Цветт на магията

Беше попаднал в капан.

Неканена, Магията се надигна в съзнанието му. Може би не беше вярно, че той я е научил; тя го беше научила. Случката беше довела до изгонването му от Невидимия Университет, защото заради един облог той се бе осмелил да разгърне страниците на последния останал екземпляр от личната магьосническа книга на Създателя — Октавата (докато университетският библиотекар се занимаваше с нещо друго). Магията беше изскочила от страницата и моментално се беше врязала дълбоко в съзнанието му, откъдето даже и общите талантливи усилия на Медицинския факултет не успяха да я примамят да излезе. Те не можаха да установят и коя точно беше Магията, освен това, че беше една от осемте основни магии, които са сложно преплетени със самата тъкан на времето и пространството.

И оттогава тя проявяваше обезпокоителна тенденция: винаги, когато Ринсуинд беше преуморен или много уплашен, тя напираше да бъде казана.

Той стисна здраво зъби, но първата сричка изби в ъгълчетата на устата му. Лявата му ръка се вдигна неволно и, щом магическата сила го завъртя във вихъра си, заискри в октаринови пламъци…

Багажът полетя към ъгъла, а няколко стотните му крачка се задвижиха като бутала.

Ринсуинд зяпна. Магията отмря, наказана.

Сандъкът не личеше да е затруднен по някакъв начин нито от прикриващото го метнато върху него декоративно одеало, нито от крадеца, който висеше на една ръка от капака. Висеше, в съвсем буквален смисъл, с мъртва тежест. По-нататък по капака личаха останките от два пръста с неизвестен притежател.

Багажът спря на няколко крачки от магьосника и след миг прибра крачетата си. Ринсуинд не виждаше никакви очи, но въпреки това беше сигурен, че той го наблюдава. С очакване.

— Ш-ш-шът — тихо каза той. Багажът не помръдна, но капакът изскърца и се отвори, като пусна мъртвия крадец.

Ринсуинд си спомни за златото. Както би могло да се предположи, сандъкът трябваше да си има господар. Двуцветко отсъстваше, да не би тогава да си беше осиновил него?

Започваше отливът и той виждаше как на жълтата следобедна светлина разни останки плават към Речната Порта, която се намираше едва на някакви си сто ярда надолу по течението. Щеше да му отнеме само секунда и мъртвият крадец щеше да се присъедини към тях. А даже и да го намереха по-късно, едва ли щеше да се вдигне много шум. Пък и акулите в устието на реката бяха свикнали на здрава, редовна храна.

Ринсуинд гледаше как тялото се отдалечава надолу по водата и обмисляше следващата си стъпка. Багажът вероятно ще може да плава по повърхността. Трябваше само да изчака да се здрачи и след това да се възползва от отлива. Надолу по течението имаше цял куп диви места, където би могъл да излезе от водата, а после… е, ако Патрицият наистина е разпратил сведения за него, ами, тогава чифт нови дрехи и едно бръснене би трябвало да свършат работа. Във всеки случай, съществуваха и други земи, а той пък имаше дарба за чужди езици. Нека само да стигне до Химера или до Гоним, или до Екалпон — и половин дузина армии няма да могат да го върнат обратно. А после… богатство, удобство, сигурност…

Оставаше, естествено, проблемът с Двуцветко. Ринсуинд си позволи за един миг да изпита тъга.

— Можеше да е и по-зле — каза той като за сбогом. — Можеше да бъда аз.

Но когато се опита да се раздвижи, се оказа, че нещо задържа плаща му.

Изви врат и видя, че краят му е притиснат здраво от капака на Багажа.

— А, Горфал! — любезно каза Патрицият. — Влез, седни. Мога ли да те насиля да изядеш една захаросана морска звезда?

— Целият съм на вашите заповеди, господарю — спокойно отговори старият мъж, — освен, може би, що се отнася до консервираните бодлокожи.

Патрицият повдигна рамене и посочи с поглед свитъка на масата.

— Прочети това — каза той. Горфал взе пергамента и едната му вежда леко се сбърчи, щом видя познатите идеограми на Златната Империя. За около минута той чете мълчаливо, а след това обърна свитъка, за да разгледа в подробности печата върху обратната страна.

