Градт и звездите

А същото важеше и за любовта.

VI

Джесерак седеше неподвижно сред вихъра от цифри. В стройни редици пред него преминаваха първите хиляда прости числа, изразени в двоичната система, която се използваше за всички аритметични операции още от времето на електронните компютри. Нижеха се безбройни върволици от единици и нули, повели пред очите на Джесерак пълния ред на числата, нямащи друг делител освен самите себе си и единицата. Загадката на простите числа винаги е очаровала Човека, дори и сега те пленяваха въображението му.

Джесерак не бе математик, макар понякога да се ласкаеше от мисълта, че е такъв. Можеше само да търси сред безконечния ред на простите числа някои взаимоотношения и закономерности, които по-талантливите от него биха обединили в общи закони. Понякога откриваше как работи механизмът на числата, но не успяваше да обясни защо. Доставяше му удоволствие да си пробива път през аритметичната джунгла и понякога да открива чудеса, пропуснати от по-опитните изследователи.

Той включи матрицата на всички възможни цели числа и нареди на компютъра да нанизва по нея простите числа като мъниста по възлите на мрежа. Досега бе правил това стотици пъти, без да открие нещо ново. Но винаги го запленяваше привидно безредната разпръснатост на числата, които изучаваше, из общия аритметичен спектър. Той познаваше вече откритите закони, но все се надяваше да открие още един.

Прекъсванията не го дразнеха. Ако искаше да не го смущават, можеше да изключи сигналната система, ала рядко го правеше. Когато в ушите му се раздаде тих звън, стената от числа рухна, цифрите се стопиха една върху друга и Джесерак се завърна в света на голата реалност.

Веднага позна Хедрон и не изпита особено удоволствие. Джесерак не обичаше пришълци да нарушават размерения ритъм на живота му, а Шута бе олицетворение на непредсказуемото. Все пак той любезно поздрави госта и се помъчи да прикрие лекото си безпокойство.

В Диаспар, когато двамина се срещаха за първи път — а дори и за стотен, — обикновено посвещаваха около час за размяна на любезности, преди да преминат към въпроса, ако изобщо имаше такъв. Хедрон безцеремонно прескочи тези формалности за петнайсетина минути и внезапно изтърси:

— Искам да поговорим за Алвин. Мисля, че си му наставник.

— Вярно — потвърди Джесерак. — Все още се виждаме по няколко пъти седмично… толкова често, колкото пожелае момчето.

— И смяташ ли го за способен ученик?

Джесерак се замисли; трудно можеше да отговори. Връзката възпитаник-наставник имаше изключително значение, всъщност тя бе една от основите на живота на Диаспар. Ежегодно в града се появяваха средно десет хиляди нови умове. Спомените им за предишния живот все още тънеха в забрава и през първите двадесет години от тяхното съществуване всичко наоколо изглеждаше свежо и загадъчно. Те трябваше да узнаят как да използват безбройните машини и приспособления, изпълващи всекидневието, трябваше да открият пътя си през най-сложното общество, изграждано някога от Човека.

Част от това обучение осигуряваха двойките, избрани за родители на новите граждани. Изборът ставаше по жребий, а задълженията не бяха обременителни. Посвещавайки едва една трета от времето си на Алвин, Еристон и Етаниа бяха изпълнили всичко, което се очакваше от тях.

Задълженията на Джесерак се ограничаваха с по-официалните аспекти от възпитанието на Алвин; предполагаше се, че родителите му ще го научат как да се държи в обществото и ще го въвеждат във все по-широк приятелски кръг. Те отговаряха за характера на Алвин, Джесерак — за ума му.

— Трудно ми е да отговоря — каза Джесерак. — Що се отнася до интелекта, с Алвин всичко изглежда наред, но той проявява пълно безразличие към много от нещата, които би трябвало да го вълнуват. От друга страна, изпитва болезнено любопитство по въпроси, за които обикновено не се говори.

— Например светът извън Диаспар?

— Да… но откъде знаеш?

За миг Хедрон се поколеба. Питаше се доколко може да се довери на Джесерак. Знаеше, че наставникът е благ и добронамерен, но знаеше и че го обвързват същите табута, които обвързваха всекиго в Диаспар… всекиго освен Алвин.

