Цветт на магията

— Е, тук всичко наред ли е? — попита той.

— О, всичко е чудесно — отговори Ринсуинд. — Малко позакъсняхте, а?

Полицаят не му обърна внимание.

— Това, чужденецът трябва да е, нали? — попита той.

— Тъкмо напускахме. — бързо каза Ринсуинд и превключи на Троб: — Двуцветко, струва ми се, че е по-добре да обядваме някъде другаде. Знам някои местенца.

Той излезе в коридора с толкова самоувереност, колкото можа да изцеди от себе си. Двуцветко го последва, а няколко секунди по-късно се чуха сподавените въздишки на полицая, когато Багажът шумно затвори капака си, изправи се, протегна се и заприпка след тях. Стражата долу влачеше труповете навън от стаята. Оцелели нямаше. Пазачите се бяха постарали да подсигурят това, като им бяха оставили предостатъчно време да избягат през задната врата — чиста сделка между предпазливостта и закона, която беше изгодна и за двете страни.

— Кои са тези хора? — попита Двуцветко.

— Ами-и-и, как да ти кажа, просто хора — отговори Ринсуинд. И преди да може да се сдържи, една част от мозъка му, която в момента бездействаше, взе връх над устата му и добави: — Всъщност, герои.

— Наистина ли?

Щом единият ти крак е затънал в Сивата Миазма на Хрул, много по-лесно е да скочиш веднага вътре и да потънеш, отколкото да проточваш борбата. Ринсуинд му отпусна края.

— Да, ей, оня там е Ерик Силния-в-ръката, ей там пък е Черният Зенел…

— А Хран Варварина тук ли е? — попита Двуцветко и нетърпеливо се заоглежда. Ринсуинд пое дълбоко дъх.

— Този зад нас е точно той.

Тази лъжа беше толкова чудовищна, че нейните трептения всъщност се разпростряха извън една от по-нисшите астрални равнини чак до Магьосническия Квартал отвъд реката, откъдето тя набра страшна скорост от огромната постоянна вълна на силата, която неизменно кръжи там, и изскочи диво и необуздано в Кръглото Море. Един обертон стигна чак до самия Хран, който по това време се биеше с няколко гнола на една ронлива издатина високо горе в Планините Кадерак, и необяснимо защо предизвика краткотрайното му прилошаване.

Междувременно Двуцветко бе вдигнал капака на

Багажа и бързо дърпаше навън тежък черен куб.

— Това е фантастично! — викаше той. — У дома никога няма да ми повярват!

— Какво се кани да прави? — подозрително попита Старшият Полицай.

— Радва се, че ни спасихте — отговори Ринсуинд. Той погледна отстрани черната кутия, като почти очакваше тя да експлодира или да започне да издава странни музикални тонове.

— Аха — каза полицаят. Той също беше зяпнал в кутията.

Двуцветко им се усмихваше жизнерадостно.

— Бих искал да увековеча събитието — каза той. — Би ли могъл да ги помолиш да застанат до прозореца, а? И, ъ-ъ-ъ, Ринсуинд?

— Да?

Двуцветко се вдиша на пръсти, за да му го прошушне.

— Предполагам, че знаеш какво е това, нали?

Ринсуинд погледна към кутията. Тя имаше кръгло стъклено око, което изпъкваше от центъра на едната страна, и ръчка отзад.

— Не съвсем.

— Това е устройство за правене на бързи снимки — каза Двуцветко. — Съвсем ново изобретение. Много се гордея с него, но, виж, дали тези господа, ами… искам да кажа, няма ли да се… уплашат? Би ли им обяснил? Разбира се, аз ще им се отплатя за времето, което ще ми отделят.

— Той има кутия с дяволче вътре, което рисува снимки, — кратко каза Ринсуинд. — Направете каквото нека тоя луд и той ще ви даде злато.

Стражата нервно се усмихна.

— Бих искал и ти да си на снимката, Ринсуинд. Чудесно. — Двуцветко извади златния диск, който Ринсуинд бе забелязал по-рано, примигва срещу невидимото му лице за миг, промърмори „30 секунди като че ли ще са достатъчно“, и весело извика: — Моля, усмихнете се!

— Усмихнете се! — изръмжа Ринсуинд. Нещо в кутията забръмча.

— Точна така!

