Градт и звездите

Артър Кларк

Градът и звездите

Като искряща скъпоценност лежеше градът върху гръдта на пустинята. Някога в него бяха кипели промени и преобразования, но днес дори Времето го заобикаляше. Нощ и ден прелитаха над лицето на пустинята, ала над улиците на Диаспар цареше вечно пладне и никога не падаше мрак. Дългите зимни нощи смразяваха сетната влага в разредения въздух на Земята, ръсеха скреж из пустошта, а градът не сещаше ни жега ни студ. Той нямаше връзка с външния свят — сам за себе си беше вселена.

Хората и преди бяха строили градове, но никога подобни на него. Едни от тях изтрайваха векове, други — хилядолетия, докато Времето изтрие дори имената им. Единствен Диаспар се надсмиваше над Вечността, защитил себе си и всичко в своя скут от бавното изтощение на епохите, от ударите на разрухата и язвите на ръждата.

Градът бе издигнат, сетне земните океани изчезнаха, пустинята обхвана цялата планета. Ветрове и дъждове стриваха на прах последните планини, а светът бе твърде изморен, за да роди нови. Диаспар нехаеше — дори цялата Земя да рухнеше, той пак би защитил децата на своите създатели, пак би ги носил, тях и техните съкровища, по тихата река на времето.

Те бяха забравили много, но не знаеха това. Приспособяваха се към своето обкръжение също тъй съвършено, както и то към тях, защото бяха създадени заедно с него. Другото, отвъд стените на града, не ги засягаше, за него нямаше място в мислите им. Диаспар бе всичко на света, всичко, което желаеха, всичко, което можеха да си представят. Не мислеха дори, че някога Човек е овладял звездите.

И все пак понякога древните митове изплуваха от забравата и те тръпнеха в неясен смут, припомняйки си легендите за Империята, за дните, когато Диаспар бил млад и черпел жизнени сокове от търговията с безброй слънца. Не желаеха да върнат изгубеното, защото бяха доволни от своята вечна есен. Славата на Империята лежеше далеч назад. Нека си остане там, защото те помнеха как е дошъл нейният край и космически студ пронизваше костите им, щом помислеха за Завоевателите.

Сетне те се завръщаха към живота и уюта на града, към дългия златен век с почти изгубено начало и още по-далечен край. Други хора бяха мечтали за този век, но единствени те живееха в него.

Те обитаваха един и същ град, крачеха по едни и същи вълшебно дълготрайни улици, а навън бавно се изнизваха един милиард години.

I

Бяха изгубили много часове, докато се изтръгнат от Пещерата на Белите червеи. Дори сега не знаеха дали не ги преследват някои от бледите чудовища… а енергията в оръжията им привършваше.

Светещата стрела, техният загадъчен водач през лабиринтите на Кристалната планина, продължаваше своя полет напред, сякаш ги подканваше да побързат. Нямаха друг избор освен да я следват, макар че можеше да ги води към още по-страшни опасности, както неведнъж преди.

Алвин се обърна да види дали другите не са изостанали. Най-близо бе Алистра със сферата от студена негаснеща светлина, която им беше разкрила толкова ужаси и красоти, откакто започна приключението. Мътните бели лъчи огряваха тесния коридор, искряха по гладките стени; докато в сферата имаше енергия, те щяха да различават пътя си и всички видими опасности по него. Но Алвин знаеше твърде добре, че видимите опасности не са най-страшното в тези пещери.

Подир Алистра, прегърбени под тежестта на прожекторите, идваха Нарилиан и Флоранус. За миг Алвин се учуди — защо тия прожектори бяха толкова тежки, когато без никакъв труд можеха да се сдобият с гравитационни неутрализатори. Той винаги мислеше за подобни неща, даже сред най-отчаяните приключения. Когато тия мисли прелитаха през ума му, тъканта на реалността сякаш потръпваше за миг и иззад осезаемия свят надзърташе друга, напълно различна вселена…

Коридорът завършваше с глуха стена. Нима стрелата отново ги мамеше? Не, още преди да приближат, стената започна да се разсипва на прах. От скалата изникна въртящо се метално копие, което бързо се разширяваше в огромен свредел. Алвин и другарите му отстъпиха, изчаквайки машината да си пробие път към пещерата. С оглушително скърцане на метал по камък — то сигурно щеше да отекне до най-далечните кътчета на Планината и да разбуди всичките и кошмарни изчадия — подземният всъдеход срути стената и спря край тях. Масивният люк се отвори и отвътре изникна Калистрон с викове да побързат.(„Защо Калистрон? — учуди се Алвин. — Какво търси той тук?“) Миг по-късно всички бяха в безопасност и като се люшна напред, машината започна своя път през земните недра.

