Ако арестуват него, може да арестуват и нас. Тя каза само да го оставим на планетата и й беше все едно дали ще се приземи на краката или на главата си. Не ни е нареждала да се замесваме — каза капитанът.

Глас от предавателя:

— Говори „Ариел“ — преден пост от спомагателната флота, работеща за Аслънд. Викам C6-WG от станцията на Вервейн откъм Хийгън. Искаме достъп на борда за проверка на кораба преди акостирането му. Спрете ускоряването и свалете защитата от страничния си люк. При отказ за съдействие станция Аслънд си запазва правото да ви откаже достъп до доковете. — Гласът заговори с явно повишено настроение. — Аз си запазвам правото да открия огън, ако не спрете и не се предадете до една минута. А това е сериозна преграда, момчета — гласът зазвуча иронично и много познато. Бел?

— Преустановете ускоряването — нареди капитанът и направи знак с ръка на втория офицер да изключи предавателя. — Хей ти, Рота — извика той към Майлс. — Ела тук!

„Значи пак станах Рота.“ Майлс успя да докара една мазна усмивка и плахо се приближи. Той зърна монитора и се опита да скрие жадното си любопитство. „Ариел“? Да, ето го на видеодисплея — лъскав кръстосвач, илириканска конструкция… Дали Бел Торн все още го командваше? „Как да се кача на този кораб?“

— Не ме изхвърляйте навън! — побърза да се примоли той. — Озераните са по петите ми. Не знаех, че плазмените дъгомети са дефектни, кълна се!

— Какви плазмени дъгомети? — попита капитанът.

— Аз съм търговец на оръжие. Продадох им едни плазмени дъгомети. Евтино им ги дадох. Оказа се обаче, че при претоварване засичат и отнасят ръката на човека, който ги използва. Не знаех, взех ги на едро.

Капитанът разтвори и след това отново затвори дясната си ръка, сякаш се боеше да не би един от дъгометите на Рота случайно да се е оказал в нея. Несъзнателно отри дланта си в панталона, по-далече от кобура на собствения си плазмен пистолет. Той смръщено изгледа Майлс.

— Приземяването ще бъде с главата напред — каза той след малко. — Лейтенант, вземете ефрейтора и закарайте този дребен мутант при страничния служебен шлюз, опаковайте го в спасителна капсула и го изхвърлете. Прибираме се у дома.

— Не! — едва чуто промълви Майлс, когато лейтенантът и ефрейторът го хванаха за ръцете. „Да!“ Той влачеше краката си, но внимаваше да не се съпротивлява така, че да си счупи нещо. — Не можете да ме изхвърлите в космоса…! — „Ариел! Господи…“

— О, наемниците на Аслънд ще те приберат — отзова се капитанът. — Може би. Ако не решат, че си бомба и не се опитат да те изстрелят в космоса с плазмен огън от кораба си или нещо такова. — Развеселен, той се обърна към предавателя и занарежда отегчено диспечерския речитатив:

— „Ариел“, говори C6-WG. Решихме, ъъ… да променим графика на полета си и да се върнем на станция Вервейн. Корабът няма да акостира, следователно няма нужда от проверка. Все пак ви оставяме малък подарък на раздяла. Доста малък. Какво ще го правите си е ваша работа…

Вратата на кабината за навигация и свръзка се затвори зад тях. След къс коридор и остър завой Майлс и носачите му стигнаха да служебния шлюз. Ефрейторът остана да държи Майлс, който се съпротивляваше, а офицерът отвори разположения до люка шкаф и измъкна една спасителна капсула.

Спасителните капсули представляваха евтини надуваеми пашкули, в които човек можеше да се вмъкне за секунди, и се използваха от пътниците по време на опасност. Бяха удобни както в случаите на повишаване на налягането в кораба, така и за неговото напускане. Наричаха ги още „балони за идиоти“, защото за управлението им не се изискваха каквито и да е познания, по простата причина, че бяха неуправляеми. В тях имаше само система за неколкочасово рециклиране на въздуха и излъчвател на сигнал, който улесняваше търсенето им в откритото пространство. „Балоните за идиоти“ не се препоръчваха на хора, страдащи от клаустрофобия. Инертни и елементарни, те бяха едни от най-рентабилните животоспасяващи средства. Разбира се, когато корабите, които трябваше да ги приберат от открития космос, пристигнеха навреме.

