Посестрими в занаята

— Тази нощ — заяви Баба.

— Искаш да възкачиш на трона едно дете? Ами то няма да се задържи там и пет минути.

— Няма да е дете — възрази Баба тихо. — А възрастен мъж. Спомняш ли си Черната Алис?

Настъпи тежка тишина. Леля Ог се отпусна назад.

— Да го вземат дяволите — прошепна тя. — Не смяташ да опитваш онова, нали?

— Смятам да се пробвам.

— Дяволите да го вземат — повтори Леля предпазливо, сетне попита: — Мислила си вече по въпроса, нали?

— Да.

— Ама гледай сега, Есме. Черната Алис беше най-добрата. Искам да кажа, ти си добра, да речем, в главознанието и в мисленето, и всичко останало, нъл тъй. Ама Черната Алис просто взе, че го стори.

— Нима твърдиш, че аз не мога?

— Извинете ме — включи се Маграт.

— Не. Не. Разбира се, че не искам тъй да кажа — игнорира я Леля.

— Хубаво.

— Само че… ами-и, тя беше, нали се сещаш, серсемката измежду вещиците, както каза кралят.

— Старейшината — поправи я Баба, която беше проверила в речника.

— Извинете ме — намеси се този път на висок глас Маграт. — Коя е Черната Алис? И — бързо прибави тя — моля без тия многрзначителни погледи, дето си ги разменяте и си говорите, сякаш аз не съществувам. Сборището се състои от три вещици, помнете го.

— Ти не я знаеш, беше преди да се родиш — отговори Леля Ог. — Всъщност даже преди мене беше. Живяла е оттатък пътя към Скънд. Много могъща вещица е била.

— Ако вярваш на слуховете — вмъкна Баба.

— Веднъж превърнала някаква тиква в кралска колесница — продължи Леля.

— Циркови номера — коментира Баба Вихронрав. — Какво добро е направила на момичето — да отиде на бала, цялото вмирисано на варена тиква. И ония глупости с кристалните пантофки. Ами то си е опасно да се носят такива неща на краката!

— Но най-великото нещо, което някога е направила — продължи Леля, като не обърна внимание на коментарите, — било, че омагьосала целия замък и той потънал в сън за повече от сто години, докато… — тя се поколеба. — Не си спомням. Имаше нещо с някакви рози или беше хурка? Струва ми се, че някаква принцеса трябваше да се убоде… не, май беше принц. Така беше.

— Трябвало е да убоде принца ли? — объркано попита Маграт.

— Не… той е трябвало да я целуне. Много романтична жена е била Черната Алис. Винаги е слагала по малко любовни трепети. Нищо не е обичала повече от това Принцесата да срещне в блатото Жабока.

— А защо са я наричали Черната Алис?

— Заради ноктите — обясни Баба.

— И заради зъбите — добави Леля Ог. — Обичала да си похапва сладичко. Живяла е в захарна къщичка. Някакви две дечурлига я бутнали в собствената й фурна накрая. Какъв шок само!

— Значи смятате да омагьосате замъка да заспи? — попита Маграт.

— Тя не е омагьосвала замъка да заспи — възрази Баба. — Това са бабешки приказки — добави, като хвърли многозначителен поглед към Леля. — А просто е размърдала малко времето около него. Не е толкова трудно, колкото хората си въобразяват. Всеки го прави понякога. Времето е подобно на гума — може да се разтегля, докато му прилегне на човек.

Маграт тъкмо се канеше да възрази, че не е вярно, времето си е време — всяка секунда е дълга точно една секунда, нали затова е време, това си му е работата… Но си припомни седмици, прелетели край очите й, и следобеди, проточили се цяла вечност. Понякога минутите продължаваха с часове, а някои часове минаваха така бързо, че дори не ги усещаше…

— Ама това са просто възприятията на хората — рече на глас. — Не е ли така?

— О, да — съгласи се Баба. — Разбира се. Всичко се свежда до възприятията. Каква е разликата?

— Сто години ще дойдат малко множко обаче — възрази Леля.

— На мене ми се струва, че петнайсет е хубаво, кръгло число — отговори Баба. — Означава, че момъкът ще бъде осемнайсетгодишен накрая. Значи само трябва да направим заклинанието, да отидем да го приберем, той да предяви правата си към престола и всичко ще бъде чисто и точно.

Маграт се въздържа от коментар, защото й бе направило впечатление, че тая работа със съдбите изглежда прекалено лесна, когато си приказват за нея, обаче никога не работи добре, щом се набъркат истинските човешки същества. Леля се облегна назад и си сипна още една щедра доза ябълкова ракия в чая.

