Посестрими в занаята

На нашем литературном портале можно бесплатно читать книгу Посестрими в занаята, Пратчет Тери-- . Жанр: Классическая проза. Онлайн библиотека дает возможность прочитать весь текст и даже без регистрации и СМС подтверждения на нашем литературном портале bazaknig.info.
Посестрими в занаята
Название: Посестрими в занаята
Дата добавления: 16 январь 2020
Количество просмотров: 154
Читать онлайн

Посестрими в занаята читать книгу онлайн

Посестрими в занаята - читать бесплатно онлайн , автор Пратчет Тери
На магическият Диск се тресат кралства, падат корони и проблясват кинжали, а задължителните три вещици се намеесват в делата на владетелите. Но Баба Вихронрав и нейните посестрими от Сборището откриват, че това е доста трудничко, а не както ви го представят разни драматурзи… Каквото очаквате, ще го намерите в тази книга — гърбави крале, загубени корони и предрешени престолонаследници. Наред с тях ще срещнете и невиждани неща, например гръмотевична буря, обзета от жажда за актьорска слава, или първото в историята презареждане на метла по време на полет. Посестримите в занаята преодоляват невероятни препятствия („Ей, това котле е пълно с гадост!“), за да върнат на трона краля, комуто короната се пада по право. Поне те така си мислят…

Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала

1 ... 32 33 34 35 36 37 38 39 40 ... 64 ВПЕРЕД
Перейти на страницу:

— Тази нощ — заяви Баба.

— Искаш да възкачиш на трона едно дете? Ами то няма да се задържи там и пет минути.

— Няма да е дете — възрази Баба тихо. — А възрастен мъж. Спомняш ли си Черната Алис?

Настъпи тежка тишина. Леля Ог се отпусна назад.

— Да го вземат дяволите — прошепна тя. — Не смяташ да опитваш онова, нали?

— Смятам да се пробвам.

— Дяволите да го вземат — повтори Леля предпазливо, сетне попита: — Мислила си вече по въпроса, нали?

— Да.

— Ама гледай сега, Есме. Черната Алис беше най-добрата. Искам да кажа, ти си добра, да речем, в главознанието и в мисленето, и всичко останало, нъл тъй. Ама Черната Алис просто взе, че го стори.

— Нима твърдиш, че аз не мога?

— Извинете ме — включи се Маграт.

— Не. Не. Разбира се, че не искам тъй да кажа — игнорира я Леля.

— Хубаво.

— Само че… ами-и, тя беше, нали се сещаш, серсемката измежду вещиците, както каза кралят.

— Старейшината — поправи я Баба, която беше проверила в речника.

— Извинете ме — намеси се този път на висок глас Маграт. — Коя е Черната Алис? И — бързо прибави тя — моля без тия многрзначителни погледи, дето си ги разменяте и си говорите, сякаш аз не съществувам. Сборището се състои от три вещици, помнете го.

— Ти не я знаеш, беше преди да се родиш — отговори Леля Ог. — Всъщност даже преди мене беше. Живяла е оттатък пътя към Скънд. Много могъща вещица е била.

— Ако вярваш на слуховете — вмъкна Баба.

— Веднъж превърнала някаква тиква в кралска колесница — продължи Леля.

— Циркови номера — коментира Баба Вихронрав. — Какво добро е направила на момичето — да отиде на бала, цялото вмирисано на варена тиква. И ония глупости с кристалните пантофки. Ами то си е опасно да се носят такива неща на краката!

— Но най-великото нещо, което някога е направила — продължи Леля, като не обърна внимание на коментарите, — било, че омагьосала целия замък и той потънал в сън за повече от сто години, докато… — тя се поколеба. — Не си спомням. Имаше нещо с някакви рози или беше хурка? Струва ми се, че някаква принцеса трябваше да се убоде… не, май беше принц. Така беше.

— Трябвало е да убоде принца ли? — объркано попита Маграт.

— Не… той е трябвало да я целуне. Много романтична жена е била Черната Алис. Винаги е слагала по малко любовни трепети. Нищо не е обичала повече от това Принцесата да срещне в блатото Жабока.

— А защо са я наричали Черната Алис?

— Заради ноктите — обясни Баба.

— И заради зъбите — добави Леля Ог. — Обичала да си похапва сладичко. Живяла е в захарна къщичка. Някакви две дечурлига я бутнали в собствената й фурна накрая. Какъв шок само!

— Значи смятате да омагьосате замъка да заспи? — попита Маграт.

— Тя не е омагьосвала замъка да заспи — възрази Баба. — Това са бабешки приказки — добави, като хвърли многозначителен поглед към Леля. — А просто е размърдала малко времето около него. Не е толкова трудно, колкото хората си въобразяват. Всеки го прави понякога. Времето е подобно на гума — може да се разтегля, докато му прилегне на човек.

Маграт тъкмо се канеше да възрази, че не е вярно, времето си е време — всяка секунда е дълга точно една секунда, нали затова е време, това си му е работата… Но си припомни седмици, прелетели край очите й, и следобеди, проточили се цяла вечност. Понякога минутите продължаваха с часове, а някои часове минаваха така бързо, че дори не ги усещаше…

— Ама това са просто възприятията на хората — рече на глас. — Не е ли така?

