Гай-джин

— Как е Малкълм? — попита той, когато д-р Бабкот влезе и затвори вратата. Кантората бе просторна, с изглед към Хай стрийт и морето.

— Някаква стомашна криза, Джейми, можеше да се очаква, разтревожен съм, горкият момък. Превързах раната му — бе разкъсал няколко шева. Дадох му екстракт от опиум. — Бабкот потърка зачервените си от умора очи, рединготът му беше измачкан, с протрити ръкави и целият на петна от лекарства и засъхнала кръв. — Не мога да направя кой знае какво за него сега. Какви са последните новини от флотата?

— Status quo: корабите са заели позиция, легацията е още обкръжена, надяват се Бакуфу да се появят скоро.

— Какво ще стане, ако не се появят?

Макфей сви рамене.

— Получих нареждане да заведа Малкълм в Хонконг при първа възможност — много е важно за него. Мога да го кача на пощенския кор…

— Категорично забранявам да го правиш — извика гневно Бабкот. — Глупаво е и е извънредно опасно. Ако излезе буря, което е доста вероятно за това време от годината… ами прилошаването и продължителното повръщане ще разкъсат шевовете — а това ще го убие. Не!

— Но кога ще е безопасно?

Лекарят погледна през прозореца. В залива не се виждаше никой. Небето бе покрито с облаци. Той за сетен път съпостави безпомощността си и познанията си.

— Поне след седмица, а може би след месец. Един Господ знае, Джейми, аз не зная.

— Ако можеше да дойде с пощенския кораб, щеше ли да бъде по-добре?

— За Бога, не! Не ме ли чуваш ясно? Не, не! Струан не трябва да се движи. Девет дни с кораб направо ще го убият.

Лицето на Макфей помръкна.

— Какви са шансовете на Малкълм? Много е важно да ги знам.

— Все още са добри. Температурата му е повече или по-малко нормална и няма признаци за загнояване. — Бабкот потърка очите си отново и се прозя. — Съжалявам, Джейми, не исках да ти се сопвам така. От полунощ съм на крак: заших двама кавгаджии — моряк и войник — от Пияния град, а призори в Йошивара спешно трябваше да зашия млада жена, опитала се да се пореже до смърт. — Той въздъхна. — Трябва да го пазим колкото е възможно по-спокоен. Лошите новини са предизвикали кризата.

Вестта за смъртта на Кълъм Струан и прогнозите, направени за новото положение на Малкълм като тай-пан, които засягаха всичките им конкуренти, бързо обходиха Колонията. В „Брок и синове“ Норбърт Грейфорт прекъсна заседание, за да отвори първата бутилка с шампанско; от много седмици я пазеха охладена в новото им, много модерно хладилно помещение до техния склад.

— Най-добрата новина от години — изкиска се той на Дмитрий. — Имам още двайсет сандъка с шампанско за празненството, което ще организирам довечера. Наздраве, Дмитрий! — Вдигна чашата си от възможно най-финото венецианско стъкло. — За тай-пана на Търговската къща: без Стария, а ако е рекъл Господ, и без Новия, и те може би ще фалират през годината!

— Ще пия с теб, Норбърт, за успеха на новия тай-пан, но не и за останалото — рече Дмитрий.

— Виж действителността. Те са старият, ние сме новия свят — някога бяха силни, докато бе жив Дърк Струан, но сега са слаби, Макфей е слаб — защо ли, с неговата ентусиазирана помощ и с малко убедителност през нощта на убийството на Кентърбъри можехме да раздвижим цялата колония, флотата, армията, можехме да пленим тоя негодник краля на Сацума, да го обесим и да заживеем щастливо след това.

— Съгласен съм. Трябва да се отмъсти за Джон Кентърбъри по един или друг начин. Горкичкият — въздъхна Дмитрий. — Знаеш ли, че той ми завеща своята търговия? — Кентърбъри бе ръководил една от по-малките търговски къщи, специализирана в износ на копринени платове и особено на пашкули и копринени буби, много доходна търговия за Франция, където производството на коприна, някога най-доброто в света, бе погубено от болест. — Джон винаги казваше, че ще умре, но никога не му вярвах. Аз съм също изпълнителят на завещанието му. Дребосъкът Уили ми го даде, преди да отплава.

