Градт и звездите

— Може би няма изход — отвърна Хедрон. — Нищо не мога да ти обещая. Но мисля, че мониторите могат да ни разкрият още много тайни… ако им разреши Централният компютър. А сякаш той те е харесал.

Докато крачеха към Дома на съвета, Алвин обмисляше тази забележка. До днес допускаше, че само влиянието на Хедрон му е осигурило достъп до мониторите. Не бе му хрумвало, че заслугата може да се дължи на самия него. Съдбата на Единствен имаше много неизгодни страни, справедливо би било да има и някои компенсации.

Неизменният образ на града все още изпълваше залата, в която Алвин бе прекарал толкова часове. Сега младежът го гледаше с ново разбиране — всичко тук имаше свой двойник в реалността, само че не целият Диаспар можеше да се отрази. Ала всички несъответствия трябваше да са незначителни и както му се струваше, неоткриваеми.

— Преди години опитвах да направя това — каза Хедрон, докато сядаше пред таблото на монитора, — но за мен командите се оказаха блокирани. Може би сега ще ме послушат.

Бавно, сетне все по-уверено, сякаш в тях се вливаше отдавна забравено умение, пръстите на Хедрон заиграха по командното табло, от време на време спираха за миг върху възловите точки на сетивната решетка, вградена в панелите пред него.

— Мисля, че е наред — каза той най-сетне. — Така или иначе, след малко ще разберем.

Екранът оживя, но вместо очаквания образ, се появи изненадващо съобщение:

— Ех, че съм глупав — промърмори Хедрон. — Оправих всичко друго, а изтървах най-важното.

Сега пръстите му танцуваха по таблото спокойно и уверено. Когато надписът изчезна, Шута завъртя креслото към града.

— Гледай, Алвин — каза той. — Мисля, че и двамата скоро ще узнаем нещо ново за Диаспар.

Алвин зачака търпеливо, но не се случи нищо. Пред очите му висеше познатият образ на града в цялото си великолепие и хубост… макар че сега не му беше нито до едното, нито до другото. Канеше се да запита Хедрон какво да наблюдава, когато внезапно движение привлече вниманието му и той рязко завъртя глава натам. Само с крайчеца на окото си бе зърнал този проблясък или трепет, прекалено много бе закъснял, за да види какво го предизвика. Всичко изглеждаше непроменено, Диаспар бе точно такъв, какъвто го познаваше отдавна. Сетне Алвин видя, че Хедрон го наблюдава с подигравателна усмивка и отново се вгледа в града. Този път събитието стана пред очите му.

Една от сградите в покрайнините на парка изчезна и мигом я замени друга, съвсем различна конструкция. Превръщането бе тъй внезапно, че ако бе мигнал, щеше да го пропусне. Смаян, Алвин гледаше едва доловимо променения град, но дори сред шока на учудването умът му търсеше отговора. Спомни си думите от мониторния екран — РЕТРОСПЕКЦИЯТА ЩЕ ЗАПОЧНЕ — и внезапно разбра какво става.

— Това е градът отпреди хиляди години — обърна се той към Хедрон. — Ние се връщаме във времето.

— Определението е колоритно, но не особено точно — отвърна Шута. — В действителност мониторът си припомня по-ранните варианти на града. Когато се извършват промени, информацията не изчезва, тя просто се прехвърля в други запаметяващи системи, та при нужда да може да се издири отново. Чрез тези системи програмирах монитора за ретроспекция с темпо хиляда години в секунда. Пред нас вече е Диаспар отпреди половин милион години. Ще трябва да се върнем много по-назад, докато видим истински промени… Сега ще го ускоря.

Той се обърна към таблото и тъкмо в този миг не само едно отделно здание, а цял квартал изчезна — замени го огромен овален амфитеатър.

— А, Арената — подхвърли Хедрон. — Спомням си каква шумотевица се вдигна, когато решиха да се отърват от нея. Почти не я използваха, но мнозина изпитваха сантиментална привързаност към тая старина.

Сега мониторът размотаваше кълбото в паметта си далеч по-бързо, всяка минута образът на Диаспар отстъпваше в миналото с милиони години и промените ставаха толкова бързо, че погледът не успяваше да ги проследи.

