-->

Градт и звездите

На нашем литературном портале можно бесплатно читать книгу Градт и звездите, Кларк Артър-- . Жанр: Классическая проза. Онлайн библиотека дает возможность прочитать весь текст и даже без регистрации и СМС подтверждения на нашем литературном портале bazaknig.info.
Градт и звездите
Название: Градт и звездите
Дата добавления: 16 январь 2020
Количество просмотров: 120
Читать онлайн

Градт и звездите читать книгу онлайн

Градт и звездите - читать бесплатно онлайн , автор Кларк Артър

Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала

1 ... 12 13 14 15 16 17 18 19 20 ... 56 ВПЕРЕД
Перейти на страницу:

Осенен от внезапна мисъл, той се обърна към Шута.

— Предполагам, че можем да изследваме този образ също както изследвахме съвременния Диаспар?

Пръстите на Хедрон заиграха по таблото на монитора и екранът отговори на въпроса на Алвин. Гледната точка се плъзна по учудващо тесните улици и пред очите му се разгърнаха картини от отдавна изчезналия град. Този спомен за древния Диаспар все още бе тъй ясен и свеж, както и образът на града, сред който живееха днес. Един милиард години информационните системи бяха поддържали неговия призрачен псевдоживот, докато дойде моментът някой да го събуди отново. И това, което виждаха сега, мислеше си Алвин, не бе обикновен спомен. То бе много по-сложно — спомен за спомена.

Не знаеше какво ще узнае от него и дали ще напредне в търсенето. Нямаше значение, омайваше го възможността да гледа в миналото и да вижда света от дните, когато хората все още са странствували между звездите. Той просто посочи ниското кръгло здание в центъра на града.

— Да започнем оттук — помоли той Хедрон. — Място като място, но не изглежда зле за начало.

Може би това бе чист късмет, може би — остатъци от някаква древна памет или най-елементарна логика. Все едно, рано или късно би стигнал до това място — мястото, където се срещаха всички радиални улици на града.

Трябваха му само десет минути, за да открие, че не само симетрията е причината да се събират тук… десет минути, за да узнае, че най-сетне дългото му търсене е възнаградено.

IX

За Алистра не бе никак трудно да проследи незабелязано Алвин и Хедрон. Те изглеждаха много забързани — сам по себе си твърде необичаен факт — и нито веднъж не се обърнаха. Момичето се забавляваше да ги преследва по подвижните пътища, да се крие в тълпата, без да ги изпуска от око. Към края на пътуването вече нямаше съмнение в целта им — след като изоставиха лабиринта на улиците и навлязоха в парка, те можеха да отиват само към Гробницата на Ярлан Зей. В парка нямаше други сгради, а когато двама души бързат така, едва ли ги интересува красивият пейзаж.

В пространството на последните петстотин крачки до Гробницата нямаше къде да се скрие, затова Алистра изчака, докато Хедрон и Алвин изчезнаха в мраморния вход. Веднага щом се изгубиха от поглед, тя побягна напред по тревистия склон. Уверена бе, че ще може достатъчно дълго да се укрива зад някоя от големите колони, за да разбере какво правят двамата; изобщо не мислеше, че после могат да я забележат.

Два концентрични пръстена от колони ограждаха кръглия вътрешен двор на Гробницата. Вътрешността бе напълно закрита, погледът можеше да проникне към нея само откъм входа, но Алистра заобиколи този сектор и се промъкна отстрани. Тя предпазливо пресече първия ред колони, не видя никого и на пръсти се упъти към втория. През пролуките забеляза Ярлан Зей, загледан през отвора към парка, който бе построил, и отвъд него — към града, който бе гледал толкова векове.

И сред цялата тази мраморна пустота нямаше никой друг. Гробницата бе празна.

В този миг Алвин и Хедрон се намираха на сто стъпки под земята в малка като кутийка стаичка. Стените и сякаш упорито течаха нагоре. Това бе единственият признак за движение, нямаше и следа от вибрация, за да подскаже, че бързо се спускат под земята, понесени към цел, за която дори и сега не се досещаха напълно.

Всичко ставаше абсурдно лесно, защото пътят им беше подготвен. (От кого, питаше се Алвин. От Централния компютър? Или от самия Ярлан Зей, още когато е преустройвал града?) Екранът на монитора бе показал дългата отвесна шахта, потъваща в земните недра, но малко след като започнаха да я изучават, образът изчезна. Алвин знаеше, че това означава едно — изискваха информация, с каквато мониторът не разполагаше и може би никога не бе разполагал.

