Цветт на магията

Ринсуинд реши да не пита дали ще му върнат останалите пет рину. Много предпазливо заотстъпва към вратата.

— А, и още нещо! — гласът на Патриция го застигна, докато търсеше опипом дръжката на вратата.

— Да, Господарю? — попита той със свито сърце.

— Убеден съм, че няма и да си помислиш да избягаш от задълженията си, като опиташ да напуснеш града. Знам, че си роден гражданин на този град. Но можеш да бъдеш сигурен, че господарите на другите градове ще бъдат уведомени за тези условия до довечера.

— Уверявам Ви, че подобна мисъл даже не ми е минавала през ума, Господарю.

— Наистина ли? Тогава, ако бях на твое място, бих дал лицето си под съд за клевета.

Ринсуинд се втурна като хала към „Пробития Барабан“ и стигна там точно навреме, за да се сблъска с някакъв мъж, който излезе заднешком и много бързо. Припряността на непознатия се дължеше отчасти на копието, което стърчеше от гърдите му. Той изклокочи бурно и се строполи мъртъв в краката на магьосника.

Ринсуинд надникна иззад вратата и рязко отскочи назад при вида на една тежка брадва, която профуча край него шумно като яребица.

Второ предпазливо оглеждане му подсказа, че май ударът е бил сполучлив. Тъмният салон на „Барабана“ представляваше сбирщина биещи се мъже, една значителна част от тях — третият му и по-продължителен поглед го потвърди — вече на парчета. Ринсуинд залитна назад, когато една яростно запратена табуретка прелетя наблизо и се разби с трясък на отсрещната страна на улицата. В следващия миг той се шмугна вътре.

Беше облечен в тъмен плащ, потъмнял още повече от постоянното носене и от нередовното пране. В яростния мрак никой като че ли не забеляза тъмната сянка, която отчаяно се въртеше от маса на маса. По едно време един от биещите се, олюлявайки се назад, стъпи на нещо като пръсти. Няколко от нещо, което му заприлича на зъби, го ухапаха за глезена. Той изпищя пронизително и само за миг отслаби бдителността си, но този миг се оказа предостатъчен един изненадан противник да замахне със сабята си и да го прониже.

Ринсуинд стигна до стълбището като смучеше наранената си ръка и подтичваше със странна, полуприведена походка. Една стрела от арбалет изсвистя и се заби в перилата над него. Той изхленчи.

После се втурна и изкачи стъпалата на един дъх, като във всеки един миг очакваше да го застигне този път, по-точен удар.

Горе, в коридора той се изправи, едва поемайки си дъх, и видя, че подът пред него е застлан с трупове. Огромен мъж с черна брада и с окървавена сабя в едната си ръка натискаше ръчката на вратата.

— Ей! — изкрещя Ринсуинд. Мъжът се огледа, почти разсеяно извади къса кама от препаската с оръжия и я запрати към магьосника. Ринсуинд се наведе. Зад гърба му последва кратък вик, мъжът с арбалета изпусна оръжието си и се хвана за гърлото.

Великанът вече посягаше за втори нож. Обезумял от страх, Ринсуинд се огледа наоколо, а след това в дива импровизация зае магьосническа поза.

Вдигна ръка и я разпери:

— Асопити! Киоруча! Бийзълблор!

Мъжът се поколеба, а очите му заподскачаха нервно насам-натам, докато чакаше магията. Заключението, че въобще няма да последва никаква магия, го осени точно в мига, когато Ринсуинд се хвърли яростно към него и го ритна с все сила в слабините.

Докато той пищеше и се държеше с две ръце за корема, магьосникът блъсна вратата, вмъкна се вътре, затръшва я след себе си и задъхано се облегна на нея.

Тук, вътре, беше тихо. А и Двуцветко си спеше кротко на леглото. До самия му край стоеше и Багажа.

Ринсуинд направи няколко крачки напред — алчността го теглеше с такава лекота, като че беше на колелца. Сандъкът беше отворен. Вътре имаше торби, а в една от тях проблясва злато. За миг любовта към парите взе връх над предпазливостта, той внимателно протегна ръка… но каква полза от това? Никога няма да може да им се наслади. Неохотно отдръпна ръка и с изненада видя как отвореният капак на сандъка леко потрепери. Не се ли помръдна малко, сякаш разлюлян от вятър?

