Градт и звездите

След кратко търсене откри Кулата Лоран и бързо пробяга по познатите коридори и проходи. Когато пред очите му се разкри образът на каменната решетка, Алвин потръпна, сякаш отново усещаше полъха на студения вятър — този вятър, който непрестанно се носеше през нея може би в течение на половината човешка история. Достигна решетката, погледна навън… и не видя нищо. За миг видението го потресе тъй силно, че той едва не се усъмни в собствената си памет — нима споменът за пустинята бе само сън?

После той си припомни истината. Пустинята не бе част от Диаспар и затова нямаше да срещне образа и в този призрачен свят. Реалността отвъд тази решетка можеше да има всичко, екранът нямаше да го покаже.

И все пак можеше да види нещо недостъпно за всички други в този свят. Алвин прехвърли гледната си точка през решетката, в нищото отвъд стените на града. С движение на ръчката промени посоката и погледна назад, откъдето бе дошъл. Зад него лежеше Диаспар… гледан отвън.

За компютрите запаметяващите блокове и всички безбройни механизми, които създаваха образа пред Алвин, това бе само въпрос на перспектива. Те „познаваха“ формата на града, значи можеха да покажат как изглежда отвън. Ала въпреки, че младежът разбираше как се постига този трик, ефектът бе поразителен. Ако не наяве, то поне духом бе избягал от града. Струваше му се, че виси в пространството на няколко стъпки от отвесната стена на Кулата Лоран. За момент се вгледа в гладката сива повърхност пред себе си, после докосна ръчката и рязко спусна гледната точка към земята.

Сега, когато познаваше възможностите на този чудесен инструмент, той имаше ясен план за действие. Не трябваше да губи месеци и години, за да изследва Диаспар отвътре — стая по стая, коридор по коридор. От тази нова наблюдателница можеше да облети града отвън и веднага да открие всеки отвор, водещ към пустинята и отвъдния свят.

Тази победа, този опияняващ успех го замайваше и изпълваше с копнеж да сподели радостта си. Той се обърна към Хедрон, искаше да му благодари за решаващата помощ. Но Шута бе изчезнал и Алвин веднага разбра защо.

В Диаспар може би само Алвин бе в състояние спокойно да гледа картината, която изпълваше екрана сега. Хедрон можеше да го подкрепи в търсенето, но дори един Шут споделяше непонятния ужас пред Вселената, който тъй дълго приковаваше човечеството в нищожния му свят. Алвин трябваше да продължи сам.

Поне за малко самотата бе отлетяла от душата на Алвин, сега тя отново се стовари върху него. Но нямаше време за меланхолия, очакваха го дела. Той се обърна към монитора, бавно раздвижи образа на градската стена и започна дългото търсене.

Малцина забелязаха това, но през следващите няколко седмици Алвин рядко се мяркаше в Диаспар. Когато откри, че вместо да се промъква в покрайнините на града, бившият му възпитаник прекарва цялото си време в Дома на съвета, Джесерак въздъхна с облекчение — предполагаше, че поне там Алвин няма да създаде неприятности. Еристон и Етаниа се обадиха един-два пъти в стаята му, откриха, че го няма, и не помислиха нищо. Алистра се оказа по-настоятелна.

Увлечението и по Алвин бе истински удар за нейното духовно равновесие (защо ли търсеше точно него сред далеч по-подходящите кандидати?). Алистра никога не бе имала трудности в избора на партньори, но в сравнение с Алвин всички познати мъже изглеждаха нереални, отлети в един и същ безформен калъп. Тя нямаше да го загуби без борба, не би могла да изтърпи предизвикателното му отчуждение и безразличие.

Но кой знае дали не я тласкаха по-скоро майчински, отколкото любовни пориви. Наистина раждането отдавна тънеше в забрава, ала женските инстинкти на състрадание и закрила оставаха все тъй силни. Въпреки цялата самоувереност и упорство на Алвин, въпреки решението му да крачи по нови пътища, Алистра долавяше душевната му самота.

