Цветт на магията

От другия край на масата Уаймор ги наблюдаваше леко развеселен, като от време на време хранеше някой от гарваните си с парчета месо от чинията си. До него Уидъл крачеше нервно нагоре-надолу.

— Тормозиш се твърде много — каза Уаймор, без да откъсва поглед от двамата мъже срещу него. — Усещам го, Стрен. Кой би се осмелил да ни нападне тук? Пък и мизерният магьосник ще дойде. Твърде е страхлив, за да не го направи. И ще се опита да се пазари. А ние ще го хванем. Заедно със златото. И сандъка.

Единственото око на Уидъл светна и той заби юмрук в другата си ръка, облечена в черна ръкавица.

— Кой би си помислил, че по Диска имало толкова много мъдро крушово дърво. Откъде можехме да знаем? — възкликна той.

— Твърде много се тормозиш, Стрен. Сигурен съм, че този път ще се справиш по-добре — добродушно каза Уаймор.

Лейтенантът изсумтя отвратено и излезе от стаята, за да тормози хората си. Уаймор продължи да наблюдава туриста.

Странно, но дребничкият чужденец като че ли не осъзнаваше сериозността на положението си. Уаймор го бе забелязал на няколко пъти да оглежда стаята с израз на абсолютно задоволство на лицето. Освен това, говореше вече от часове с Бродман и пред очите на Уаймор Двуцветко му бе подал някакъв лист хартия. А Бродман пък даде на чужденеца някакви монети. Това беше странно.

Когато Бродман стана и, клатушкайки се, мина покрай стола на Уаймор, Шефът на Крадците светкавично протегна една ръка като метална пружина и сграбчи дебелия кръчмар за престилката.

— Какво беше това, приятелче? — тихо попита Уаймор.

— Н-н-нищо, Уаймор. Само нещо като частен бизнес.

— Между приятели няма тайни, Бродман.

— Ъхъ. Ами, и аз самият не съм съвсем сигурен. Това е нещо като облог, разбираш ли? — нервно говореше кръчмарят. — Нарича се „за-страх-уловката“. Нещо като бас, че „Пробития Барабан“ няма да изгори.

Уаймор го гледа толкова дълго, че Бродман не издържа и извърна поглед от страх и неудобство. После Шефът на Крадците се разсмя.

— Тази изгнила, проядена от червеите съборетина? — извика той. — Тоя сигурно е луд!

— Да, ама луд с пари. Казва, че щом вече е получил, ъ-ъ — не си спомням думата, започваше с „П“, абе, това, дето можеш да му кажеш залог — тези, за които работи в Ахатовата Империя, ще ми платят. Е, ако „Пробития Барабан“ изгори. Не че се надявам на това. Да изгори, де. „Пробития Барабан“, имам пред вид. Искам да кажа, че ми е като дом, дом ми е „Барабана“…

— Не си съвсем загубен, а? — каза Уаймор и избута кръчмаря настрани.

Вратата се изметна на пантите си и се заби с трясък в стената.

— Ей, това ми е вратата! — изкрещя Бродман. В следващия миг си даде сметка кой стои горе на стълбите и се сви зад масата точно на косъм време преди една къса черна стрела да прелети през стаята и да се забие в дървесината.

Уаймор внимателно премести ръка и си напя още една бутилка бира.

— Няма ли да ми правиш компания, Злорф? — спокойно попита той. — И я разкарай тая сабя, Стрен. Злорф Фланеления крак ни е приятел.

Президентът на Гилдията на Убийците сръчно извъртя късата си тръба за стрели и с едно премерено движение я затъкна в кобура си.

— Стрен! — извика Уаймор.

Облеченият в черно крадец изсъска и прибра сабята си в ножницата. Но ръката му остана на дръжката, а погледът — върху убиеца.

Това не беше лесно. Приемането в Гилдията на Убийците ставаше с конкурсен изпит, като Практическата част беше най-важната и всъщност — единствената. Така че широкото, честно лице на Злорф представляваше една червена, нашарена с белези ивица тъкан — резултат от многобройни сериозни сблъсъци. Във всеки случай, то най-вероятно и преди не е било кой знае колко по-хубаво — говореше се, че Злорф си е избрал професия, в която преобладават черните качулки, плащове и нощни скитания, тъй като родословието му било белязано от тролската жилка на страха от светлата част на денонощието. Хора, които се осмеляваха да приказват за това на разстояние, достатъчно близо, че да ги чуе Злорф, имаха обичая да си връщат ушите у дома, като ги носят в шапките си.