Ринсуинд погледна пръстите си, после погледна капака. Изглеждаше тежък и беше обкован с месингови ленти. Сега не помръдваше.

Какъв вятър?

— Ринсуинд!

Двуцветко скочи от леглото. Магьосникът пък отскочи назад и изкриви лицето си в усмивка.

— Скъпи приятелю, точно навреме идваш! Сега ще обядваме, а след това — сигурно си подготвил чудесна програма за следобеда!

— Ъ-ъ-ъ…

— Великолепно!

Ринсуинд си пое дълбоко дъх.

— Виж какво — отчаяно заговори той, — нека хапнем някъде другаде. Там долу има леко сбиване.

— Кръчмарска свада ли? Но защо не ме събуди?

— Ами, как да ти кажа, аз… какво?

— Струва ми се, че тази сутрин бях ясен, Ринсуинд. Искам да видя истинския Морпоркски Живот — пазара на робите, Свърталището на Проститутките, Храма на Малките Богове, Гилдията на Просяците… и истинско кръчмарско сбиване. — В гласа на Двуцветко се прокрадва лека нотка на съмнение: — Вие наистина имате такива, нали? Хора, които висят по полилеи, бой със саби върху масата, работите, в които Хран Варварина и Невестулката винаги се забъркват. Разбираш ли? Вълнуващи неща.

Ринсуинд тежко се отпусна на леглото.

— Ти искаш да видиш бой? — попита той.

— Да. Има ли нещо лошо в това?

— Като начало — хората получават рани.

— О, аз нямах предвид, че ние ще се намесваме. Само искам да погледам, това е всичко. И да видя някои от прославените ви герои. Нали имате такива? Нали това не са само пристанищни измислици? — А сега, за най-голяма изненада на Ринсуинд, Двуцветко почти се молеше.

— О, да. Всичките си ги имаме — припряно отвърна Ринсуинд. Мислено си ги представи и побърза да се освободи от гледката.

Рано или късно всички герои на Кръглото Море минаваха през портите на Анкх-Морпорк. Повечето от тях бяха от варварските племена, които живееха по-близо до скования в мраз Център, и развиваха нещо като експортна търговия с герои. Почти всички те притежаваха саби от сурова необработена магия, чието безкрайно хармонично съзвучие в астралната равнина правеше на пух и прах всички крехки опити на „приложното магьосничество“ в радиус от много мили наоколо. Но в това отношение Ринсуинд нямаше нищо против тях. Той знаеше отлично, че е само отпаднал студент по магия, така че дали самото появяване на някой герой пред градските порти е достатъчно, за да предизвика експлозия в колбите и материализиране на демони из Магьосническия Квартал, никак не го безпокоеше. Не, това което не харесваше у героите, беше самоубийствената им мрачна унилост, когато бяха трезви, и пагубната им лудост, когато бяха пияни. Пък и бяха твърде много. От известно време насам някои от най-известните и привлекателни местности край града се бяха превърнали в същинско сборище от врявата и виковете им. Говореше се, че ще формират рота.

Той си потърка носа. Единствените герои, на които можеше да отдели повече време, бяха Бравд и Невестулката, но и двамата в този момент не бяха в града; и Хран Варварина, който всъщност беше „учен“ според стандартите на Центъра, тъй като можеше да мисли, без да си мърда устните. Носеше се слух, че сега Хран броди някъде По Посока на Часовниковата Стрелка.

— Ей — най-сетне проговори той — виждал ли си някога варварин?

Двуцветко поклати глава.

— Точно от това се страхувах — каза Ринсуинд. — Ами те, те са…

Навън от улицата се чу тупуркане от бягащи крака, а врявата от долния етаж се засили. Преди Ринсуинд да се е съвзел достатъчно, че да се хвърли към прозореца, вратата зейна с трясък.

Но вместо побъркания от алчност дивак, когото очакваше да види, той се озова очи в очи с кръглоликия червендалест Старши Полицай на Стражата. Той отново започна да диша. Разбира се. Стражата винаги внимаваше да не се намесва твърде рано в някое сбиване, където силите не са недвусмислено в нейна полза. Тая работа докарваше до пенсия, така че изискваше предпазливи, обмислящи всяка своя стъпка хора.

Старши Полицаят погледна кръвнишки Ринсуинд, а после зяпна Двуцветко с нескрито любопитство.