Градт и звездите

Всъщност не усещаше покруса, не бе очаквал тъй лесно, още от първия път да открие каквото търсеше. Важно бе само това, че е елиминирал един от пътищата. Сега щеше да тръгне по друг.

Той се изправи и прекрачи към пръснатия из залата образ на града. Трудно бе да мисли за него като за нереален модел, ала знаеше, че е така, че в действителност вижда двойник на оптичната проекция от запаметяващите блокове, които бе изследвал досега. Когато подаваше команди на монитора и местеше из Диаспар гледната си точка, по повърхността на копието пробягваше светло петънце, което подсказваше накъде точно отива. В първите дни този индикатор му помагаше, но скоро той усъвършенствува работата с координатите и престана да се нуждае от него.

Градът се простираше под Алвин; издигнат на божествена висота, младежът се взираше надолу. Ала в действителност той почти не забелязваше сградите, погълнат от мисли за стъпките, които следваше да предприеме сега.

Даже ако пропаднеше всичко друго, задачата имаше решение. Системите за вечност поддържаха безкрайния застой на Диаспар, завинаги го сковаваха в рамките на схемата от Информационните хранилища, но нали самата схема можеше да бъде променена — с нея би се променил градът. Можеше да препроектира част от стената, да добави врата, да заложи схема в мониторите и да изчака, докато градът се подчини на новия замисъл.

Хедрон му бе обяснил само част от контролния пулт на мониторите. Алвин подозираше, че останалите команди са свързани с осъществяването на подобни промени. Нямаше смисъл да експериментира с тях — приборите, променящи структурата на града, бяха надеждно блокирани и можеха да се използват само след разрешение на Съвета и одобрение на Централния компютър. Едва ли съветът би одобрил молбата му, дори ако се решеше на десетки, стотици години търпеливо настояване. И по-добре — подобна перспектива не го привличаше ни най-малко.

Мислите му се насочиха към небето. С леко смущение си припомни наивните фантазии, в които към него отново се връщаше отдавна изгубената свобода на човешкия полет. Знаеше, че някога странни машини са изпълвали небесата на тая планета. Натоварени с несметни съкровища, от космоса долитали огромни кораби и спирали в легендарния Порт Диаспар. Но космодрумът бил далече извън границите на града, вече цяла вечност над него лежаха подвижните пясъци. Колкото и да мечтаеше, че някъде сред лабиринтите на Диаспар все още се крие летателна машина, Алвин всъщност не вярваше в това. Даже по време на най-широката им употреба, едва ли някога апаратите за индивидуален полет за били допускани в града.

За миг го погълна старата, позната мечта. Представяше си, че е повелител на небесата, че разстлан под него, светът го подканя да потегли накъдето поиска. Виждаше не днешния свят, а изгубените картини на младата планета — богата, жива панорама на хълмове, езера и гори. Мъчеше го горчива завист към незнайните прадеди, които тъй свободно са летели над целия свят, а сетне са оставили красотата му да загине.

Не, тия омайни мечти не носеха нищо, Алвин отново се обърна към настоящето и към най-важния въпрос. Какво оставаше, щом небето бе недостъпно, а пътят по земята — преграден?

Отново настъпваше миг, когато му трябваше помощ, когато не можеше да напредне нито крачка със собствени усилия. Тази истина го дразнеше, но той бе прекалено честен, за да я отрече. И мислите му неизбежно се насочиха към Хедрон.

Алвин и досега не можеше да реши дали харесва Шута. Радваше се, че го срещна, изпитваше благодарност към Хедрон за безрезервната му симпатия и помощта му в издирванията. С никой друг в Диаспар не споделяха толкова много общи черти, ала нещо в личността на Шута непрекъснато го дразнеше. Може би типичният израз на иронична отчужденост, който понякога внушаваше на Алвин, че Хедрон тайно се надсмива над всичките му усилия, дори когато наглед безрезервно се старае да му помогне. И като добавка, вроденият стремеж към независимост караше Алвин да се колебае дали наистина е дошъл онзи краен случай, когато трябва да използва Шута.

