Игрите на Вор

Те го преведоха през слабо осветения кораб и го качиха на някакъв асансьор. Слязоха от асансьора на етаж, обозначен като „Отсек Г“. Майлс застана нащрек. Грегор трябваше да е някъде тук… Стигнаха до врата, на която освен номерът й — 10А нямаше никакви други надписи. Надзирателите натиснаха звънеца на кодиращото устройство за разрешение да влязат. Вратата се плъзна встрани.

Кавило седеше зад бюрото на компютърна конзола и сякаш плуваше във вир от светлина насред мрачната стая. Платиненорусата й коса блестеше като слънце със собствената си светлина. Бяха пристигнали в личния кабинет на командващия, вероятно разположен в съседство с жилищните й помещения. Майлс напрегна зрението и слуха си за някакви следи от императора. Кавило беше напълно облечена в изрядна бойна униформа. Майлс се успокои, че поне не беше единственият, който напоследък не си доспива. Стори му се, че тя изглежда поуморена. Това го изпълни с оптимизъм. Кавило положи стънера си върху бюрото, до дясната си ръка, и освободи надзирателите. Оръжието изглеждаше злокобно. Майлс протегна шия и потърси с очи хипоспрея. Тя се протегна и се облегна назад. Пречистено от бялата й кожа, уханието на парфюма й — по-свеж, по-остър и не толкова мускусен, като парфюма на Ливия Ню — гъделичкаше ноздрите му. Той преглътна.

— Седнете, лорд Воркосиган.

Той зае посочения стол и зачака. Тя го наблюдаваше с пресметливите си очи. Ноздрите му го засърбяха нетърпимо. Той държеше ръцете си спокойно отпуснати надолу. Не биваше още при първия й въпрос да започне да си бърка в носа.

— Вашият император Грегор е в ужасна беда, мънички лорд Вор. За да го спасите, трябва да се върнете в наемническата флота на Озер и отново да я поставите под свое командване. Когато го направите, ще получите по-нататъшни инструкции.

— Какво заплашва императора? — стресна се Майлс. — Вие? — Гласът му беше сподавен.

— Ни най-малко! Грег е най-добрият ми приятел. Любовта на моя живот. За него бих направила всичко. Дори бих се отказала от кариерата си. — Тя се усмихна невинно. В отговор Майлс гнусливо сви устни. Тя му се ухили. — Ако ти хрумне нещо друго освен изричното придържане към инструкциите, това би могло да подхвърли Грегор на невъобразими изпитания… в ръцете на по-лоши врагове.

„По-лоши от тебе? Не е възможно… Дали?“

— Защо искате от мен да оглавя наемниците Дендарии?

— Не мога да ви кажа — очите й се разшириха и блеснаха доволно от собствената й шега. — Изненада!

— Какво ще ми осигурите в подкрепа на това начинание?

— Транспорт до станция Аслънд.

— Какво друго? Войници, оръжия, кораби, пари?

— Казаха ми, че вие сте в състояние да се справите само с помощта на собствената си интелигентност. Точно това искам да проверя.

— Озер ще ме убие. Веднъж вече опита.

— Това е риск, който аз ще трябва да поема.

„Това «аз» наистина ми харесва, мадам.“

— Искате да ме убият — заключи Майлс. — А какво ще стане, ако вместо това успея?

Очите му започнаха да сълзят. Той подсмръкна. Скоро ще трябва да почеше носа си. Сърбежът направо го влудяваше.

— Разковничето на стратегията, мънички Вор — любезно обясни тя, — не се крие в това, да избереш пътя към победата, а в това да направиш избора си така, че всички пътища да водят към нея. В идеалния вариант. От смъртта ти ползата е една, от твоя успех — друга. Още веднъж ще подчертая, че всеки преждевременен опит да се свържеш с Бариар може да бъде много противопоказен. Много!

Афоризмът за стратегията беше чудесен. Ще трябва да го запомни.

— Тогава нека чуя заповедите от собствения си върховен главнокомандващ. Нека говоря с Грегор.

— А! Това ще е твоята награда за успешно свършената работа.

— Последният човек, който прие подобна сделка, беше застрелян в тила заради своята доверчивост. Какво ще кажете, да си спестим времето и да ме застреляте още сега? — Той премигна и подсмръкна. Сълзите вече се стичаха по носа му.

