Цветт на магията

— …и нещото… — Ринсуинд тържествено размаха пръст.

— …и после, ако товарът се изгуби, аз ти възстановявам парите.

— Възстановяваш?

— Плащам ти стойността на товара — много търпеливо обясни Двуцветко.

— Ясно. Нещо като бас, нали?

— Облог ли? Може би, донякъде.

— И ти печелиш с тази „за-страх-уловка“?

— О, то със сигурност си връща капиталовложенията.

Потънал в ярката жълта топлина на виното, Ринсуинд се опита да си представи тази „за-страх-уловка“ в условията на Кръглото Море.

— Не съм сигурен, че разбирам тази „за-страх-уловка“ — твърдо каза той, докато светът мързеливо се въртеше около него. — Виж, магията. Магията я разбирам.

Двуцветко се засмя.

— Магията е едно, а отразеният-звук-от-подземни-духове е друго.

— К’во?

— Какво?

— Смешната дума, която каза — нетърпеливо извика Ринсуинд…

— „Отразеният-звук-от-подземни-духове“?

— Никога не съм го чувал!

Двуцветко се постара да му обясни.

Ринсуинд се постара да разбере.

В дългите следобедни часове те обикаляха града По Посока на Часовниковата Стрелка, отчитано от реката. Водеше Двуцветко, а странният фотоапарат висеше на кожена връзка около врата му. Ринсуинд се влачеше след него, като от време на време спираше, за да похленчи и да провери дали главата му все още си е на мястото.

Следваха ги и някои други. В един град, където публичните екзекуции, дуелите, сбиванията, магьосническите разправии и необичайните събития редовно отмерваха нормалния ход на деня, жителите му бяха овладели професията на любопитни странични наблюдатели до съвършенство. Всички те бяха, до един, изкусно обиграни зяпачи. Във всеки случай, Двуцветко очаровало правеше снимка след снимка на хора, заети — според него — с обичайната си дейност, и тъй като след това четвърт-рину щеше да ги възнагради за причиненото им безпокойство, на минимално разстояние след него вървеше опашка от замаяни и щастливи новобогаташи, готови в случай, че от този луд се изсипеше дъжд от злато.

В Храма на Седморъкия Сек краткото съвещание на свещениците и на ритуалните занаятчии по трансплантация на сърца реши, че високата сто педи статуя на Сек е общо взето твърде свята, за да я изкарат на магьосническа снимка, но заплатените им две рину ги оставиха споделящи учудващото единомислие, че в крайна сметка Той може и да не е чак толкова свят.

Резултатът от продължителното размисляне в Свърталището на Проститутките беше цял куп цветни образователни снимки, една част от които Ринсуинд скри у себе си за собствена и по-детайлна употреба. Щом мозъкът му се изчисти от алкохолните пари, той започна да размишлява много сериозно върху принципа на действие на иконографа.

Даже и некадърните магьосници знаеха, че някои вещества са чувствителни към светлината. Може би стъклените пластинки се подлагаха на действието на някакъв мистериозен процес, в резултат на което светлината, минаваща през тях, замръзваше? Или поне нещо подобно? Много често Ринсуинд го обземаше подозрението, че има някъде нещо по-добро от магията. Обикновено се разочароваше.

Така или иначе, скоро той започна да се възползва от всяка възможност да работи с кутията. Двуцветко се съгласяваше с радост, тъй като това му даваше възможност да се появява на собствените си снимки. Точно тогава Ринсуинд забеляза нещо странно. Притежаването на кутията прехвърляше някаква сила върху този, който я държи — а именно, че всеки, изправен пред хипнотизиращото стъклено око, трябваше безпрекословно да се подчини на властната заповед как да застане и как да изглежда.

Той беше зает тъкмо с това на Площада на Счупените Луни, когато се случи нещастието.

Двуцветко позираше до един объркан заклинател, а тълпата от новооткритите му почитатели го наблюдаваше с любопитство и го чакаше да направи нещо смешно и налудничаво.

Ринсуинд клекна на едно коляно, за да нагласи по-добре снимката, и натисна омагьосаната ръчка.

Кутията каза:

— Не става. Свърши ми се розовото.