— О, да — съгласи се Баба. — Разбира се. Всичко се свежда до възприятията. Каква е разликата?

— Сто години ще дойдат малко множко обаче — възрази Леля.

— На мене ми се струва, че петнайсет е хубаво, кръгло число — отговори Баба. — Означава, че момъкът ще бъде осемнайсетгодишен накрая. Значи само трябва да направим заклинанието, да отидем да го приберем, той да предяви правата си към престола и всичко ще бъде чисто и точно.

Маграт се въздържа от коментар, защото й бе направило впечатление, че тая работа със съдбите изглежда прекалено лесна, когато си приказват за нея, обаче никога не работи добре, щом се набъркат истинските човешки същества. Леля се облегна назад и си сипна още една щедра доза ябълкова ракия в чая.

— Може да се получи чудесно — каза. — Малко спокойствие и тишина през следващите петнайсет години. Доколкото си спомням заклинанието, трябва да се обиколи замъкът, преди да пропеят първи петли.

— Нямах това предвид — прекъсна я Баба. — Няма да е правилно. Фелмет пак ще си продължи да бъде крал през всичкото време. Кралството ще продължи да запада. Не, всъщност аз мислех да преместим цялото кралство.

И им се ухили.

— Целия Ланкър? — повтори Леля.

— Да.

— Петнайсет години напред в бъдещето?

— Да.

Леля погледна към метлата на Баба. Беше здраво направена и потегната, за да държи дълго време, с изключение на малкия проблем със запалването. Но и тя си имаше граници.

— Никога няма да успееш — заяви накрая. — Не можеш да обиколиш цялото кралство върху туй нещо. Това значи, че трябва да изминеш целия път оттук до Брашнен Нож и надолу до Разлома на Дръмлин. Просто няма как да носиш толкова много магия със себе си.

— И за това съм помислила — отговори Баба.

Ухили им се отново. Беше ужасяващо.

След това им обясни плана си. Той беше кошмарен.

Минути по-късно ливадата опустя. Трите вещици се упътиха всяка по своите задачи. Мястото остана безмълвно за известно време, като се изключеха редките писъци на прилепите и шепотът на вятъра из изтравничетата.

След това от близкото торфено мочурище се разнесе бълбукане. Много предпазливо, увенчан с гъсталак от мъх, побитият камък се показа на повърхността и огледа с дълбоко недоверие местността.

Грибо действително се забавляваше. Първоначално сметна, че новият му приятел го е понесъл към колибата на Маграт, но по някаква причина в тъмното беше объркал пътеката и сега явно беше решил да се поразходи из гората. В едно от най-интересните й кътчета, чувстваше Грибо. Местността беше неравна, осеяна с потайни бари и малки, но дълбоки мочурища, мъгливи дори и при ясно време. Грибо честичко наминаваще насам с надеждата да свари някой заблудил се вълк. — Мислех, че котките могат сами да си намират пътя към дома — промърмори Шутът.

Той наруга полугласно сам себе си. Най-лесно би било да занесе нещастното същество до къщата на Леля Ог, която бе само на няколко пресечки, кажи-речи, в сянката на замъка. Но след това го осени идеята да го заведе при Маграт. Смяташе, че това ще й направи впечатление. Котките са слабото място на вещиците. А тя би го поканила на чаша чай или нещо такова…

Нагази в следваща пълна с вода дупка. Нещо се загърчи под крака му. Шутът простена, отстъпи назад и се подхлъзна на някаква тумбеста гъба.

— Гледай сега, котко — започна той. — Трябва да слезеш оттам, разбираш ли? И да си намериш пътя към дома, а аз ще те следвам. Котките виждат много добре в тъмното и могат да си намират пътя сами — с надежда в гласа добави той.

Шутът посегна към главата си. Грибо заби нокти в ръката му, просто като приятелско предупреждение, но с изненада установи, че те не оказват никакъв ефект върху металната ризница.

— Хайде, то ми е добро котенце — галено каза Шутът и го спусна на земята. — Хайде, тръгвай към дома. Който и да е дом ме устройва.

Усмивката на Грибо постепенно избледня и изчезна, докато не остана нищо друго освен котката. Резултатът беше също толкова обезпокоителен, колкото и ако беше станало наопаки.

Той се протегна и се прозя, за да прикрие объркването си. Да го нарекат добро котенце в центъра на любимата му ловна територия не допринасяше по никой начин за славата му на пройдоха. След това се шмугна и изчезна сред фиданките.

Шутът се втренчи в мрака. Осени го мисълта, че харесва горите, но от разстояние. Успокояващо бе усещането, че са там, на мястото си. Горите в мислите му не бяха съвсем същите като истинските, в които човек може да се изгуби, да речем. Имаше повече могъщи дъбове в тях и далеч по-малко къпинаци. Предпочиташе да си ги представя денем, когато дърветата нямат злокобни лица под короните и протегнати дращещи клонаци. Дърветата на въображението му представляваха горди горски великани. А тук повечето от тях като че бяха планински гномове, нищо друго освен удобни подпорки за виещия се бръшлян и гроздовете гъби.

1 ... 32 33 34 35 36 37 38 39 40 ... 64 ВПЕРЕД
Перейти на страницу:
Комментариев (0)
название