Уговориха се за среща на малка кръгла площадка, недалече от Дома на съвета. В града често се срещаха подобни уединени кътчета — само на метри от някоя оживена магистрала и същевременно напълно откъснати от нея. Обикновено до тях се стигаше пеша след дълго криволичене, понякога ги ограждаше изкусно проектиран лабиринт, за да засили тяхната усамотеност. Типично за Хедрон — да избере подобно място за среща.

Площадката бе широка около петдесет крачки и всъщност се намираше дълбоко във вътрешността на някакво огромно здание. Реалните и граници се губеха сред слабото сияние в дълбините на оградата, изградена от прозрачен синьо-зелен материал. Но макар и привидно неограничен, дворът не допускаше човек да се почувствува изгубен сред необятни простори. Невисоки стенички с проходи помежду им успяваха да породят онова безопасно затворническо чувство, без което никой в Диаспар не би се смятал за напълно щастлив.

Когато Алвин пристигна, Хедрон тъкмо разглеждаше една от тия не по-високи от кръста прегради. По цялата и повърхност пъстри плочки се преплитаха в тъй фантастично сложна мозайка, че младежът даже не се опита да я разгадае.

— Виж тази мозайка, Алвин — каза Шута. — Забелязваш ли в нея нещо странно?

— Не — призна Алвин след кратък оглед. — Стори ми се съвсем обикновена… Но в това няма нищо странно.

Хедрон плъзна пръсти по разноцветните плочки.

— Не си много наблюдателен. Погледни тия ръбове — виждаш ли колко са заоблени и смекчени? В Диаспар подобно нещо се вижда много рядко, Алвин. Това е износване… разпадане на материята под ударите на времето. Спомням си колко нова бе тази мозайка само преди седем хиляди години, през миналия ми живот. А след десетина живота, ако се върна на това място, ще открия плочките напълно изтрити.

— Не виждам нищо особено изненадващо — отвърна Алвин. — В града има и други подобни произведения на изкуството — не чак толкова добри, за да се пазят в запаметяващите системи, но не и чак толкова лоши, та веднага да ги унищожат. Предполагам, някой ден ще дойде друг творец и ще сътвори нещо по-добро. И неговото произведение ще бъде запазено от изхабяване.

— Познавах човека, който изписа тази стена — рече Хедрон, продължавайки да изследва с пръсти пукнатините по мозайката. — Странно, че мога да си спомня самия факт, а не си припомням човека. Може да не съм го харесвал и затова да съм го изтрил от паметта си. — Той сухо се изсмя. — Може и аз да съм я изрисувал през някой от артистичните си периоди и отказът на града да я увековечи да ме е огорчил дотам, че съм решил да забравя цялата история. Ето… знаех си, че това парче се кани да падне!

Той бе успял да откърти една златиста плочица и изглеждаше крайно доволен от дребния саботаж. Захвърли парченцето на земята и добави:

— Сега роботите по поддържането ще си имат работа!

Алвин разбираше, че тук се крие някаква поука. Онзи странен инстинкт, наричан интуиция, който сякаш тича по преките пътеки, недостъпни за чистата логика, му подсказваше това. Загледан към златното късче, паднало в краката му, той се мъчеше някак да го свърже с въпроса, който сега владееше всичките му мисли.

Щом знаеше, че има отговор, не бе трудно и да го открие.

— Разбирам за какво намекваш — обърна се той към Хедрон. — Някои части от Диаспар не се съхраняват в запаметяващите системи, тъй че не бих могъл да ги открия чрез мониторите в Дома на съвета. Ако отида там и ги фокусирам върху този двор, изобщо няма да забележа стената, върху която седим.

— Може и да намериш стената. Но на нея няма да има мозайка.

— Да, разбирам — каза Алвин, обхванат от прекалено силно нетърпение, за да обръща внимание на подобни дреболии. — И тъй, някои части от града може никога да не са се пазили в системите за вечност, но все още да не са напълно изхабени. И все пак не виждам на практика с какво ще ми помогне това. Знам, че външната стена е реална и в нея няма отвори.