Игрите на Вор

— Не мисля, че можем да ги изхвърлим в космоса.

— Нас щяха да ни изхвърлят, но ти си права. Ще трябва да ги скрием някъде, докато се измъкнем — каза Майлс.

— Точно така — изправи се и кимна на Кодак, който се спусна да помага на Майлс да издърпат телата в шлюза. Тя се смръщи при вида на лейтенанта.

— Не че космосът не би се отразил благотворно на някои личности.

— Можете ли да ни осигурите коридор за бягство?

— Точно заради това сме тук — Елена се обърна към тримата войници, които предпазливо я бяха последвали. Четвърти войник стоеше на пост в най-близкия пресечен коридор. — Май извадихме късмет — каза им тя. — Разузнайте напред и разчистете пътя по маршрута ни, но действайте хитро, не искам да ви усетят. След това изчезвате. Не сте били тук и не сте видели нищо.

Те кимнаха и се оттеглиха. Майлс чу заглъхващия им шепот: „Това той ли беше? Да…“

Майлс, Грегор и Елена се настаниха удобно заедно с телата в шлюза и временно затвориха вътрешната врата. Кодак остана на пост пред нея. Елена помагаше на Грегор да свали ботушите на озеранеца, който носеше неговия номер, докато Майлс съблече своя син затворнически костюм и остана по смачканите дрехи на Виктор Рота, които изглеждаха доста зле след четири дни непрекъснато носене, сън и потене. Майлс искаше да смени уязвимите сандали с ботуши, но никой в шлюза нямаше номер, който поне мъничко да се доближава до неговия.

Грегор навлече сиво-бялата униформа и напъха крака в ботушите. Двамата с Елена си размениха предпазливи, пълни с удивление погледи.

— Наистина си ти — Елена слисана поклати глава. — Какво търсиш тук?

— Стана грешка — отвърна Грегор.

— Без майтап! И чия беше тази грешка?

— Боя се, че беше моя — намеси се Майлс. Това, че Грегор не отрече твърдението му, малко го подразни.

Елена присви устни в една доста особена усмивка — първата, откакто се бяха срещнали. Майлс реши, че е по-добре да не й иска обяснение. Тази припряна размяна на практични забележки ни най-малко не напомняше многобройните разговори, които Майлс дълго беше репетирал наум за първата си мъчителна среща с Елена.

— Ще претърсят кораба след минути — веднага, шом забавянето на доклада на тези юнаци стане подозрително — изнервен отбеляза Майлс. Той прибра двата стънера, силовата мрежа и вибрационния нож и ги напъха в колана си. След като размисли още веднъж, той бързо лиши четиримата озерани от кредитните им карти, пропуските, документите им за самоличност и парите им. Натъпка всичко по джобовете, своите и на Грегор, и се увери още веднъж, че Грегор се е отървал от затворническата си карта, която лесно можеше да се проследи. Намери и една изядена наполовина дажба и я захапа на момента. Докато Елена ги изведе от въздушния шлюз, вече дъвчеше. Майлс добросъвестно предложи на Грегор да си отхапе от блокчето, но той само поклати глава. Вероятно Грегор беше вечерял в онази кафетерия.

Кодак пооправи набързо униформата на Грегор и групата пое по коридора, по-надалече от шлюза. Майлс вървеше в центъра, полускрит от останалите. Преди подозрителността му да е успяла да се превърне в параноя, те се качиха на някакъв асансьор и се озоваха няколко нива по-долу в голям товарен шлюз, към който се беше скачила совалка. Един войник от разузнавателния взвод на Елена, който подпираше стената сякаш нямаше друга работа, им кимна. Кодак отдаде чест на Елена и се отдели от групата, която побърза напред. Майлс и Грегор последваха Елена по гъвкавия ръкав, който свързваше шлюза на совалката с товарния шлюз на кораба и се озоваха в празния товарен трюм на една от совалките на „Триумф“. Внезапното напускане на изкуственото гравитационно поле на кораба-майка ги хвърли в шемета на свободното падане. Понесоха се напред към пилотската кабина, сякаш плаваха във въздуха. Елена затвори люка на кабината зад тях и нетърпеливо посочи на Грегор празния стол пред инженерно-комуникационния пулт.