Той слезе по стълбите, последван от десетина убийци. Когато се озова точно пред Уаймор, той каза:

— Дошъл съм за туриста.

— Това влиза ли ти по някакъв начин в работата, Злорф?

— Да. Гринджо, Ърмонд, вземете го!

Двама от убийците направиха крачка напред. В следващия миг Стрен вече беше пред тях, а сабята му сякаш се материализира на сантиметър от гърлата им, без необходимостта да измине цялото разделящо ги пространство.

— Вероятно бих могъл да убия само един от вас — промърмори той, — но предлагам вие да решите кой точно.

— Погледни нагоре, Злорф — каза Уаймор. Една редица жълти, пагубни, зли очи гледаха надолу от тъмните дебели греди.

— Още една крачка и ще си тръгнеш оттук с по-малко очи, с отколкото си дошъл — каза шефът на крадците. — Така че, Злорф, седни да пийнем по едно и да поговорим разумно. Мисля, че бяхме се споразумели. Ти да не крадеш — аз да не убивам. Поне не срещу заплащане — добави той след малко.

Злорф пое предложената му бира.

— Е, и? — попита той. — Аз ще го убия. После ти ще го обереш. Оня, смешният, ей-там, да не е той?

— Да.

Злорф погледна към Двуцветко, който му се усмихна. Той повдигна рамене. Рядко си губеше времето да се чуди защо хората искаха да убият други хора. Неговото беше само средство за препитание.

— Мога ли само да попитам кой е твоят клиент? — попита Уаймор.

Злорф вдигна ръка.

— Но, моля те! — запротестира той. — Професионална етика.

— Разбира се. Между другото…

— Да?

— Мисля, че имам няколко пазачи отвън…

— Имаше.

— И още няколко във входа отсреща през улицата…

— Преди.

— И двама стрелци на покрива.

Сянка на съмнение мина за миг през лицето на Злорф, като последен слънчев лъч по зле изорано поле.

Вратата рязко се отвори, като сериозно нарани убиеца, който стоеше до нея.

— Спрете с това! — изпищя Бродман изпод масата.

Злорф и Уаймор зяпнаха към фигурата на прага. Беше ниска, дебела и богато облечена. Много богато. Зад нея се подаваха няколко високи, едри фигури. Много едри и заплашителни фигури.

— Този кой е? — попита Злорф.

— Познавам го — отговори Уаймор. — Казва се Рерпф. Той държи кръчмата на „Стенещия Поднос“ долу до „Месинговия Мост“. Стрен, разкарай го.

Рерпф вдигна една ръка, богато украсена с пръстени. Стрен Уидъл се спря колебливо насред пътя към вратата, когато няколко много големи трола прекрачиха наведени през прага и се изправиха от двете страни на дебелака, като примигваха на светлината. Мускули с големината на пъпеш издуваха ръцете им под лактите и играеха като топки. Всеки трол държеше брадва с по две остриета. И то между палеца и показалеца си.

Бродман изскочи от прикритието си, а лицето му се беше изкривило от ярост.

— Вън! — закрещя той. — Изгонете тези тролове оттук!

Никой не помръдна. Изведнъж в стаята настъпи гробна тишина. Бродман бързо се огледа. Бавно започна да осъзнава точно какво е казал, и на кого. От устните му се откъсна слаб хленч, щастлив, че се е отървал.

Кръчмарят стигна до вратата към избите си точно в мига, когато един от троловете с леко, небрежно замахване на китката си — бут, запрати брадвата през стаята. Шумът от затръшнатата врата и от последвалото я разцепване, когато брадвата се заби в нея, се сляха в едно.

— По дяволите! — възкликна Злорф Фланеления крак.

— Какво искаш? — попита Уаймор.

— Тук съм от името на Гилдията на Търговците и Дюкянджиите — спокойно отговори Рерпф. — За да защитя интересите ни. Разбирай дребния човек.

Уаймор сбърчи вежди.

— Извинявай — каза той. — Стори ми се, че те чух да казваш Гилдията на Търговците?

— И Занаятчиите — уточни Рерпф. Сега зад него, освен нарасналия брой тролове, се бяха появили и няколко човека, които Уаймор само смътно разпозна. Сигурно ги беше виждал зад барове или зад тезгяси. Невзрачни фигури, обикновено лесно игнорирани, лесно забравяни. Някъде в задните гънки на Мозъка му започна да се надига лошо предчувствие. Замисли се като какво ли ще да е да си, например, лисица, изправена пред разярена овца. При това, овцата можеше да си позволи да наеме вълци.