— Ти си известен като специалист по въпросите на Империята — каза Патрицият. — Можеш ли да обясниш това?

— Познанието в областта на Империята се заключава много по-малко в отчитането на конкретни събития, отколкото в изучаването на определен тип мислене — каза старият дипломат. — Да, съобщението е интересно, но не е изненадващо.

— Тази сутрин Императорът ми даде инструкции — Патрицият си позволи лукса да се намръщи, — инструктира ме да пазя този там, Двуцветко, Горфал. Сега по всичко личи, че трябва да наредя да го убият. Това не те ли учудва?

— Не. Императорът е само едно дете. Той е… идеалист. Страстен, при това. За народа си е бог. А следобедното писмо, освен ако не греша тотално, е от Деветте Въртящи се Огледала Великия Везир. Остарял е на служба при няколко Императора. Той се отнася към тях като към необходим, но досаден елемент за успешното съществуване на Империята. Обича всяко нещо да си стои на мястото. Империята не е била създадена, като са позволявали на разни неща да напускат от мястото си. Така мисли той.

— Започвам да разбирам… — каза Патрицият.

— Така-а-а — Горфал се усмихна под мустак. — Е, този турист е нещо, което не си е на мястото. След като отстъпи пред желанието на своя господар, Деветте Въртящи се Огледала ще се погрижи — сигурен съм в това — да вземе мерки с оглед на това един турист да не бъде допуснат да се върне у дома и да донесе със себе си (кой знае!) болестта на неудовлетворението. Империята обича хора, които си седят там, където ги е сложила. Така че, толкова по-удобно, ако този Двуцветко изчезне завинаги някъде из варварските земи. Т.е. тук, господарю.

— И какво предлагаш?

Горфал сви рамене.

— Просто да не правите нищо. Нещата без съмнение ще се уредят от само себе си. Макар че… — той се почеса замислено по ухото — може би Гилдията на Убийците…?

— А, да — каза Патрицият — Гилдията на Убийците. Кой им е президент в момента?

— Злорф Фланеления крак, господарю.

— Ще поговориш с него, нали?

— Така да бъде, господарю.

Патрицият кимна. Всичко това го поуспокои. Той беше съгласен с Деветте Въртящи се Огледала — животът и без това беше труден. Би било по-добре, ако хората стояха там, където са сложени.

Бляскави съзвездия грееха над свят Диска. Един след друг търговците затваряха капаците на магазините си. Един по един джебчии, крадци, данъчни акули, проститутки, илюзионисти, рецидивисти и обирджии по домовете се събуждаха и закусваха. Магьосниците се залавяха за многоизмерните си дела. Тази вечер щяха да се срещнат две мощни планети и небето над Магьосническия Квартал вече беше задръстено от преждевременни магии.

— Виж какво — каза Ринсуинд, — така няма да стигнем доникъде.

Той помръдна настрани. Багажът го последва като вярно куче със заплашително полуотворен капак. Ринсуинд за миг обмисли възможността за един отчаян скок към свободата. Капакът щракна в очакване.

„Все едно, това проклето нещо така или иначе ще ме последва“, безнадеждно си помисли той. Целият му вид беше такъв упорит и твърдоглав. Ринсуинд имаше гадното предчувствие, че даже и да успееше да се добере до кон, Багажът ще го последва на бегом със собствена скорост. И така безкрай. През реки и океани. Ще се приближава бавно всяка нощ, когато той ще трябва да спре, за да поспи. И така, най-сетне, един ден, в някой екзотичен град и след много години, той ще чуе шума от стотици миниатюрни крачета, които бързо-бързо го застигат по пътя отзад…

— Хванал си не този, когото трябва! — изпъшка той. — Не съм виновен аз! Аз не съм го отвлякъл!

Сандъкът леко се придвижи напред. Сега само една тясна ивица мазен вълнолом делеше краката на Ринсуинд от реката. Осени го сигурното предчувствие, че сандъкът ще може да плува по-бързо от него. Опита се да не си представя какво ли ще бъде да се удави в Анкх.