— Всички самураи са кучи синове, да го убият безпричинно. Какво става с неговата мусуме? Старият Джон беше луд по нея. Тя е бременна, нали?

— Не, това беше слух. В завещанието си Джон ме моли да се погрижа за нея, да й дам пари, за да си купи собствена къщурка. Отидох да я видя, но нейната мама-сан, Райко, онази дърта кукумявка, ми каза, че момичето се е върнало в селото си, но че тя ще му изпрати всичките пари. Аз й платих отгоре, както искаше Джон, и това беше всичко.

Норбърт замислено допи виното си, наля си още и се почувства по-добре.

— Ти също трябва да се погрижиш за себе си. — Норбърт понижи глас, като прецени, че е дошъл подходящият момент: — Трябва да мислиш за бъдещето, а не за няколко топа плат и буби. Помисли за голямата игра, американската игра. С нашите контакти можем да купим всякакво количество британски, френски или пруски оръжия — току-що подписахме страхотна сделка да представяме Круп в Далечния изток — на по-добри цени от тези на Струан и компания. Оръжията са доставени на Хавайските острови, готови за превозване до… докъдето и да е, не задавай въпроси.

— Ще пия за това.

— Каквото и да поиска човек, можем да му го намерим по-евтино и по-бързо. — Норбърт напълни отново чашите. — Харесвам Дом Периньон, то е по-добро от Тат — старият монах знаеше много за цвета му, за захарта в него и дали тя липсва. Както хавайската захар — добави той деликатно. — Подочувам, че ще е толкова ценна тази година, че почти ще е национално богатство за Севера или за Юга.

Дмитрий застина с чашата си, вдигната във въздуха.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, но нека си остане между нас, че „Брок и синове“ държат под ключ тазгодишната реколта, което означава, че Струан няма да имат много от чувалите, струващи по сто лири, така че твоята сделка с тях няма да се осъществи.

— Ами ако се разчуе? — Дмитрий присви очи.

— Искаш ли да участваш? В нашата сделка? Използвахме сигурен агент за Щатите и за Севера и Юга, за късмет.

— В замяна на какво?

— Тост: за гибелта на Търговската къща!

Из цяла Йокохама се вдигаха тостове по повод смъртта на Кълъм и за успеха на новия тай-пан — и в заседателните зали из Далечния изток, и навсякъде, където се търгуваше с Азия. Някои от тостовете бяха за прослава, други за отмъщение; едни пиеха за успеха, други проклинаха до девето коляно всички от семейство Струан, трети се молеха за неговия успех, но всички, свързани с търговията, обсъждаха как ще им се отрази на бизнеса, ако Струан поеме Търговската къща или ако умре.

Във Френската легация Анжелик се чукна, сръбна от шампанското внимателно, чашата й бе евтина и неподходяща, както и виното.

— Да, съгласна съм, г-н Вервен.

Пиер Вервен, беше Charge d’Affairs, изморен, оплешивяващ мъж на четирийсет.

— Първият тост, госпожице, изисква втори — рече той, вдигна чашата си и се извиси над нея, — не само за успеха и за дълъг живот на новия тай-пан, но и за тай-пан — вашия бъдещ съпруг.

— La — господине! — Анжелик остави чашата си и се престори на ядосана. — Аз го споделих с вас поверително, защото съм безмерно щастлива и горда, но не бива да споменавате гласно, докато г-н Струан не го обяви публично. Трябва да ми обещаете това.

— Разбира се, разбира се — увери я Вервен. Но в главата си бе решил вече, че трябва да прати телеграма на Сьоратар на борда на флагмана, в Йедо, веднага, щом тя си тръгне. Бе повече от ясно — имаше многобройни политически отклонения и възможности, които тази връзка можеше да даде на Франция и френските интереси. „Боже мой — мислеше си той, — ако сме умни, а ние сме, ще можем да контролираме Търговската къща чрез тази млада курва, която няма нищо повече от красиво лице, великолепни гърди, закъсняла девственост и задник, обещаващ на съпруга й буйни преживявания за месец-два. Как, по дяволите, го е хванала. Ако това, което казва, е истина. Ако е…

Merde, бедният мъж трябва да е побъркан, за да реши тази лека жена без никаква зестра и със съмнително потекло да стане майка на децата му! Какъв невероятен късмет за оная противна свиня Ришо, сега той ще може да откупи своите ценни книжа.“