Цветт на магията

А след това с помощта на останалите пет монети естествено ще може да установи добра практика на безопасно разстояние оттук, да кажем, на двеста мили. Това щеше да е най-разумното.

Но какво щеше да стане с Двуцветко — съвсем сам в един град, където даже и хлебарките притежавал непогрешим усет за златото? Човек трябваше да е истински мръсник, за да го изостави.

Патрицият на Анкх-Морпорк се усмихна, но само привидно.

— Та казваш, Централната Порта, така ли? — промърмори той.

Началникът на стражата пъргаво отдаде чест.

— Тъй вярно, господарю. Трябваше да застреляме коня, за да го спрем.

— Което пък абсолютно директно те води тук, — каза Патрицият и погледна надолу към Ринсуинд. — А ти какво ще кажеш за себе си?

Говореше се, че едно цяло крило от двореца на Патриция е пълно с чиновници, които прекарваха дните си в подреждане, съпоставяне и осъвременяване на цялата информация, събрана от идеално организираната шпионска мрежа на техния господар. Ринсуинд не се съмняваше в това. Той хвърли бегъл поглед към балкона, който минаваше покрай едната страна на залата за аудиенции. Едно внезапно побягване, един бърз скок… моментална градушка от стрели на арбалет. Той потрепери от страх.

Патрицият опря брадичка в окичената си с пръстени ръка и погледна магьосника с очички, малки и твърди като мъниста.

— Я да видим — започна той, — клетвонарушение, кражба на кон, пускане в обръщение на фалшиви монети… да, струва ми се, че те чака Арената, Ринсуинд.

Това беше прекалено.

— Не съм откраднал коня! Купих го законно!

— Но с фалшиви пари. Така че, това е техническа кражба.

— Но тези рину са от чисто злато!

— Рину ли? — Патрицият завъртя една от тях в дебелите си пръсти. — Така ли се наричат? Много интересно. Но, както и самият ти казваш, не приличат много на долари…

— Ами, естествено, че не са…

— Аха! Значи признаваш?

Ринсуинд отвори уста да каже нещо, поразмисли и пак я затвори.

— Точно така. А отгоре на всичко, идва, разбира се, и моралният позор от страхливото ти предателство спрямо посетител на този бряг. Срамота, Ринсуинд!

Патрицият неопределено махна с ръка. Стражите зад Ринсуинд се отдръпнаха назад, а началникът им направи няколко крачки вдясно. Изведнъж Ринсуинд се почувства много самотен.

Известно е, че когато магьосник се кани да мре, самият Смърт идва да го вземе (вместо да възлага задачата на някой свой подчинен, като Болест или Глад, какъвто по принцип е обичаят). Ринсуинд нервно се огледа наоколо за високата фигура в черно (магьосниците, даже и нескопосаните, освен пръчици и конуси в очните си ябълки имат и нищожно малки октагончета, които им дават възможност да виждат в далечната октарина — основния цвят, на който всички останали цветове са просто бледи сенки, падащи върху нормалното четириизмерно пространство. Знае се, че той представлява нещо като флуоресцентно зеленикаво-жълто лилаво).

Не беше ли това проблясваща фигура в ъгъла?

— Разбира се — каза Патрицият, — аз бих могъл да бъда и снизходителен.

Сянката изчезна. Ринсуинд вдигна очи, а на лицето му беше изписана идиотска надежда.

— Да? — понита той.

Патрицият отново махна с ръка. Ринсуинд видя как стражите излизат от залата. Останал насаме с върховния господар на градовете-близнаци, той почти си пожела те да се върнат.

— Приближи се насам, Ринсуинд — заповяда Патрицият. Той посочи купата с разни вкусни ястия върху ниска ониксова маса до трона. — Искаш ли кристализирана медуза? Не?

— Хм, не — каза Ринсуинд.

— А сега искам много внимателно да чуеш какво ще ти кажа — дружелюбно каза Патрицият, — в противен случай ще умреш. По много интересен начин. След известно време. Моля те, престани да се въртиш като шило.

— Тъй като все пак си що-годе някакъв магьосник, естествено знаеш, че ние живеем в свят с формата на диск. И хората вярват, че някъде към далечния му край съществува континент, който, макар и малък, е равен по тегло на всички мощни земни маси, взети заедно, в това полукълбо? А това, според една древна легенда, се дължи на факта, че той е направен предимно от злато?