Джесерак удобно се намести в дълбините на стола, който току-що бе материализирал. Ситуацията изглеждаше интересна и той искаше да я анализира колкото може по-пълно. Нямаше да узнае много, освен ако Хедрон се съгласеше да помогне.

Би трябвало да предвиди, че един ден Алвин ще срещне Шута, с непредсказуеми последствия от срещата. В този град освен младежа, единствено личността на Хедрон би могла да се нарече ексцентрична… и дори неговата ексцентричност бе планирана от създателите на Диаспар. Още много отдавна хората бяха открили, че без някое престъпление или безредица, страната Утопия скоро става непоносимо скучна. Но самата същност на престъплението изключва всяка гаранция то да се задържи на оптималното равнище, необходима за социалното равновесие. Ако се разреши и регламентира, то престава да бъде престъпление.

Проектантите на града бяха открили решението — на пръв поглед наивно, но всъщност дълбоко изтънчено — в длъжността на Шута. Цялата история на Диаспар наброяваше не повече от двеста души, чието духовно наследство ги правеше пригодни за тази специфична роля. Те разполагаха с известни привилегии, които да ги предпазват от последиците на техните постъпки, макар че понякога Шутовете надхвърляха мярката и плащаха с единственото наказание, което Диаспар можеше да им наложи — да бъдат прокудени в бъдещето преди края на сегашното им въплъщение.

В редки и неочаквани случаи Шута обръщаше целия град наопаки с поредната пакост. Понякога това бе само грижливо подготвена подигравка, друг път — точно пресметната атака срещу всеобщо приети мнения или стил на живот. В края на краищата името „Шут“ бе извънредно подходящо. Някога, в епохите на дворци и крале, бе имало хора с почти същите задължения и права.

— Мисля, че трябва да бъдем откровени — каза Джесерак. — И двамата знаем, че Алвин е Единствен… че никога до днес не е живял в Диаспар. Навярно разбираш по-добре от мен какво значи това. Едва ли в града може да стане нещо без план, тъй че и в сътворението му трябва да се крие цел. Дали ще достигне тази цел — каквато и да е тя, — не знам. Нито пък знам дали е добра, или зла. Дори и не предполагам каква е.

— Да речем, че засяга нещо извън града?

Джесерак търпеливо се усмихна; както трябваше да се очаква, Шута подхвърляше шегичката си.

— Казах му какво е там, той знае, че извън Диаспар има само пустиня. Ако можеш, отведи го там, ти навярно знаеш пътя. Дано погледът към истината да излекува тия негови заблуди.

„Мисля, че вече я е видял“ — меко отбеляза Хедрон, но премълча и запази мисълта за себе си.

— Не вярвам Алвин да е щастлив — продължи Джесерак. — Той не си е създал истински връзки, пък и не виждам как би могъл да ги създаде, докато страда от тази мания. Е, в края на краищата момчето е твърде младо. Може би като израсне над тази фаза, ще се пригоди към обичаите на града.

Джесерак говореше, сякаш за да си върне предишната увереност. Хедрон се питаше дали той наистина вярва на думите си.

— Кажи ми, Джесерак — прекъсна го Хедрон, — Алвин знае ли, че не е първият Единствен?

По лицето на Джесерак се изписа изненада, сетне я смени предизвикателност.

— Трябваше да се досетя, че ти го знаеш — унило каза той. — Колко Единствени е имало през цялата история на Диаспар? Десет?

— Четиринадесет — отвърна Хедрон без колебание. — Ако не броим Алвин.

— Получаваш по-добра информация от мене — криво се усмихна Джесерак. — Може би си в състояние да ми кажеш какво се е случило с тези Единствени?

— Изчезнали са.

— Благодаря, вече го знаех. Ето защо разкрих пред Алвин колкото се може по-малко за неговите предшественици; в сегашното му състояние подобна вест едва ли би помогнала. Мога ли да се надявам на твоето съдействие?

Засега — да. Аз самият искам да разбера този младеж; загадките винаги са ме интригували; а в Диаспар те са твърде малко. Освен това, струва ми се, че Съдбата може да подготвя шега, пред която всичките ми напъни ще изглеждат безнадеждно скромни. Ако е така, искам да си гарантирам присъствие на кулминацията.