Високо горе над Диска се виеше вторият албатрос; толкова високо, че малките му оранжеви очички на практика обхващаха целия свят и огромното, бляскаво, опасващо го Кръгло Море. За единия му крак беше завързана жълта капсула със съобщение. Далече долу, невидима през облаците, птицата, която бе донесла първото послание до Патриция на Анкх-Морпорк, спокойно летеше обратно към вкъщи.

Ринсуинд гледаше с удивление миниатюрния стъклен квадрат. Това беше той, без никакво съмнение — една мъничка фигурка, в прекрасно съчетание на цветовете, изправена пред група стражи с физиономии, замръзнали в ужасени усмивки. Когато протегнаха глави иззад рамото му, за да видят по-добре, от мъжете наоколо се изтръгна безмълвна уплашена въздишка.

Ухилен, Двуцветко извади шепа дребни монети, които Ринсуинд вече знаеше, че са четвърт-рину. Той смигна на магьосника.

— Имах подобни проблеми при престоя ми на Кафявите Острови — каза той. — Там помислиха, че иконографът краде и част от душата на този, когото снима. Смешно, нали?

— М-м-да — отговори Ринсуинд, а след това, тъй като някакси това не стигаше, за да поддържа своята част от разговора, добави: — Макар че, струва ми се, това не прилича много на мен.

— Много лесно се работи с него — каза Двуцветко, без да обърне никакво внимание на думите му. — Виж, единственото, което трябва да направиш, е да натиснеш копчето. Останалото е работа на иконографа. А сега аз ще застана ей там, до Хран, а ти ще направиш снимката.

Монетите укротиха тревогата на стражите така, както това може да направи само златото, а само 30 секунди по-късно Ринсиуинд с изненада установи, че държи в ръцете си малък стъклен портрет на Двуцветко, стиснал огромен, назъбен нож и с такава усмивка, сякаш са се сбъднали всичките му мечти.

Обядваха в малка гостилница близо до Месинговия Мост, а през това време Багажът се беше настанил под масата. Храната и виното, които далеч превъзхождаха обичайното меню, на което Ринсуинд беше свикнал, си казаха думата и му помогнаха да се поотпусне. Нещата ще се оправят, реши той. Малко изобретателност и повече съобразителност — това беше всичко, от което имаше нужда сега.

Двуцветко изглежда също се беше замислил. Забил съсредоточено поглед в чашата с вино, той попита:

— Предполагам, че сбиванията по кръчмите са нещо съвсем естествено тук, нали?

— Ами, кажи-речи, да.

— И сигурно обзавеждането и мебелите се повреждат?

— Обзав… ? А, ясно. Искаш да кажеш, столовете и там, всичко останало. Да, сигурно.

— И това сигурно създава големи проблеми на кръчмарите?

— Ами, честно казано, никога не съм се замислял. Предполагам, че е един от рисковете на професията. Двуцветко го погледна замислено.

— Може би бих могъл да помогна. Рисковете са ми работата. А-а-а, това ядене не е ли малко тлъсто?

— Нали каза, че искаш да опиташ типична Морпоркска храна — отвърна Ринсуинд. — Та какво казваш за рисковете?

— О! Аз знам всичко за тях. Такава ми е работата.

— И на мен ми се стори, че казваш точно това. Но и първия път не можах да повярвам.

— О, аз не поемам рискове. Горе-долу най-вълнуващото нещо, което ми се е случвало някога, беше, че веднъж съборих мастилницата. Аз преценявам рисковете. Ден след ден. Знаеш ли какви са шансовете срещу това да не се запали някоя къща в района на „Червения Триъгълник“ на Бес Паларджик? Петстотин тридесет и осем към едно. Изчислих го! — добави той с нотка на гордост в гласа.

— Какво… — Ринсуинд се опита да сподави оригването си. — защо? ’звинявай. — Наля си още малко вино.

— Защото… — Двуцветко млъкна. — Не мога да го кажа на Троб. Струва ми се, че биТробците нямат дума за това. На моя език ние го наричаме… — и той произнесе цял куп неразбираеми чужди думи.

— „За-страх-уловка“ — повтори Ринсуинд. — Каква смешна дума. К’во значи?

— Ами, да речем, че ти имаш кораб, натоварен с, например, златни кюлчета. Той би могъл да налети на буря или да го откраднат пирати. Ти не искаш това да ми се случи, така че си изкарваш „За-страх-уловка-с-полица“. Аз пресмятам шансовете товарът да не се изгуби, като се базирам на прогнозата за времето и събраните сведения за пирати за последните двайсет години, после прибавям нещо, след това ти ми плащащ нещо въз основа на тези изчисления…