Првото правило на магьосника

Най-после даде свобода на това си предчувствие. Как можеше един старец да го изпреварва толкова много и в същото време да изглежда свеж и отпочинал? Ричард попипа челото си и си зададе въпроса дали му е зле, или пък има треска. Стана му горещо. Може би се разболяваше; а може би имаше нещо друго. Те се бъхтеха здраво вече много дни, но никога не бяха бързали толкова. Не, добре си беше, просто умората си казваше думата.

Известно време Ричард наблюдава Калан, която вървеше пред него. Тя също трудно се справяше с бързия ход. Отстрани още една паяжина от лицето си, после се затича да догони стареца. Ричард забеляза, че и тя диша тежко. По някаква причина предпазливостта на Ричард нарастваше в тревога.

С периферното си зрение забеляза нещо вляво от него, в гората, което също се движеше в тяхната посока. Просто някакво дребно животинче, помисли си. Но му се стори, че е с дълги ръце и подскача по земята; след малко изчезна. Устата му пресъхна. Сигурно е просто плод на въображението му, каза си.

Отново спря вниманието си върху Стария Джон. На места пътеката се разширяваше, на други се стесняваше и пространството се изпълваше с клони. Когато двамата с Калан минаваха през подобни места, нямаше как да не се блъснат в някой клон или просто да отстъпят встрани. Не и Старият Джон. Той винаги оставаше на пътеката, без да се докосне до нито един клон, като стискаше здраво пелерината около тялото си.

Вниманието му приковаха нишките на паяжините, които проблясваха в златисто на отслабващата светлина и пресичаха пътя на Калан. Тя мина през една паяжина, разсичайки я с крак.

Потта по лицето му внезапно се вледени.

Как беше възможно Старият Джон да не е скъсал паяжината?

Вдигна поглед и видя един клон, чийто връх се долепваше до пътеката. Старецът заобиколи клона. Но не и върха му. Върхът премина през ръката му като през дим.

Дишайки все по-учестено, той сведе поглед към стъпките, които Калан беше оставила на едно непокрито с листа парче земя. От Стария Джон следи нямаше.

Ричард протегна напред лявата си ръка, хвана Калан за ризата и я дръпна зад себе си така, че тя извика от изненада. Избута я назад, докато с дясната си ръка изваждаше меча от ножницата.

При звъна на меча Старият Джон се извърна наполовина.

— Какво има, момчето ми? Видя ли нещо? — гласът му прозвуча като съскане на змия.

— Наистина видях. — Ричард сграбчи меча в двете си ръце, краката му бяха леко разтворени в положение на защита, гърдите му се повдигаха. Почувства как яростта избутва страха му.

— Как става така, че не разкъсваш паяжините, когато минаваш през тях, нито пък оставяш следи по земята?

Старият Джон се усмихна бавно, лукаво, оценявайки го с едно око.

— Ти не очакваше ли, че старият приятел на магьосника ще има някакви особени таланти?

— Може би — каза Ричард, като очите му отскачаха ту наляво, ту надясно, оглеждайки терена. — Но кажи ми, Стари Джон, как се казва старият ти приятел?

— Защо питаш? Зед — повдигна вежда другият. — Откъде бих могъл да знам, ако той не ми беше стар приятел. — Пелерината беше здраво стегната около него. Главата му потъваше в раменете.

— Аз съм този, който глупаво ти каза, че името му е Зед. А сега ти ми кажи последното име на стария ти приятел.

Старият Джон го погледна мрачно намръщен, очите му бавно се поместиха, преценяваше, съобразяваше. Очи на животно.

С внезапно ръмжене, от което Ричард подскочи, старецът започна да се обръща и пелерината му се разтвори. За времето, в което направи пълен кръг, той удвои предишния си размер.

Оживя един невъзможен кошмар: козина, нокти и зъби там, където само преди миг бе стоял старец.

Същество, което ръмжеше и тракаше със зъби.

Ричард ахна, когато вдигна поглед към зейналата паст на чудовището. То с фучене направи гигантска крачка напред. Ричард отскочи три назад. Стискаше меча толкова силно, че го заболяха ръцете. Гората се изпълни с раздиращия слуха вой на съществото пред тях — дълбок, див, ожесточен. При всеки следващ рев пастта му зейваше отново и отново. Наведе се над Ричард, дълбоките му червени очи хвърляха искри, огромните му зъби тракаха. Ричард припряно заотстъпва с насочен напред меч. Хвърли бърз поглед, но не видя зад себе си Калан.

