Гай-джин

Макфей откъсна вниманието си от нея.

— Ще се върна, когато уредя всичко. Ще кажа на Джордж Бабкот.

Щом вратата хлопна, тя погали челото на Струан, а той улови ръката й, обожаваше я. Пликът се плъзна на пода. Анжелик го вдигна. Леко се намръщи.

— Защо си натъжен?

— Татко е починал.

Тъгата му я накара да се разплаче. Още като дете бе открила колко е лесно да заплаче, да пророни сълзи по свое желание и да гледа техния ефект върху другите, в частност леля й и чичо й. Всичко, което трябваше да направи, бе да си помисли за майка си, която умря при раждането на брат й.

— Но, Анжелик — казваше леля й през сълзи, — бедният малък Жерар е единственият ти брат, ти никога няма да имаш друг, неистински, дори твоят лентяй баща да се ожени повторно.

— Мразя го — отвръщаше тя.

— Не е негова вината, горкото момче, раждането му беше ужасно.

— Не ме интересува, той уби мама, уби я!

— Не плачи, Анжелик…

И сега, когато Струан изрече същите думи, сълзите лесно потекоха, защото наистина й бе мъчно за него. „Горкият Малкълм, да загуби баща си — той беше добър човек, добър към мен. Горкичкият Малкълм се опитва да бъде смел. Няма значение, скоро ще се оправиш, сега е много по-лесно да стоиш в стаята, миризмата е намаляла, почти е изчезнала.“ Внезапен спомен за баща й изплува в главата й: „Не забравяй, че този Малкълм ще наследи скоро всичко, корабите, властта и…“

„Няма да мисля за това. Или… или за другото.“

Анжелик подсуши очите си.

— Кажи ми всичко.

— Няма друго. Баща ми е мъртъв. Погребали са го преди дни и аз трябва да се върна в Хонконг веднага.

— Естествено, веднага, но не преди да се оправиш. — Тя се наведе и леко го целуна. — Какво ще правиш, когато стигнем там?

Струан строго заяви:

— Аз съм наследникът. Аз съм новият тай-пан.

— Тай-пан на Търговската къща ли? — Анжелик се престори, че изненадата й е неподправена, после деликатно добави: — Малкълм, скъпи, ужасно е за баща ти, но… но, но не е неочаквано, нали? Татко ми каза, че той бил болен отдавна.

— Да, очаквахме го.

— Тъжно е, но… тай-пан на Търговската къща, мога ли първа да те поздравя. — Тя се поклони така елегантно като пред крал и седна отново, доволна от себе си. Гледаше я странно. — Какво има?

— Нищо, просто ме караш да се чувствам толкова горд, толкова чудесен. Ще се омъжиш ли за мен?

Сърцето й спря да бие, лицето й пламна. Но мисълта й заповяда да бъде благоразумна, да не бърза и Анжелик се зачуди дали да бъде толкова сериозна колкото него, или да даде изблик на чувствата си, тъй като във въпроса му почувства своята победа. Реши да го накара да се усмихне.

— La! — започна тя весело, като го подразни, веейки си с носната си кърпа. — Да, ще се омъжа за вас, господин Струан, но само ако вие… — поколеба се, после бързо добави: — Само ако вие се оправите бързо, ако ми се подчинявате безпрекословно, ако се отнасяте с голяма любов към мен, ако ме обичате лудо, ако построите замък на хълма в Хонконг, дворец на Шанз-Елизе, ако пригодите един катер за брачно ложе, детска стая в злато или ако ми намерите имение от милиони хектари!

— Бъди сериозна, Анжелик, изслушай ме, аз съм съвсем сериозен!

„О, и аз съм сериозна“ — помисли си тя, поласкана, че Струан се усмихва отново. Нежна целувка, но този път по устните, пълна с обещание.

— Е, господине, не се подигравайте с беззащитната млада дама.

— Не ти се подигравам, кълна се в Бога. Ще се омъжиш ли за мен? — Силни думи, но той нямаше още сили, за да седне или да се протегне, та да я притегли по-близо до себе си. — Моля те.

Очите й се насълзиха.

— Може би, когато си по-добре… и само ако ми се подчиняваш безпрекословно, ако се отнасяш към мен с любов…

— Безпрекословно, щом това е думата, която искаш да чуеш.