Майлс нададе доста правдободобен вой, докато го натъпкваха в тясната вътрешност на капсулата, от която се разнасяше миризма на пластмаса. Капсулата се запечатваше и надуваше автоматично само с издърпването на един шнур. За миг през съзнанието му премина споменът за потъналата в калта палатка на остров Кирил и той преглътна един истински вик. Преобърна се няколко пъти, докато похитителите му изтъркалят капсулата във въздушния шлюз. Изсвистяване, рязък удар, накланяне и той се понесе свободно надолу в катранения мрак.

Сферичната капсула беше малко повече от един метър в диаметър. Превит почти на две, Майлс опипа наоколо. Стомахът му негодуваше срещу въртенето, предизвикано от изхвърлянето на капсулата. Той продължаваше да проучва вътрешността на капсулата с треперещите си пръсти, докато не напипа нещо. Надяваше се това да е ненагряваща се лампа. Той стисна предмета в ръцете си и бе награден с противна зеленикава светлина.

Дълбоката тишина се нарушаваше единствено от тихичкото съскане на рециклатора и собственото му накъсано дишане… „Е… по-добре е от последния път, когато се опитаха да ме натикат във въздушен шлюз.“ Майлс се опита да си представи всички възможни действия, които можеше да предприеме „Ариел“ вместо да го прибере. Вледеняващото очакване, че всеки момент корабът ще открие огън, се замени с мисълта за студената тъмна асфикция, когато капсулата му беше хваната от механична ръка.

Операторът на ръката явно беше любител, страдащ от паралич, но след неколкоминутни фокуси, възобновената гравитация и външният шум успокоиха Майлс. Разбра, че е прибран на сигурно място в работещ шлюз. Чу се свистенето на вътрешната врата, изопачени човешки гласове и „балонът за идиоти“ започна да се търкаля. Той простена високо и като се сви на кълбо, се затъркаля заедно с капсулата. Когато движението спря, Майлс седна, пое си дълбоко въздух и се опита да пооправи униформата си.

Последваха приглушени думкания в пластмасовата повърхност.

— Има ли някой вътре?

— Да! — извика Майлс в отговор.

— Минутка…

Проскърцвания, звънтене, шум от раздиране и пломбите на запечатаната капсула бяха счупени. Горната част на капсулата започна да пропада, когато въздухът заизлиза като въздишка навън. Майлс си проправи път през гънките и треперещ се изправи с цялата грация и достойнство на току-що излюпило се пиле.

Намираше се в малък товарен отсек. Около него с насочени в главата му стънери и невропарализатори стояха трима войника в сиво-бели униформи. Един строен офицер със знаците на капитан беше стъпил с единия си крак върху някаква метална кутия и наблюдаваше появяването на Майлс.

Изрядната униформа и топлият кафяв цвят на косата на офицера не подсказваха с нищо дали пред Майлс стои изтънчен и нежен мъж, или необикновено решителна жена. Тази подвеждаща външност не беше случайна, а резултат на преднамерени грижи — Бел Торн беше бетиански хермафродит — малцинство от потомци на социогенетичен експеримент отпреди един век, който не беше успял. Когато Майлс се появи, изражението на Торн сякаш се втечни и преля от скептицизъм в удивление.

Майлс му се ухили.

— Здравей, Пандора. Боговете ти изпращат дар. Но има уловка.

— Нима не е винаги така? — с озарено от задоволство лице Торн пристъпи към Майлс и го сграбчи през кръста, преливащ от искрящ ентусиазъм. — Майлс! — Торн отново прегърна Майлс и се вгледа жадно в лицето му. — Какво правиш тук?

— Не знам защо, но все си мислех, че това може да е първият ти въпрос — въздъхна Майлс.

— …и какво правиш в униформата на рейнджър?

„Боже!“

— Радвам се, че не си от школата на първо-стреляй-после-питай. — Майлс освободи обутите си в чехли крака от спадналата капсула. Войниците все още държаха оръжието си насочено, но някак несигурно. — А… — Майлс направи изразителен жест към тях.

— Оставете, момчета — нареди им Торн. — Всичко е наред.