Цветт на магията

— Няма да спре, докато не отстъпиш, не ти ли е ясно — каза едно гласче, готово за разговор.

Ринсуинд погледна към иконографа, който още висеше на врата му. Капакът му беше отворен, а джуджето, облегнало се на рамката, пушеше лула и наблюдаваше весело какво става.

— Поне ще те вкарам и теб заедно с мен — изръмжа Ринсуинд през зъби.

Дяволчето извади лулата от устата си.

— Какво каза?

— Казах, че ще те натопя с мен, по дяволите!

— Заповядай! — дяволчето многозначително потупа стените на кутията си. — Ще видим кой ще потъне пръв.

Багажът се прозя и се премести напред с една стотна от милиметъра.

— Е, добре — раздразнено каза Ринсуинд, — но трябва да ми дадеш време да си помисля.

Багажът бавно се отдръпна назад. Ринсуинд също заотстъпва, докато не се озова на достатъчно безопасна суша и седна, като се облегна с гръб на някаква стена. От другата страна на реката блестяха светлините на град Анкх.

— Ти си магьосник — каза дяволчето от фотоапарата. — Ще измислиш някакъв начин да го намерим.

— Опасявам се, че не съм кой знае какъв магьосник, обаче.

— Можеш просто да се изправиш срещу всеки и да го превърнеш в червей — окуражително продължи дяволчето, без да обърне внимание на последната му забележка.

— Не. Превръщането в Животни е магия от Осмо Ниво. А аз въобще не съм завършил обучението си. И знам само една магия.

— Е, и тя ще свърши работа.

— Съмнявам се — отчаяно отвърна Ринсуинд.

— Добре де, тя какво може тогава?

— Не мога да ти кажа. Всъщност, не ми се говори за това. Но, честно казано, няма много полза от магиите. — Той въздъхна. — За да научиш наизуст даже и най-простата, ти трябват три месеца, а след това — само веднъж да я кажеш и — пуф! — няма я. Виждаш ли колко е глупаво цялото това магьосничество. Цели двайсет години учиш магията, която довежда голи девици в спалнята ти, а накрая си така упоен от живачни пари и толкова си ослепял от четене на стари магьоснически книги, че въобще не можеш да си спомниш какво следва после.

— Никога не съм си го представял така — каза дяволчето.

— Ей, чакай, чакай… всичко това не е вярно. Когато Двуцветко каза, че в Империята имали по-добра магия, аз си помислих, ами, помислих си, че…

Дяволчето го погледна с очакване. Ринсуинд вече се проклинаше.

— Ами, щом искаш да знаеш, помислих си, че няма предвид магия. Или не в този й смисъл.

— А в какъв друг смисъл?

Ринсуинд започна да се чувства наистина отвратително

— Не знам — започна той. — Предполагам, че като по-добър начин да се правят нещата. Нещо с малко повече разум в него. Като впрягане… впрягане на светкавиците, или нещо подобно.

Дяволчето го погледна мило, но със съжаление.

— Светкавиците са копията, които гръмотевичните великани хвърлят, когато се бият — деликатно каза то. — Установен метеорологичен факт. Не можеш да ги впрегнеш.

— Знам — нещастно каза Ринсуинд — Това, разбира се, е слабото място в аргументацията ми.

Дяволчето кимна и изчезна във вътрешността на иконографа. Няколко секунди по-късно Ринсуинд усети аромата на пържен бекон. Той постоя така, докато стомахът му повече не можеше да издържи на дразненето, и потропа на кутията. Дяволчето се появи отново.

— Все си мисля за това, което каза — изпя то, преди Ринсуинд да успее да си отвори устата. — А даже и да успееш да й сложиш хамут, как ще я накараш да тегли каруца?

— За какво, по дяволите, говориш?

— За светкавицата. Тя просто блясва и изгасва. Би било хубаво човек да я задържи, а не така — появи се — изчезне. Все едно, най-вероятно би прегорила хамута.

— Въобще не ме интересува светкавицата! Как мога да мисля на празен стомах?

— Че хапни нещо, де. Елементарно.

— Как? Всеки път щом се помръдна, този проклет сандък си огъва пантите срещу мен.

В отговор на това, Багажът зейна широко.

— Виждаш ли?

— Той не иска да те ухапе — каза дяволчето. — Вътре има храна. Каква полза от теб, ако умреш от глад?