Приключението привършваше. Както винаги скоро щяха да си бъдат у дома и всички чудеса, ужаси и вълнения щяха да останат зад гърба им. Чувствуваха се уморени и доволни.

По наклона на пода Алвин разбра, че всъдеходът се спуска надолу. Калистрон навярно си знаеше работата — водеше ги към къщи. И все пак жалко…

— Калистрон — изрече той внезапно, — да се вдигнем нагоре, а? Никой не знае как всъщност изглежда Кристалната планина. Чудесно ще е да излезем нейде на склона, да видим небето и равнината наоколо. Достатъчно пълзяхме долу.

Още докато изричаше тия думи, нещо му подсказа, че греши. Алистра глухо изпищя, вътрешността на всъдехода затрептя като гледана през вода и отвъд металните стени, които го обкръжаваха, Алвин отново зърна другата вселена. Двата свята сякаш се бореха, надделяваше ту единият, ту другият. Сетне изведнъж всичко свърши. Нещо изпращя, раздра се — и сънят отмина. Алвин отново бе в Диаспар, в добре познатата стая, увиснал една-две стъпки над пода. Гравитационното поле го предпазваше от грубия допир на материята.

Паметта му се завръщаше. Това бе реалното… и той точно знаеше какво ще стане след малко.

Алистра се появи първа. Изглеждаше по-скоро смутена, отколкото обидена, защото много обичаше Алвин.

— О, Алвин! — изхленчи тя откъм стената, където бе изникнала. — Толкова вълнуващо приключение беше! Защо трябваше да го проваляш?

— Съжалявам. Не исках… просто ми хрумна, че идеята не е лоша…

Прекъсна го едновременната поява на Калистрон и Флоранус.

— Слушай, Алвин — започна Калистрон, — за трети път прекъсваш сагата. Вчера наруши връзката, когато пожела да се изкатериш извън Долината на пъстрите дъги. А предния ден обърка всичко, като опита да стигнеш до Началото на пътеката на времето, която изследвахме. Ако не щеш да спазваш правилата, пътувай сам.

Кръвно обиден, той изчезна заедно с Флоранус. Нарилиан изобщо не се появи — навярно и на него му бе дошло до гуша. Оставаше само образът на Алистра, печално загледана към Алвин.

Той изключи гравитационното поле, изправи се и прекрачи към масата, която бе материализирал. Вместо желаното ястие върху нея се появи фруктиера с екзотични плодове — от смущение мислите му се разсейваха. Не искаше да признае грешката си, затова избра един безобиден на вид плод и предпазливо го засмука.

— Е — запита най-сетне Алистра, — какво ще правиш сега?

— Не зависи от волята ми — отвърна той с лека досада. — Мисля, че правилата са глупави. Пък и как да ги помня, когато съм в сагата? Просто правя това, което ми изглежда естествено. А ти не искаше ли да погледнеш планината?

Очите на Алистра се разшириха от ужас.

— Та това значи да изляза навън! — задавено прошепна тя.

Алвин знаеше, че е безсмислено да спори. Тази бариера го делеше от всички други и можеше да го обрече на вечно разочарование. Той непрестанно искаше да излезе навън, както наяве, така и в сънищата си. Ала за народа на Диаспар „навън“ означаваше непоносим кошмар. Никога не говореха за това, ако можеха да го избегнат — те беше нечисто и зло. Защо? Дори Джесерак, неговият настойник, не искаше да обясни защо.

Алистра все още се взираше в него с озадачени, но нежни очи.

— Ти си нещастен, Алвин — каза тя. — В Диаспар никой не трябва да е нещастен. Да дойда ли да побъбрим?

Алвин неучтиво поклати глава. Знаеше какво ще излезе от това, а за момента предпочиташе да остане сам. Двойно разочарована, Алистра изчезна.