Едва му бе хрумнала тази мисъл, когато екранът отново оживя. На него се появи кратко съобщение, изписано със стилизирания шрифт, който машините използваха в диалозите си с хората, откакто се бяха изравнили с тях по интелект:

СТОЙ ТАМ, КЪДЕТО СТАТУЯТА ГЛЕДА, И СИ СПОМНИ:

НЕ ВИНАГИ Е БИЛ ПОДОБЕН ДИАСПАР.

Последните шест думи бяха изписани по-едро и Алвин веднага разбра смисъла на цялото съобщение. От векове насам мисленият код се използваше за отваряне на врати или за заключване на машини. Колкото до „Стой там, където статуята гледа“ — това бе прекалено просто.

— Чудя се колко души са чели това съобщение? — замислено изрече Алвин.

— Четиринадесет, доколкото знам — отвърна Хедрон. — А може да е имало и други.

Той не добави нищо към тия загадъчни думи, а Алвин прекалено бързаше да стигне до парка и не настоя повече.

Не можеха да бъдат сигурни, че механизмите все още се подчиняват на мисловния импулс. Когато стигнаха в Гробницата, само за миг определиха сред всички плочи по пода единствената, към която се насочваше погледът на Ярлан Зей. На пръв поглед изглеждаше, че статуята се взира към склона, ала ако застанеше пред нея, човек можеше да забележи, че очите са сведени и че неясната усмивка се отправя към една точка, разположена точно на входа на Гробницата. Алвин провери това — премести се на съседната плоча и откри, че Ярлан Зей вече не гледа към него.

Той се върна до Хедрон и мислено повтори думите, които Шута изрече на глас: „Не винаги е бил подобен Диаспар.“ И бдящите машини се подчиниха моментално, сякаш не съществуваха милионите години бездействие. Голямата каменна плоча, върху която стояха, плавно ги понесе към дълбините.

Късчето синева над главите им примигна и изчезна. Шахтата отново се затваряше — така нямаше опасност някой случайно да пропадне в нея. Мимоходом Алвин се запита дали горе не се е материализирала нова каменна плоча вместо тази, която ги поддържаше сега, сетне реши, че не е така. Вероятно оригиналната плоча все така покриваше пода на Гробницата, а тази, върху която стояха, навярно съществуваше само безкрайно малки частици от секундата и последователно се материализираше все по-дълбоко под земята, създавайки илюзията за постоянно движение надолу.

Докато стените безшумно се носеха край тях, двамата не отрониха нито дума. Хедрон отново се бореше със съвестта си, питаше се дали този път не е прекалил. Нямаше представа накъде може да води този тунел, ако изобщо водеше нанякъде. За пръв път през живота си започваше да разбира истинския смисъл на страха.

Алвин не се боеше, бе прекалено развълнуван. Същото чувство бе изпитал в Кулата Лоран, когато погледна недокосваната от човешки крак пустиня и видя звездите да настъпват по нощното небе. Тогава просто виждаше непознатото, сега се носеше към него.

Стените край тях прекратиха своя бяг. От едната страна на загадъчната подвижна стаичка се появи светло петно, то ставаше все по-ярко и изведнъж се превърна във врата. Двамата преминаха през нея, направиха няколко крачки по късия коридор отвъд… и се озоваха в огромна кръгла подземна зала. Стените и описваха величествена дъга, за да се срещнат триста стъпки над главите им.

Колоната, от която излизаха, изглеждаше прекалено тънка, за да поддържа милионите тонове скала над нея; всъщност тя изобщо не приличаше на част от залата, изглеждаше плод на допълнително хрумване. Хедрон проследи погледа на Алвин и стигна до същия извод.

— Тази колона… — запъна се той, сякаш се чудеше какво да каже — е била изградена просто да побере шахтата по която пристигнахме. В никакъв случай тя не би могла да поеме цялото движение, минавало оттук по времето, когато Диаспар е бил още открит град. То е идвало през ей тия тунели, познаваш ли ги?

Стените на залата бяха на повече от сто метра. Алвин погледна към тях. На равни разстояния един от друг зееха входовете на дванадесет широки тунела, устремени на всички страни, точно както се разпределяха и до днес подвижните пътища. Забеляза, че те се издигат плавно нагоре, после различи познатата сива повърхност на пътищата. Това бяха откършени клонки от големите магистрали; сега необикновеният материал, който им даваше живот, бе застинал неподвижно. При изграждането на парка центърът на пътната система беше погребан, но не и унищожен.

1 ... 12 13 14 15 16 17 18 19 20 ... 56 ВПЕРЕД
Перейти на страницу:
Комментариев (0)
название