— О, да, пардон. Безпрекословно и т.н. — Отново прекрасна усмивка. — Може би, г-н Струан, най-напред трябва да се опознаем, после да се съгласим на годеж и после, Monsieur le tai-pan de la Noble Maison 25, кой знае?

Обхвана го радостно чувство.

— После, значи ли това „да“?

Наблюдаваше го, караше го да чака. С цялата си нежност, която можеше да събере, Анжелик промълви:

— Ще го обмисля сериозно, но първо трябва да ми обещаеш, че ще оздравееш бързо.

— Ще оздравея, кълна се.

Момичето попи отново очите си.

— Сега, Малкълм, моля те прочети си писмото от майка ти, аз ще поседя с теб.

Сърцето му биеше силно. Въодушевлението, което усети, отнесе болката. Но пръстите не му се подчиняваха и той не можеше да разчупи печата.

— Ето, Анжел, прочети ми го. Ще го направиш ли, моля те?

Тя веднага разчупи печата и прегледа написаното; бе една-единствена страница.

— Скъпи мой сине — прочете на глас, — с голяма тъга трябва да ти съобщя, че баща ти почина и сега нашето бъдеще остава в твоите ръце. Той умря, както спеше, горкичкият, погребението ще е след три дни. Умрелият си е умрял, а ние, живите, трябва да продължим борбата, докато сме живи. Завещанието на баща ти потвърждава, че ти си наследник и тай-пан, но за да бъде законно приемането на наследството, то ще се прочете пред свидетели съгласно волята на твоя обичан дядо. Свидетелите сме аз и компрадорът Чхан. Справи се с нашите японски интереси, както говорихме, и се върни колкото е възможно по-бързо. Твоя предана майка. — Сълзите отново изпълниха очите й, тя внезапно си представи, че е майката, която пише на своя син.

— Това ли е всичко? Никакъв постскриптум ли няма?

— Не, cheri, нищо друго, само „твоя предана майка“. „Колко смело от нейна страна, щях ли да съм и аз толкова смела?“

Забравила всичко, с изключение на чудото, което се бе случило, Анжелик му подаде писмото и отиде до прозореца, оттам погледна към пристанището, избърса си очите и отвори прозореца. Въздухът беше свеж и отнесе миризмата на болничната стая. „Какво да направя сега? Да му помогна ли да се върне по-бързо в Хонконг, далеч от тази ужасна дупка. Почакай… майка му ще се отнесе ли благосклонно към нашата сватба? Не зная. Ако бях на нейното място, щях ли да се отнеса благосклонно? Сигурна съм, че тя не ме харесва, колкото и пъти да я срещнех, беше толкова важна и се държеше на разстояние, обаче Малкълм каза, че се държи така с всички извън семейството.“ „Почакай, докато я опознаеш, Анжелик, тя е толкова чудесна и силна…“

Вратата се отвори и без да почука, влезе А Ток с малък поднос за чай в ръка.

— Не хо ма, господар, добър ден. — Двата й златни зъба, с които много се гордееше, проблеснаха. — Господар спа добре, а?

На перфектен кантонски Малкълм й отвърна:

— Спри да говориш безсмислици!

— Аййиайя! — А Ток беше лична бавачка на Струан, която се грижеше за него, откакто се бе родил. Тя не обърна внимание на Анжелик, вниманието й бе насочено към Струан. Пълна, яка и на петдесет и шест години, облечена в традиционната бяла риза и черни панталони, на гърба й висеше дълга опашка, която показваше, че е избрала да бъде бавачка като своя професия и затова се е заклела да остане целомъдрена през целия си живот, и никога да няма собствени деца, които биха й попречили да бъде лоялна. Следваха я двама кантонски прислужници с горещи кърпи и вода, за да го изкъпят. А Ток високо им нареди да затворят вратата.

— Господар, къпе се, а? — Бавачката многозначително погледна Анжелик.

— Ще се върна по-късно, cheri — рече девойката.

Струан не каза нищо, само кимна и се усмихна, после отново загледа писмото, потънал в мисли. Анжелик остави вратата открехната. А Ток измърмори неодобрително, затвори я, нареди на двамата да побързат с банята и му подаде чая.

— Благодаря ти, майко — обърна се към нея на кантонски Малкълм, нарече я с обичайното обръщение за такава специална личност, която го бе обичала, носила и пазила, когато е бил малък и беззащитен.

— Лоши новини, а, синко — въздъхна А Ток.