— Може да се получи чудесно — каза. — Малко спокойствие и тишина през следващите петнайсет години. Доколкото си спомням заклинанието, трябва да се обиколи замъкът, преди да пропеят първи петли.

— Нямах това предвид — прекъсна я Баба. — Няма да е правилно. Фелмет пак ще си продължи да бъде крал през всичкото време. Кралството ще продължи да запада. Не, всъщност аз мислех да преместим цялото кралство.

И им се ухили.

— Целия Ланкър? — повтори Леля.

— Да.

— Петнайсет години напред в бъдещето?

— Да.

Леля погледна към метлата на Баба. Беше здраво направена и потегната, за да държи дълго време, с изключение на малкия проблем със запалването. Но и тя си имаше граници.

— Никога няма да успееш — заяви накрая. — Не можеш да обиколиш цялото кралство върху туй нещо. Това значи, че трябва да изминеш целия път оттук до Брашнен Нож и надолу до Разлома на Дръмлин. Просто няма как да носиш толкова много магия със себе си.

— И за това съм помислила — отговори Баба.

Ухили им се отново. Беше ужасяващо.

След това им обясни плана си. Той беше кошмарен.

Минути по-късно ливадата опустя. Трите вещици се упътиха всяка по своите задачи. Мястото остана безмълвно за известно време, като се изключеха редките писъци на прилепите и шепотът на вятъра из изтравничетата.

След това от близкото торфено мочурище се разнесе бълбукане. Много предпазливо, увенчан с гъсталак от мъх, побитият камък се показа на повърхността и огледа с дълбоко недоверие местността.

Грибо действително се забавляваше. Първоначално сметна, че новият му приятел го е понесъл към колибата на Маграт, но по някаква причина в тъмното беше объркал пътеката и сега явно беше решил да се поразходи из гората. В едно от най-интересните й кътчета, чувстваше Грибо. Местността беше неравна, осеяна с потайни бари и малки, но дълбоки мочурища, мъгливи дори и при ясно време. Грибо честичко наминаваще насам с надеждата да свари някой заблудил се вълк. — Мислех, че котките могат сами да си намират пътя към дома — промърмори Шутът.

Той наруга полугласно сам себе си. Най-лесно би било да занесе нещастното същество до къщата на Леля Ог, която бе само на няколко пресечки, кажи-речи, в сянката на замъка. Но след това го осени идеята да го заведе при Маграт. Смяташе, че това ще й направи впечатление. Котките са слабото място на вещиците. А тя би го поканила на чаша чай или нещо такова…

Нагази в следваща пълна с вода дупка. Нещо се загърчи под крака му. Шутът простена, отстъпи назад и се подхлъзна на някаква тумбеста гъба.

— Гледай сега, котко — започна той. — Трябва да слезеш оттам, разбираш ли? И да си намериш пътя към дома, а аз ще те следвам. Котките виждат много добре в тъмното и могат да си намират пътя сами — с надежда в гласа добави той.

Шутът посегна към главата си. Грибо заби нокти в ръката му, просто като приятелско предупреждение, но с изненада установи, че те не оказват никакъв ефект върху металната ризница.

— Хайде, то ми е добро котенце — галено каза Шутът и го спусна на земята. — Хайде, тръгвай към дома. Който и да е дом ме устройва.

Усмивката на Грибо постепенно избледня и изчезна, докато не остана нищо друго освен котката. Резултатът беше също толкова обезпокоителен, колкото и ако беше станало наопаки.

Той се протегна и се прозя, за да прикрие объркването си. Да го нарекат добро котенце в центъра на любимата му ловна територия не допринасяше по никой начин за славата му на пройдоха. След това се шмугна и изчезна сред фиданките.

Шутът се втренчи в мрака. Осени го мисълта, че харесва горите, но от разстояние. Успокояващо бе усещането, че са там, на мястото си. Горите в мислите му не бяха съвсем същите като истинските, в които човек може да се изгуби, да речем. Имаше повече могъщи дъбове в тях и далеч по-малко къпинаци. Предпочиташе да си ги представя денем, когато дърветата нямат злокобни лица под короните и протегнати дращещи клонаци. Дърветата на въображението му представляваха горди горски великани. А тук повечето от тях като че бяха планински гномове, нищо друго освен удобни подпорки за виещия се бръшлян и гроздовете гъби.