Гай-джин

— Зависи от броя на самураите с кортежа — рече самураят от Мори. — Ако срещата се проведе, както искат гай-джин.

— Ако се проведе ли? Ще се опита ли господарят Йоши да е хитър?

— Аз бих се опитал на негово място. Нали го наричат Лисицата.

— Какво би направил?

Мъжът се почеса по брадичката си.

— Бих се забавил някак си.

Хирага се намръщи.

— Но ако той отиде в Легацията както вчера, къде ще е най-подходящо?

Ори се обади:

— При слизането от паланкина. В двора на гай-джин.

— Не можем да стигнем там, дори с риск за самоубийство.

Тишината стана по-дълбока. Тогава Ори допълни тихо:

— Колкото са по-близо до портите на замъка, толкова повече в безопасност ще се чувстват неговите капитани, затова по-малко ще е тяхната най-близка охрана и най-малка наблюдателността им при излизане… или влизане.

Хирага кимна доволен и му се усмихна, после се приближи до един от своите сънародници:

— Когато къщата се събуди, кажи на мама-сан да заведе Ори на лекар, тайно и бързо.

Ори веднага се намеси:

— Съгласихме се, че не е безопасно.

— Трябва да бъдем предпазливи. Идеята ти е идеална.

Ори се поклони с благодарност.

— По-добре да ида при лекар, а?

При първи зори Филип Тайърър полутичаше, полувървеше към кея с двама шотландски войни и един сержант.

— За Бога, Филип, двама души охрана са повече от достатъчно — бе казал преди Сър Уилям. — Ако японците възнамеряват да ни причинят зло, целият гарнизон няма да е способен да те защити. Съобщението трябва да се изпрати на Кетърър и ти ще го направиш. Довиждане!

Като сър Уилям той трябваше да мине през стотиците мълчаливи самураи, които се върнаха точно преди зазоряване. Никой не го обезпокои и явно знаеха за неговото присъствие от бързото премигване в очите им. Сега отпред беше морето. Усили крачка.

— Спри, кой върви там, или ще ти отвея шибаната глава — извика нечий глас от сенките и го накара да спре.

— За Бога — отвърна Тайърър, разтреперан от страх. — Кой, по дяволите, си мислиш, че е, това съм аз със спешно съобщение за адмирала и генерала.

— Съжалявам, господине.

Тайърър бързо влезе в катера и стигна за миг до флагмана. Радваше се, че е извън капана в Легацията, та почти щеше да заридае и накара гребците да гребат по-бързо. После се изкачи горе.

— Здравей, Филип — Марлоу наблюдаваше от главната палуба. — За какъв дявол си тук?

— Здравей, Джон, къде е адмиралът? Имам спешно съобщение за него от сър Уилям. Легацията е обкръжена от хиляди негодници.

— Господи! — Марлоу разтревожено го поведе по стъпалата, после по посока на кормилото. — Как, по дяволите, се измъкна?

— Просто минах. Оставиха ме да мина, не казаха нито дума, нито един от тях, просто ме оставиха да мина. Не се срамувам да ти кажа, че бях скован от страх — те са навсякъде, няма ги само зад нашите стени и долу до кея.

Матросът часови пред вратата на каютата поздрави учтиво:

— Добро утро, господине.

— Спешно съобщение за адмирала!

Веднага един глас просто изплющя иззад вратата:

— Тогава, за Бога, Марлоу, давай го! Съобщение от кого?

Марлоу въздъхна и отвори.

— От сър Уилям, господине.

— Какво, по дяволите, е направил този идиот… — Адмиралът Кетърър спря, като видя Тайърър. — А, вие сте неговият помощник, нали?

— Стажант-преводачът, господине, Филип Тайърър. — Той му подаде писмото. — Ами комплименти от Сър Уилям, господине.