Алвин забеляза, че градът сякаш се престроява на цикли — след дълги периоди на застой избухваха трескави преобразования, сетне идваше нова пауза. Диаспар напомняше жив организъм, който трябва да събира сили след всяка експлозия на растеж.

През всичките тези преустройства основната схема на града оставаше неизменна. Сградите идваха и си отиваха, но мрежата на улиците изглеждаше вечна, паркът си оставаше зеленото сърце на града. Докъде можеше да стигне мониторът, питаше се Алвин. Можеше ли да се върне до основаването на града и да пресече воала, отделящ историята от митовете и легендите на Началото?

Вече бяха потънали петстотин милиона години в миналото. Ако мониторите можеха да надникнат отвъд стените на Диаспар, Земята там би била съвсем различна. Може би навън имаше океани и гори, та дори и други градове, още ненапуснати от Човека в неговото дълго отстъпление към последния му дом.

Минутите течаха и всяка от тях бе вечност в малката вселена на мониторите. Алвин си мислеше, че скоро трябва да стигнат до най-ранните спомени от огромния информационен запас и тогава ретроспекцията ще свърши. Нагледният урок го очароваше, но той не виждаше какво би му помогнало да се измъкне от реалния, сегашния град.

Внезапна беззвучна имплозия смали Диаспар до част от предишните му размери. Паркът изчезна, граничната стена от слепени титанични кули мигновено се изпари. Този град бе открит към света — радиалните пътища безпрепятствено се простираха чак до границите на изображението. Такъв бе Диаспар преди голямата промяна да се стовари върху човечеството.

— По-нататък не може — каза Хедрон и посочи екрана на монитора. Върху него се бяха появили две думи: РЕТРОСПЕКЦИЯТА ПРИКЛЮЧЕНА. — Изглежда, че това е най-ранният вариант на града, запазен в запаметяващите системи. Подозирам, че преди това хората не са използвали системите за вечност и са оставяли сградите да се износват.

Алвин дълго се взира в модела на древния град. Мислеше колко движение е изпълвало тези пътища, когато хората свободно са пътували по всички посоки на света… и към други светове. Те бяха негови прадеди, усещаше ги по-близки от хората, с които споделяше живота си сега. Как би искал да ги види, да разбере какви мисли ги вълнуват, докато крачат по улиците на този Диаспар отвъд милиардолетната пропаст. Но тия мисли не можеха да са щастливи — над хората тогава е надвисвала сянката на Завоевателите. Още няколко века и те е трябвало да отвърнат лице от завоюваната слава, да изградят стена срещу Вселената.

Десетина пъти Хедрон прехвърли изображението напред-назад през краткия исторически период на голямата промяна. Превръщането на малкия открит град в много по-голяма затворена система бе отнело малко повече от хиляда години. Навярно през това време бяха проектирани и сътворени машините, които тъй вярно служеха на Диаспар, по същото време в паметта им са били заложени всички знания, необходими, са да изпълняват задачите си. Несъмнено сред тях са били и схемите на всички днешни граждани, та когато уреченият импулс ги събуди за живот, те да се облекат в материя и възродени да излязат от Дома на сътворението. Алвин разбираше, че навярно в известен смисъл и той бе съществувал в този древен свят. Не бе напълно изключено да се окаже, че е изкуствен, че цялата му личност е проектирана от технически гении, работещи с невъобразимо сложните си инструменти, за да постигнат ясно определена цел. Ала той смяташе за по-вероятно в него да са събрани чертите на хора, които някога са крачели по Земята.

Появата на новия град бе заличила почти напълно стария Диаспар — паркът заемаше предишното му място. Дори и преди съдбовната промяна, в центъра, където се срещаха всички радиални улици, имаше голяма затревена площадка. Сетне тя се разширяваше десетократно, изтриваше улици и сгради. Точно по това време на мястото на голямата кръгла конструкция, към която се събираха улиците, бе изградена Гробницата на Ярлан Зей. Алвин не вярваше много на легендите за неимоверната древност на Гробницата, но ето че те се оказаха верни.