Ринсуинд кимна с глава. Кой не беше чувал за Уравновесяващия Континент? Някои моряци даже вярваха на детските приказки и тръгваха да го търсят.

И разбира се, или се връщаха с празни ръце, или изобщо не се връщаха. Според мнението на по-сериозните моряци, вероятно ги изяждаха гигантски морски костенурки. Защото, естествено, Уравновесяващият Континент не беше нищо друго, освен соларен мит.

— Разбира де, че той съществува — каза Патрицият. — И макар че не е направен от злато, вярно е, че златото там е много разпространен метал. По-голямата част от неговата маса е изградена от огромни октиронови залежи, дълбоко в земната кора. И така, за проницателен човек като теб е ясно, че съществуването на Уравновесяващия Континент представлява смъртна опасност за хората тук… — той млъкна и се загледа в опуления Ринсуинд. После въздъхна и попита: — Случайно да си изгубил нишката на мисълта ми?

— Амгхх — Ринсуинд преглътна и облиза устните си. — Искам да кажа, че не. Искам да… ами, злато.

— Ясно — меко каза Патрицият. — Може би ти се струва, че би било прекрасно да отидеш до Уравновесяващия Континент и да докарат един кораб, натоварен със злато?

Ринсуинд имаше предчувствието, че са му заложили някакъв капан.

— Да? — осмели се да попита той.

— Ами ако всеки човек по брега на Кръглото Море има своя собствена планина от злато? Какво ще стане тогава? Помисли внимателно!

Ринсуинд сбърчи чело. Мислеше.

— Ами, всички бихме били богати?

Последвалото охлаждане му подсказа, че отговорът му не е верен.

— Освен това, Ринсуинд, бих искал да ти кажа, че между Господарите на Кръглото Море и Императора на Ахатовата Империя, както го титулуват, съществуват известни връзки — продължи Патрицият. — Съвсем слаби. Между нас има съвсем малко общи неща. Ние не притежаваме нищо, което те желаят, и те нямат нищо, което ние можем да си позволим. Това е стара Империя, Ринсуинд. Стара и коварна, жестока и много, много богата. Така че разменяме си братски поздрави с пощенски албатроси. През нередовни интервали от време.

— Едно такова писмо пристигна тази сутрин. Поданик на Императора изглежда си е наумил да посети нашия град. Явно иска да го разгледа. Само един луд може да изтърпи всичките лишения и да прекоси Океана по Посока на Часовниковата Стрелка, само за да види нещо. Както и да е.

— Пристигнал е тази сутрин. Могло е да срещне някой велик герой или пък най-коварния от всички крадци. Но е срещнал теб. Наел те е за екскурзовод. Ринсуинд, ти ще бъдеш водач на този оглеждач, на този Двуцветко. Ще се погрижиш той да се върне у дома с хубави впечатления от нашата малка родина. Какво ще кажеш за това?

— Ъхъ. Благодаря, Господарю — с жалък глас каза Ринсуинд.

— Естествено, има и един друг момент. Ще бъде истинска трагедия, ако на нашия малък посетител му се случи нещо лошо. Ще бъде ужасно, ако той, например, умре. Ужасно за цялата ни земя, тъй като Ахатовият Император се грижи за своята и е абсолютно сигурно, че може да ни унищожи с едно единствено кимване. А това ще бъде ужасно за теб, Ринсуинд, защото за оставащите седмици преди огромната наемна имперска флота да пристигне тук, някои мои слуги ще се погрижат за това, когато отмъстителите дойдат, гневът им да се уталожи при вида на все още живата ти особа. Има някои магии, които могат да задържат живота в тялото, не дай боже!, и, а-а, виждам по лицето ти, че започваш да разбираш.

— Арргх.

— Моля?

— Да, Господарю. Аз ще се погрижа, ъ-ъ-ъ, искам да кажа, ще се постарая да се погрижа, ами, ъ-ъ-ъ, ще се опитам да се грижа за него и да не му се случи нищо лошо. — „А след това ще се хвана да жонглирам със снежни топки из Ада“, горчиво продължи да си говори наум той.

— Чудесно! Разбрах вече, че ти и Двуцветко сте в отлични отношения. Прекрасно начало. Щом той се завърне по живо, по здраво в родината си, ще разбереш, че не съм неблагодарен. Може даже да снема обвиненията срещу теб. Благодаря ти, Ринсуинд. Можеш да си вървиш.