Ринсуинд надникна в тъмната пазва на Багажа. Наистина, сред хаоса от кутии и торби със злато имаше и няколко бутилки и пакетчета в мазна хартия. Той се изсмя скептично, приплъзна се леко из изоставения вълнолом, докато най-сетне не намери едно парче дърво, голямо горе-долу колкото му трябваше, вклини го възможно най-нежно в цепнатината между капака и сандъка, и измъкна един от абсолютно еднаквите пакети.

Оказа се, че в него има бисквити, по-твърди и от прословутото диамантено дърво.

— Добра храна, няма що! — промърмори той и закри устата си с ръка.

— Припасите на Пътешествениците на Капитан Осем Пантери, това са — обади се дяволчето от вратата на кутията си. — Спасили са живота на много хора в морето, наистина.

— О, да, сигурно! За сал ли ги използвате или ги хвърляте на акулите и само си ги гледате как потъват? Какво е това в бутилките? Отрова ли?

— Вода.

— Но вода има навсякъде! За какво му е да носи вода?

— Вяра.

— Вяра ли?

— Да. Точно това нямаше на водата тук. Разбираш ли?

Магьосникът отвори една бутилка. Течността вътре можеше да е и вода. Имаше блудкав, изветрял дъх, без никакви следи от живот.

— Ни вкус, ни мирис — недоволно изръмжа той.

Багажът изскърца леко и привлече вниманието му. С небрежното спокойствие на добре премерена заплаха, той бавно трясна капака си и смля импровизирания клин на Ринсуинд като сухо листо.

— Добре, добре — заговори той. — Мисля в момента.

Главната квартира на Уаймор се намираше в Наклонената Кула на пресечката на Заскрежената и Заледената Улици. В полунощ самотният страж, скрит в сянката, вдигна поглед към съединяващите се планети горе и лениво се зачуди каква ли промяна в съдбата му вещаят те.

Чу се едва доловим шум, все едно се прозяваше комар.

Стражът огледа пустата улица й по проблясването на лунната светлина успя да различи нещо, което лежеше в калта на няколко крачки оттам. Вдигна го. Лунната светлина се разля върху златото и той си пое дъх толкова шумно, че ехото му можеше да се чуе съвсем спокойно надолу по уличката.

Последва втори слаб звън и още една монета се търкулна в канавката отсреща.

Докато още се навеждаше да я вземе, малко по-нататък вече се бе появила нова и продължаваше да се върти. Говореше се, че златото се образува от кристализираната светлина на звездите — спомни си мъжът. Никога досега не беше вярвал на това, че нещо толкова тежко като златото може да пада от само себе си от небето.

В мига, когато стигна до началото на отсрещната уличка, паднаха още няколко. Златото все още беше в торбата, пък и беше адски много, така че Ринсуинд го стовари с все сила върху главата му.

Когато стражът дойде в съзнание, откри, че се е втренчил в обезумялото лице на един магьосник, който опираше сабя в гърлото му. В тъмнината усети, че нещо яко стиска крака му.

Това беше една от онези обезпокоителни хватки, които подсказват, че притежателят им би могъл да стисне и доста по-силно, стига да пожелае.

— Къде е той, богатият чужденец? — заплашително изсъска магьосникът. — Бързо!

— Какво ми стиска крака? — попита човекът с нотка на ужас в гласа. Той направи опит да го измъкне на свобода. Стискането стана по-силно.

— По-добре да не знаеш. — отговори Ринсуинд. — Внимавай, моля те. Къде е чужденецът?

— Не е тук! Отведоха го при Бродман! Всички се грижат за него! Ти си Ринсуинд, нали? Сандъкът… сандъкът, който яде хора… о, не-не-не-е… моооляяяа…

Ринсуинд вече беше изчезнал. Стражът почувства как невидимият звяр — или, както вече започваше да се опасява — невидимото нещо, отпусна хватката си. После, докато той се опитваше да се изправи на крака, нещо голямо, тежко и правоъгълно налетя върху него от тъмното и се понесе след Магьосника. Нещо със стотици малки крака.

Единствено с помощта на разговорника, който сам си беше направил, Двуцветко се опитваше да обясни на Бродман загадките около „за-страх-уловка“. Дебелият кръчмар слушаше внимателно, а малките му черни очички блестяха.