— Нямам желание да ви застрелям — тя изпърха кокетно с миглите си и го погледна, след това се изправи намръщена назад. — Наистина, лорд Воркосиган, не съм очаквала, че ще избухнете в сълзи.

Той си пое дъх. Ръцете му се вдигнаха в безпомощен жест. Поразена, Кавило бръкна в горния джоб на куртката си и му подхвърли носната си кърпичка. Носна кърпичка, напоена със свежото ухание. Майлс нямаше друг изход и я притисна към лицето си.

— Престани да плачеш, страхли… — рязката й заповед беше прекъсната от първото му могъщо кихане, последвано от бърз залп.

— Не плача, кучко. Алергичен съм към шибания ти парфюм! — успя да продума задавено Майлс, между приличащите на припадъци пристъпи.

Тя се хвана за главата и се закикоти. Този път истински, а не в името на добрите обноски. Най-после истинската, спонтанната Кавило — беше прав, наистина имаше извратено чувство за хумор.

— О, скъпи — едва си пое дъх тя, — това ми дава страхотна идея за газова граната. Жалко, че никога няма да… ох, добре.

Синусите му пулсираха като медни барабани. Тя безпомощно поклати глава и натисна някакво копче на компютъра си.

— Мисля, че е по-добре да те изпратя, преди да си експлодирал.

Погледът на Майлс, замъглен от сълзите, падна върху филца на кафявите му чехли.

— Мога ли да получа поне чифт ботуши за това пътуване?

Тя сви устни и за миг остана замислена.

— Не — реши тя. — Ще бъде по-интересно да видя как ще се оправиш така, както си сега.

— С тази униформа на Аслънд? Ще бъда като овца във вълча кожа — възпротиви се той. — Застрелян без предупреждение по погрешка.

— По погрешка… нарочно… Божичко! Ще си прекараш много вълнуващо. — Тя отвори вратата с натискане на някакъв бутон.

Той все още кихаше и едва си поемаше дъх, когато надзирателите влязоха, за да го отведат. Кавило продължаваше да се смее.

Беше необходим половин час, за да отшумят последствията от отровния й парфюм. Дотогава го бяха затворили в тясна каюта на борда на кораб за полети във вътрешността на системата. Бяха се качили на борда направо от един от люковете на „Десницата на Кюрин“. Дори не беше стъпил на станция Вервейн. Никакъв шанс да си пробие път до нея.

Той огледа каютата. Удобството на леглото и санитарния възел напомняха много за предишната му килия. „Корабна служба, пфу! Обширните предели на необятната вселена, пфу! Ореолът на Имперските служби, пфу, пфу, пфу!“ Беше изгубил Грегор… „Може и да съм малък, но се оплесквам здраво, защото стоя на раменете на ГИГАНТИ.“ Зае се да блъска по вратата и да крещи по уредбата за вътрешна свръзка. Никой не се появи.

„Изненада!“

Можеше да ги изненада всичките, като се обеси — една привлекателна със сбитостта си идея, но нямаше на какво да закачи колана си.

Добре. Корабът, от куриерски тип, беше по-бърз от тромавия товарен съд, с който последния път на двамата с Грегор им трябваха три дни, за да пресекат системата. Но нямаше да стане и за минути. Разполагаше най-малко с ден и половина за сериозен размисъл. Той и Адмирал Нейсмит.

„Изненада! Господи!“

Един офицер и един пазач дойдоха да го вземат. Появиха се почти според предвижданията му: по времето когато трябваше да навлязат в отбранителния периметър на Аслънд. „Но все още не сме акостирали. Струва ми се преждевременно.“ Нервното му изтощение се прояви във вид на взрив от адреналин. Той си пое дъх, опитвайки се да разсее мъглата от обезумялото си съзнание и отново да го върне в будното му състояние. Въпреки че му беше необходимо много повече. Офицерът го преведе през късите коридори на малкия кораб до кабината за навигация и свръзка. Капитанът, в униформата на Рейнджърите, беше тук, наведен заедно с втория си офицер над комуникационната конзола. Пилотът и бордният инженер бяха заети на своите места.

— Ако се качат на борда, ще го арестуват и той автоматически ще бъде доставен до местоназначението, както ни е наредено — тъкмо казваше вторият офицер.