Цветт на магията

Но сега пък крещеше Уаймор и размахваше заплашително пръст. Един гарван се спусна от мястото, където бе кацнал върху гредите и се хвърли срещу магьосника с разперени и искрящи нокти.

Не успя да стигне. Някъде по средата на полета му Багажа скочи от заобикалящите го дървени отломъци, зина за кратко във въздуха и се затвори с трясък.

Приземи се леко. Ринсуинд видя, че капакът му отново се отваря, но този път едва-едва. Колкото само един език — голям като палмово листо и червен като махагон, да се подаде и да погълне няколко случайно попаднали там пера.

В същия миг гигантското колело на полюлея се откъсна от тавана и в стаята се възцари мрак.

Ринсуинд се огъна като пружина, направи скок от място и сграбчи една греда, като се издигна на сравнително безопасния таван със сила, която учуди и самия него.

— Вълнуващо, нали! — каза един глас досами ухото му.

Долу под тях, крадци, убийци, тролове и търговци, всички заедно почти едновременно осъзнаха, че са се озовали в стая, чиито основи са поддали под златото, и която, сред внезапно станалите заплашителни фигури в полумрака, съдържа и нещо, което е абсолютно ужасно. Всички като един се втурнаха към вратата, но имаха поне един милион различни спомени за точното й местоположение.

Високо над целия този хаос Ринсуинд се беше втренчил в Двуцветко.

— Ти ли изгаси светлините? — изсъска той.

— Да.

— Как се озова тук горе?

— Реших, че е по-добре да не се пречкам в краката им.

Ринсуинд размисляше върху това. Изглежда нямаше какво да каже. Двуцветко добави:

— Истинско сбиване! По-хубаво от всичко, което си бях представял! Не мислиш ли, че би било редно да им благодаря? Или, може би, ти го нареди?

Ринсуинд го погледна тъпо.

— Мисля, че сега трябва да слезем долу — смотолеви той. — Всички си отидоха.

Той задърпа Двуцветко по покрития с боклуци под и нагоре по стъпалата. Изскочиха на открито в нощта, която гонеше вече края си. Все още блещукаха няколко звезди, но луната беше ниско, а в посока към Ръба се виждаше бледо, сиво сияние. И най-важното — улицата беше празна.

Ринсуинд подуши.

— Усещаш ли газ? — попита той.

В следващия миг Уидъл изскочи от сянката и му подложи крак.

На най-горното стъпало към избите Бродман коленичи и затършува из кутийката с огнивото си. Оказа се, че е мокра.

— Ще я убия тая проклета котка — измърмори той и заопипва за резервната кутия, която обикновено лежеше върху полянката до вратата. Нямаше я. Бродман каза нещо нецензурно.

Насред въздуха, точно до него се появи запалена свещ.

— ЕТО, ВЗЕМИ ТОВА.

— Благодаря — отговори Бродман.

— НЯМА ЗАЩО.

Бродман се засили да хвърли свещта надолу по стълбите. Ръката му се закова във въздуха. Погледна светлината, а веждите му се сбърчиха. После се завъртя и вдигна свещта, за да освети наоколо. Тя осветяваше малко, но абсолютно достатъчно, за да придаде очертания на тъмнината…

— О, не… — едва прошепна той.

— НО ДА — каза Смърт.

Ринсуинд се претърколи.

За един миг си помисли, че Уидъл ще го прободе на място. Но беше още по-лошо. Чакаше го да се изправи.

— Виждам, че имаш сабя, магьоснико — тихо каза той. — Предлагам да станеш, пък после ще видим колко добре си служиш с нея.

Ринсуинд се изправи толкова бавно, колкото му стискаше и измъкна от пояса си късата сабя, която бе отнел от стражата няколко часа и цяла вечност по-рано. В сравнение с острата като бръснач рапира на Уидъл, неговата изглеждаше смешно къса и изтъпена.

— Но аз не знам как се борави със сабя — проплака той.

— Добре.

— Знаеш ли, че магьосниците не могат да бъдат убивани с остри предмети? — отчаяно попита Ринсуинд.

Уидъл студено се усмихна.

— И аз така съм чувал — отговори той. — Очаквам с нетърпение да го проверя. — И той нанесе удар.

Ринсуинд посрещна удара като по чудо, отдръпна ръката си, скован от уплах, отклони втория удар по абсолютна случайност, а третият прониза плаща му на височината на сърцето.