Местата на пилота и помощник-пилота бяха заети. Ард Мейхю се извърна към Майлс, ухили се жизнерадостно през рамо и махна за поздрав. Майлс позна обръснатата, гладка като куршум глава на втория мъж още преди да се е обърнал.

— Здравей, синко — в усмивката на Кай Тънг имаше много повече ирония, отколкото радост. — Добре дошъл отново. Наигра се, а? — Тънг седеше със скръстени на гърдите ръце и дори не направи опит да го поздрави.

— Здравей, Кай — кимна на евразиеца Майлс. Във всеки случай Тънг изобщо не се беше променил. Все още изглеждаше между четирийсет и шейсет. Все още с конструкция на древен танк. Все така говореше малко, а виждаше много — нещо в най-голяма степен неудобно за хора с гузна съвест.

— Контрол за управление на полетите — наведе се към предавателя си пилотът Мейхю. — Открих причината за червената светлинка на таблото ми. Погрешно отчитане на налягането. Сега всичко е наред. Готови сме за отделяне.

— Време беше, С-2 — отвърна равен глас. — Имате разрешение за отделяне.

Бързите ръце на пилота активираха контролните бутони за херметизиране на шлюза и поеха контрола над реактивните двигатели. Чу се съскане, нещо изтрака и совалката се отдели от кораба-майка и пое по собствена траектория. Мейхю изключи предавателя и изпусна дълбока въздишка на облекчение.

— Няма опасност. Засега.

Елена се напъха в тясната пътечка зад стола, на който седеше Майлс, и опря гръб в стената, протегнала дългите си крака в търсене на по-добра опора. Майлс се вкопчи с едната си ръка в страничната облегалка на стола, търсейки начин да се закрепи по-стабилно в условията на все още умереното ускорение, което Мейхю подаваше на совалката.

— Надявам се, че си прав — каза Майлс, — но защо смяташ така?

— Той има предвид, че можем да поговорим — поясни Елена, — а не, че няма опасност в някакъв космически смисъл. С изключение на нас, нередовните пътници, това е рутинен, планов полет. Знаем, че бягството ви още не е открито, в противен случай контролът за управление на полетите щеше да ни спре. Озер ще претърси първо „Триумф“ и военната станция. Може да се наложи дори да ви вмъкнем обратно на борда на „Триумф“, след като обхвата на претърсването се разшири.

— Това е план Б — Тънг се извърна. — Или може би план В. План А, изграден на предположението, че освобождаването ви ще вдигне много повече шум, предвиждаше незабавно да избягаме на „Ариел“, който сега е на преден пост и да обявим революцията. Благодарен съм на възможността да уредим всичко не чак толкова, ъ-ъ… спонтанно.

— Господи! — задави се Майлс. Това щеше да е по-зле и от първия път — да се оплете във верига от събития, върху които нямаше никакъв контрол, да стане знаменосец на някакъв наемнически военен метеж, да бъде изтласкан начело на парада, при това с възможност за избор, колкото има и една побита на върха на копие глава… — Не. Никакви спонтанни действия. Определено, не.

— Е — Тънг събра върховете на дебелите си пръсти, — в такъв случай, какъв е твоят план?

— Моят какво?

— План — повтори Тънг язвително. — С други думи, защо си тук?

— И Озер ми зададе същия въпрос — въздъхна Майлс. — Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че съм тук просто по случайност? Озер нямаше да ми повярва. Случайно да знаеш защо нямаше да ми повярва, че съм тук случайно, а?

— Случайно? — присви устни Тънг. — Може би… Забелязал съм, че твоето „случайно“ обикновено оплита враговете ти по начин, на който могат да завидят и зрели стратези. Това се повтаря прекалено често, та да бъде отредено на случайност, затова стигнах до заключението, че е резултат на неосъзната воля. Ако се държиш за мен, синко, заедно бихме могли… или може би ти си просто един завършен опортюнист. В такъв случай бих насочил вниманието ти към възможността да завземеш отново наемниците Дендарии.

— Не отговори на въпроса ми? — отбеляза Майлс.

— А ти не отговори на моя — контрира го Тънг.

— Не искам наемниците Дендарии.

— Аз ги искам.

— О — Майлс замълча за момент. — Защо в такъв случай не се отделиш заедно с личния състав, който ти е верен, и не започнеш сам и на чисто? Няма да си първият.