Когато откри изчезването на Алвин, тя незабавно запита Джесерак какво се е случило. След кратко колебание Джесерак реши да и каже. Ако Алвин желаеше да бъде сам, решението зависеше единствено от него. Наставникът нито одобряваше, нито осъждаше тази връзка. Всъщност той харесваше Алистра и се надяваше на нейното благотворно влияние за постепенното нагаждане на Алвин към живота в Диаспар.

Дългият престой на Алвин в Дома на съвета можеше да означава само едно — че изследва някакъв проект. Това поне разсейваше страха на Алистра от възможни съперници. Но сега вместо ревността, в нея се издигаше любопитството. Понякога тя се упрекваше, че изостави Алвин в Кулата Лоран, макар да знаеше, че отново ще постъпи така, ако ситуацията се повтори. Не можеш да разбереш мислите на Алвин, казваше си тя, ако не откриеш каква цел преследва.

Изпълнена с решителност, тя нахлу в главната зала на Дома. Царуващата тук тишина и направи впечатление, но не я изплаши. Край отсрещната стена бяха подредени информационни автомати и Алистра спря пред един от тях.

Щом светна сигналът за готовност, тя бързо изрече:

— Търся Алвин, той е някъде в тази сграда. Къде мога да го намеря?

Дори за цял живот човек не можеше да свикне със светкавичните отговори на информационните автомати. Някои хора знаеха — или претендираха, че знаят — как се постига това и сипеха учени приказки за „време на достъпност“ и „резервно пространство“, ала това не накърняваше вълшебството на крайния резултат. В безконечните предели на достъпната за града информация всеки съществен въпрос получаваше незабавен отговор. Осезаема отсрочка имаше само когато въпросът налагаше да се извършат сложни изчисления.

— Той е при мониторите — гласеше отговорът.

За Алистра сведението не значеше нищо. Машините никога не предлагаха повече информация, отколкото изискваше въпросът. Изкуството правилно да оформяш въпросите си идваше едва след дългогодишни упражнения.

— Как да стигна при него? — запита Алистра. Мониторите не я интересуваха, когато стигнеше при тях, щеше да разбере какво представляват.

— Мога да ти отговоря само с разрешение на Съвета.

Нещата се развиваха неочаквано, дори отчайващо. Много малко места в Диаспар не можеха да бъдат посещавани от всеки желаещ. Алистра бе уверена, че Алвин не е получил разрешение от Съвета, а това означаваше, че му помага още по-висша сила.

Съветът ръководеше Диаспар, но над Съвета стоеше върховната власт — почти безграничният интелект на Централния компютър. Трудно бе човек да мисли за Компютъра другояче освен като за живо същество с определено местоположение, макар че в действителност той събираше в себе си всички машини на Диаспар. Дори да бе лишен от живот в строго биологичния смисъл на думата, несъмнено притежаваше поне толкова разум и съзнание, колкото всеки човек. Той неизбежно знаеше какво прави Алвин и следователно го одобряваше, иначе би го спрял или би го отпратил към Съвета, както стори информационният автомат.

Нямаше смисъл да стои тук. Алистра знаеше, че всеки опит да намери Алвин сред огромното здание — даже ако откриеше правилната посока — е обречен на провал. Вратите ще стоят затворени, под краката и подвижните пътища ще потеглят назад, гравитационните полета ще отказват да я прехвърлят от етаж на етаж. А проявеше ли упорство, някой любезен робот щеше да я изпроводи на улицата или пък щяха да я оставят да блуждае из Дома на съвета, докато, отчаяна, реши да напусне.

Потисната и мрачна, Алистра излезе на улицата. За пръв път в живота си усещаше, че стои пред загадка, в сравнение с която личните желания и интереси изглеждат нищожни. Но това не ги правеше по-маловажни за нея. Алвин не бе единствената упорита и настойчива личност в Диаспар.

VIII

Алвин вдигна ръка от контролното табло и изчисти канала. Образът върху екрана изгасна. Минута или две младежът стоя неподвижно, загледан в сивия правоъгълник, който седмици наред поглъщаше цялото му внимание. Той бе обиколил своя свят, през този екран бе минал всеки квадратен фут от външната стена на Диаспар. Сега Алвин познаваше града по-добре от всеки друг, с изключение може би на Хедрон, и вече знаеше, че през стените няма път.