Нещо издрънча.

Победоносното ръмжене се задави в гърлото на Уидъл. Той изтегли сабята си и намушка повторно магьосника, който стоеше вцепенен от ужас и от чувство за вина. Чу се още един звън и златните монети започнаха да изпадат от края на магьосническото наметало.

— А, от теб кърви злато, така ли? — изсъска Уидъл. — А я да видим имаш ли скрито злато и в тая чорлава брада, ах ти, малък…

В мига, когато сабята му се отдръпна, за да замахне за последен път, мрачният огнен блясък, нарастващ на входа на „Пробития Барабан“, примигна, намаля, а след това изригна в гърмяща мълния, която помете стените навън и отнесе покрива на стотина стъпки във въздуха, преди да го пробие в кълбо от нажежени до червено керемиди.

Сломен и уплашен, Уидъл гледаше втренчено горящите пламъци. А Ринсуинд подскочи. Шмугна се под сабята на крадеца и завъртя собственото си оръжие в толкова некомпетентно и неправилно преценена посока, че то първо халоса противника му, а после се изтръгна от собствената му ръка. Уидъл посегна, сграбчи Ринсуинд за врата и го смъкна надолу, а от облечените му в ръкавици ръце потекоха искри и капчици горящо масло.

— Ти го направи! — викаше той. — Ти и твоят сандък с мошеничества!

Палецът му напипа гръкляна на Ринсуинд. „Дотук беше, помисли си Ринсуинд. Накъдето и да съм тръгнал, едва ли ще е по-зле, отколкото е тук…“

— Моля да ме извините — каза Двуцветко.

Ринсуинд усети, че хватката се отпуска. И в следващия миг именно Уидъл беше този, който бавно се изправяше на крака, а на лицето му се четеше безгранична омраза.

Един нажежен въглен падна върху магьосника. Той светкавично го избута и скочи на крака.

Двуцветко стоеше зад гърба на крадеца, опрял острието на собствената му остра като бръснач сабя в кръста му. Ринсуинд примигва. Той бръкна в наметалото си, а после извади ръката си вече свита на юмрук.

— Не мърдай! — заповяда той.

— Добре ли се справям? — неспокойно попита Двуцветко.

— Казва, че а си мръднал, а те е наръгал в черния дроб — последва свободният превод на Ринсуинд.

— Съмнявам се — каза Уидъл.

— Обзалагаш ли се?

— Не.

Уидъл понечи да се хвърли срещу туриста, но в същия този миг Ринсуинд се метна стремително към него и го халоса в ченето. Известно време Уидъл само го зяпаше така в недоумение, а после кротко се строполи в калта.

Магьосникът отпусна юмрука си, който и без това го болеше от удара, и потокът от златни монети се изсипа измежду пулсиращите му пръсти. Погледна към проснатия на земята крадец.

— Пада ти се — задъхано каза той.

Погледна нагоре и изрева от болка, когато още един въглен му падна във врата. Пламъците напредваха по покривите от двете страни на улицата. Навсякъде около него разни хора изхвърляха покъщнина през прозорците и извеждаха коне от димящите обори. Още една експлозия в нажежения до бяло вулкан, който представляваше сега „Пробития Барабан“, запрати цяла мраморна камина косо над главите им.

— Портата по Посока Срещу Часовниковата Стрелка е най-близо! — Гласът на Ринсуинд надви шума от сгромолясващите се греди. — Хайде!

Той сграбчи за ръката Двуцветко, който все още се колебаеше и го помъкна по улицата.

— Багажът ми…

— По дяволите багажът ти! Ако се забавиш тук още малко, и ще се озовеш там, където той въобще няма да ти трябва! Хайде! — изкрещя Ринсуинд.

Те се заизмъкваха сред тълпата от изплашени хора, които бягаха от района, а междувременно магьосникът на големи глътки поемаше хладния утринен въздух. Нещо го озадачаваше.

— Сигурен съм, че всичките свещи изгаснаха — каза той. — Тогава „Барабанът“ как се подпали?

— Не знам — простена Двуцветко. — Ринсуинд, това е ужасно. А пък ние толкова добре се спогаждахме.

Магьосникът се закова на място от изненадата — така внезапно, че някакъв друг беглец налетя върху него, а после, ругаейки, отскочи назад.