Адмиралът отвори писмото. Беше облечен в дълъг вълнен нощен халат и малка шапчица за спане, очила с тънки рамки за четене и като зачете, той сви устните си: „Смятам, че е най-добре да забавите своето появяване на срещата днес, също и генералът, и другите посланици. Ние сме изцяло заобиколени от стотици, ако не и хиляди самураи. Засега не са направили нищо лошо и не са попречили на никого да излезе, все още. Разбира се, те имат правото да разположат войските си, където пожелаят. Може би е просто блъф, за да ни объркат. За безопасността обаче аз ще се справя с Бакуфу сам, стига те да се появят, както поискахме. (Ако това се случи, ще вдигна син вимпел и ще се опитам да ви съобщя развитието на нещата.) Ако Бакуфу не се появят, ще почакам ден или два, после може да наредя позорно изтегляне. Междувременно, видите ли знамето смъкнато, това ще означава, че те са ни помели. После можете да предприемете действието, което смятате за подходящо. Оставам, господине, ваш предан слуга…“

Адмиралът внимателно препрочете писмото, после каза решително:

— Г-н Марлоу, помолете капитана и генерала да се присъединят към мен веднага. Изпратете следното съобщение до всички кораби: „Незабавно да тръгнат към позициите си. Всички капитани на рапорт на борда на флагмана на обяд.“ После изпратете сигнал на посланиците, като ги помолите да бъдат любезни да се присъединят и към мен колкото е възможно по-скоро. Г-н Тайърър, закусете малко и бъдете готов да отнесете отговора след няколко минути.

Но, господине, не мислите ли…

Адмиралът вече бе зад затворената врата.

— Джонсън!

Неговият ординарец се появи мигновено.

— Бръснарят идва, господине, вашата униформа е току-що изгладена, закуската е готова, щом седнете на масата, овесена каша, вряла.

Погледът на Кетърър падна върху Марлоу и Тайърър:

— Чий дявол чакате тук?

В Йокохама катерът на Струан — единственият с парен двигател, задвижван с витло, малко корабче в Япония — се олюля на кея, вятърът леко издуваше към сивото море под облаците. Джейми Макфей се покатери пъргаво по стълбите, после забърза по кея, насочи се към двуетажната сграда, която стърчеше на Хай стрийт. Беше едва осем часът, но той беше вече навън, за да посрещне пощенския кораб, дето пристигна със зората, за да прибере пощата, пратките и последните вестници, които неговият китайски помощник товареше на каруцата. Стискаше в ръка два плика, единия отворен, другия запечатан.

— Добро утро, Джейми — пресрещна го Габриел Нетълсмит; появи се измежду малката групичка сънливи търговци, които очакваха корабите си. Беше нисък дундьо, мръсен, вонящ, смърдеше на мастило, непрани дрехи и пури, дето пушеше вечно, редактор и издател на „Йокохама Гуардиан“, вестника на компанията, един от многото в Азия, явно или тайно притежавани от Струан. — Какво има?

— Много неща.

— Бъди любезен да се присъединиш към мен за лек обяд. Съжалявам, че не мога да се спра.

Още флотата бе на котва, но пристанището беше пълно с катери, които работеха за петдесетте търговци, други се струпаха край пощенския кораб, мнозина отиваха или се връщаха към него. Джейми беше първи на брега, въпрос на принцип за него и проява на търговска целесъобразност, тъй като цените на съществени налични стоки в малки количества можеха да варират широко в зависимост от дошлите с пощата новини. От Хонконг до Йокохама се стигаше с пощенски кораб за девет дни, а през Шанхай — за единайсет, стига времето да позволеше. Пощата от вкъщи, от Англия, пристигаше за осем до дванайсет седмици, ако времето и пиратите не попречеха, а денят, в който тя пристигаше, пък беше ден на тревоги и радост, на ужас или нещо средно, но пощата винаги бе добре дошла, очакваха я и се молеха за нея.

Норбърт Грейфорт от „Брок и синове“, основният конкурент на компания Струан, беше на сто ярда от брега; седеше удобно насред корабчето, гребците гребяха усилено, а той гледаше наоколо с телескопа си. Макфей знаеше, че го наблюдават, но днес не се безпокоеше от това. „Много скоро ще го научи негодникът, ако и не го знае вече“ — мислеше си той, като се чувстваше необикновено изплашен. Не беше изплашен за Малкълм Струан, за компанията, за себе си и за бъдещето, а за своята ай-джин — държанката, която го очакваше търпеливо в тяхната къщичка в Йошивара, отвъд канала, извън оградата.

Той забърза. Трима или четирима пияни лежаха до канала на Хай стрийт като стари торби с въглища, други се размотаваха насам-натам. Настъпи някакъв мъж, избягна шумна група от пияни търговски моряци, клатушкащи се към корабите си, изкачи се бързо до просторното фоайе на компания Струан, по стълбите до площадката, пое надолу по коридора край складовете. Стоките се намираха в дъното.