Внезапно чудовището го нападна. Ричард нямаше време да вдигне меча. Спъна се в един корен и падна по гръб, просвайки се на земята. Не можеше да си поеме дъх. Инстинктивно вдигна меча над главата си, за да прободе съществото, което очакваше да се строполи отгоре му.

Към меча се протегнаха остри влажни зъби и щракнаха ожесточено пред лицето му. Той нанесе удар, но чудовището остана незасегнато. Бесни червени очи се вторачиха в меча. Чудовището отстъпи назад и погледна наляво към гората. Изръмжа срещу нещо, ушите му се дръпнаха назад.

Вдигна един камък, два пъти по-голям от главата на Ричард, навири тъпата си муцуна високо във въздуха, пое си дълбоко въздух и с фучене стисна камъка в лапата си. Опънатите му мускули се стегнаха. Камъкът се разтроши с трясък, който отекна през гората. Въздухът се изпълни с прах и отломки. Чудовището се огледа и бързо се втурна между дърветата.

Ричард продължаваше да лежи по гръб, задъхан, вгледан в гората с широко отворени очи в очакване то да се появи отново. Извика Калан по име. Не получи отговор.

Преди да успее да се изправи на крака, нещо пепеляво на цвят, с дълги ръце, скочи върху му, поваляйки го отново на земята. То крещеше яростно. Мощни, груби ръце се вкопчиха в неговите, опитвайки се да изтръгнат меча. Едната го цапна през устата, от което Ричард без малко не загуби съзнание. Докато то надаваше вой, две безкръвни бели устни се разтегнаха, разкривайки два реда остри зъби. Изпъкналите жълти очи не го изпускаха от поглед. Като обезумяло то се опита да го ритне в лицето. Ричард стискаше меча с всичка сила, опитвайки се да се изтръгне от болезнената хватка на дългите пръсти.

— Мечът ми — зъбеше се съществото. — Давай. Давай си ми меча.

Отчаяно вкопчили се един в друг, двамата се търкаляха на земята, под тях се разхвърчаха листа и съчки. Едната от силните ръце се протегна назад и докопа Ричард за косата, натискайки главата му в земята, като се опитваше да я удари в един камък. С ръмжене то внезапно се протегна отново към дръжката на меча и успя да избута встрани едната от потните ръце на Ричард, след което се вкопчи здраво в дръжката, заедно с другата му ръка. Острите му крясъци раздираха горската тишина. Жилавите му пръсти започнаха да избутват и другата ръка на Ричард от дръжката; остри нокти се впиваха в плътта му.

Ричард разбра, че губи битката. Жилавото малко същество, независимо от ръста си, беше по-силно от него. Трябваше да направи нещо, в противен случай скоро щеше да загуби меча си.

— Давай — изсъска то, обръщайки внезапно към Ричард бледата си глава, като се зъбеше и се опитваше да го ухапе по лицето. Между зъбите му бяха натъпкани влажни, сиви остатъци храна. Тежкият му дъх вонеше на мърша. Плешивата му, восъчнобяла глава беше покрита с тъмни петна.

Следващия път, когато двамата се претърколиха на земята, Ричард отчаяно посегна към колана си и извади ножа си. За нула време той вече докосваше врата на съществото.

— Моля! — нададе вой то. — Не убиваш! Не убиваш!

— Тогава пусни меча! Веднага!

Съществото бавно, неохотно отпусна хватката си. Ричард лежеше по гръб, вонящото същество по корем. То увисна над него.

— Моля, не убивай — изхленчи то.

Ричард се освободи от отвратителното същество, поваляйки го по гръб. Натисна го в гърдите с върха на меча си. Жълтите му очи се ококориха.

Гневът, извиращ от меча, отново го облада.

— Ако дори само си помисля, че искаш да направиш нещо, което няма да ми хареса — Ричард го мушна с меча, — ще те наръгам. Ясно? — То закима енергично. Ричард се наведе по-близо до него. — Къде изчезна приятелят ти?

— Приятел?

— Онова огромно нещо, дето едва не ме уби, преди ти да ме нападнеш!