И пред очите му се отвори незабелязана досега вратичка. Малка, зелена и покрита с отвратителни брадавици човекоподобна фигура се подаде навън, посочи с една ръка с дълги нокти към палитра с най-различни цветове и закрещя срещу него.

— Няма розово! Виждаш ли? — пронизително пищеше малкото хуманоидче. — Няма никаква полза да продължаваш да натискаш ръчката щом няма повече розово, ясно ли ти е? Ако искаше розово, не трябваше да снимаш всичките тези млади госпожици, разбра ли? Отсега нататък е монохром, братле. Ясно?

— Ясно. Да, добре — отговори Ринсуинд. Стори му се, че в едно тъмно ъгълче на малката кутия вижда статив и миниатюрно неоправено легло. Пожела си да се е излъгал.

— Да сме наясно, дотук беше — кресна дяволчето и затръшна вратата. Ринсуинд си помисли, че чува приглушения шум от недоволно мърморене и стържене на столче, което влачеха по земята.

— Двуцветко… — започна той и погледна нагоре.

Двуцветко беше изчезнал. Докато Ринсуинд оглеждаше тълпата и усещаше как тръпките на ужаса полазват по гърба му, нещо внимателно го бодна в кръста.

— Обърни се бавно — каза един черен като коприна глас. — Иначе се прости с бъбреците си.

Тълпата наблюдаваше с любопитство. По всичко личеше, че това ще е хубав ден.

Ринсуинд бавно се обърна, като усещаше как острието на сабята дращи в ребрата му. В другия й край разпозна Стрен Уидъл — крадец, жесток фехтовач, неудовлетворен кандидат за титлата „най-лош човек в света“.

— Здрасти! — немощно каза той. На няколко крачки оттам забеляза няколко несимпатични, студени, равнодушни мъже, които повдигаха капака на Багажа и развълнувано сочеха торбите със злато. Уидъл се усмихна. Това отне мъжеството от белязаното му с рани лице.

— Знам те аз тебе, мизерен магьоснико! Онова нещо там какво е?

Ринсуинд усети как капакът на Багажа леко потрепва, въпреки че не духаше вятър. А той продължаваше да стиска фотоапарата.

— Това ли? Прави снимки — бодро каза той. — Ей, я задръж тай усмивка, а, става ли? — Той бързо отстъпи назад и насочи кутията.

За един миг Уидъл се поколеба.

— Какво? — попита той.

— Чудесно, задръж така… — говореше магьосникът.

Крадецът спря, после изръмжа нещо и отдръпна сабята си.

Чу се едно „щрак“ и след него вой и страшни писъци. Ринсуинд не се огледа от страх пред ужасните неща, които можеше да види, а докато Уидъл се усети да го потърси отново, той вече беше на другия край на Площада, и продължаваше да набира скорост.

Албатросът се спускаше с бавен, широк замах на крилете, но полетът му завърши в не чак толкова достолепие кълбо перушина, когато тупна тежко върху платформата си в Патрицианската градина с птици.

Пазачът на птиците, който дремеше на слънцето и въобще не очакваше друго послание от далеко толкова скоро след тазсутрешното, скочи на крака и погледна нагоре.

Няколко секунди по-късно той вече бягаше по коридорите на двореца, стиснал капсулата със съобщението и — поради невниманието си, подпомогнато от изненадата — смучеше отвратителната рана от клюн върху ръката си.

Ринсуинд тичаше тежко по някаква уличка, като въобще не обръщаше внимание на яростните викове, които идваха от фотоапарата. По едно време забърса една висока стена с избелелия си плащ, който се развяваше около него като перата на рошава гарга. Той се озова в предния двор на някакъв магазин за килими, разбута стоката и клиентите, шмугна се през задния изход, без да успее даже да се извини, потъна в една друга уличка и спря като залитна опасно, точно в мига, когато щеше без да мисли да се хвърли в Анкх.

Известно е, че има такива загадъчни реки, една единствена капка от които е достатъчна, за да отнеме живота на човек. След мътното си криволичене през градовете-близнаци, и река Анкх можеше да се окаже една от тях.

Яростните викове в далечината се извисиха в пронизителен ужасен вой. Ринсуинд отчаяно се огледа за лодка или за нещо, за което да се хване и да се изкачи по голите стени, които го заграждаха.