Гай-джин

Следващото писмо беше от годеницата му, Морин Рос, и беше още по-неприятно: „Кога трябва да пристигна? Прати ли билета ми? Ти обеща, че тази Коледа ще бъде последната, която ще празнуваме разделени…“

— Няма да е тази Коледа, девойче — измърмори Макфей начумерен, макар че много я харесваше, — не мога да си го позволя още, а и тук не е място за млада жена.

Много пъти й бе писал и разказвал за страната, макар да знаеше, че Морин и приятелите й искаха той да работи за Струан в Англия или Шотландия и че е дори по-добре да напусне „тази прочута компания и да се прибере у дома като всеки нормален мъж“. Искаше му се тя да развали годежа и да го забрави, знаеше, че повечето британски съпруги скоро намразваха Азия, отвращаваха се от азиатците, негодуваха срещу лесния достъп до момичетата за удоволствие, презираха храната, пъшкаха за „вкъщи“ и превръщаха живота на мъжете си в ад.

Знаеше също, че харесва Азия, обича работата си, обожава свободата, притежава тяхната Йошивара и никога няма да си иде с удоволствие в родината. „Ами — мислеше си той. — Поне, докато не се пенсионирам.“

Единствената добра новина в пощата бяха книгите от книжарница Хатчард на площад „Пикадили“: новото илюстрирано издание на „Произход на видовете“ от Дарвин, няколко поеми на Тенисон, току-що излязъл преводен памфлет на Карл Маркс и Фридрих Енгелс „Манифест на комунистическата партия“, пет броя на „Пънч“ и, разбира се, най-ценното — седмичното издание на Чарлс Дикенс, което публикуваше четиринайсета част на „Големите надежди“: печатаха ги с продължение.

При цялата работа, която имаше да свърши, Макфей подобно всички, получили това издание, заключи вратата и жадно изгълта откъса. Когато прочете и последното изречение „Продължението следващата седмица“, той въздъхна.

— Какво ли, по дяволите, ще прави после г-ца Хавишъм, злата стара кучка? Напомня ми на майката на Морин. Надявам се, за Бога, че Пип ще успее да се измъкне от цялата каша по някакъв начин. Надявам се, за Бога, че добрият стар Дикенс ще ни предложи щастлив край.

За миг Макфей се откъсна от действителността, потънал във възхищението си към писателя и неговите великолепни творби: „Оливър Туист“ — преди повече от двайсет години, „Николас Никълби“, после „Дейвид Копърфийлд“ и други до „Повест за два града“. „Дикенс е най-големият писател в света, няма съмнение в това.“

Макфей се изправи и застана до прозореца, загледа морето и се замисли за флотата в Йедо и за пощенския кораб, който сега щеше да продължи редовния си рейс през Шанхай, вместо да тръгне направо за Хонконг с Малкълм Струан, безпокоеше се за него и бъдещето, което някак си се смеси с Пип и г-ца Хавишъм, чудеше се как Пип ще се измъкне от кашата, в която се бе забъркал, и щеше ли момичето да се влюби в него. „Иска ми се да е така, бедно девойче. Ами моето момиче, Морин? Време е да си създам семейство…“

На вратата се почука.

— Г-н Макфей. Мога ли да ви видя за малко? — Беше Пиеро Варгас, помощникът му.

— Един момент. — Чувстваше се малко виновен, че чете книги, сложи броя под купчината с писма, протегна се и отвори вратата.

Пиеро Варгас беше красив евроазиатец на средна възраст, от Макао, малка португалска територия на четиридесетина мили западно от Хонконг, завзета през 1552. За разлика от британците португалците смятаха Макао за родна страна, а не за колония, те насърчаваха своите заселници да се женят за китайки и приемаха децата им за португалски граждани, разрешаваха им достъп в Португалия. Британците не се насърчаваха за подобни действия, макар че мнозина имаха семейства там. Техните потомци обаче не се приемаха в обществото. Според обичая родените в Шанхай носеха бащините си имена, а в Хонконг — майчините.

Откакто британците дойдоха в Китай, чрез конкурс назначиха най-добрите жители на Макао за сарафи и компрадори, които при необходимост говореха английски, а също и китайски диалекти. С изключение на Търговската къща, чийто компрадор беше Гордън Чжан, незаконен син на Дърк Струан и една от любовниците му, легендарната Мей-мей.

— Да, Пиеро?!

— Съжалявам, че ви прекъснах, господине — рече Пиеро, английският му звучеше сладникаво. — Кину-сан, нашият доставчик на коприни, помоли за личен разговор с вас.

— Така ли, защо?

— Ами всъщност не е по личен проблем, а за двама купувачи, пристигнали заедно с него. Те са от Чошу.

— Е, и? — Макфей се превърна целият в слух. Почти две години се правеха опити от даймио на Чошу, феодално владение далеч на запад в пролива Шимоносеки, да въртят търговия; миналата година Главната кантора в Хонконг им бе доставила 200-тонен витлов параход с оръдия, пушки и амуниции. Плащаше се незабавно в злато и сребро, половината в аванс, половината при доставката. — Доведи ги. Не, почакай, по-добре да ги посрещна в официалната приемна.

— Добре, господине.

— Единият от тях не идва ли миналия път?

— Моля, господине?

— Младият самурай, който говореше малко английски?

— Аз не участвах в разговора, господине. Тогава заминах за Португалия.

— А, да, спомням си.

Приемната беше просторна, край дъбовата маса имаше място за четирийсет и двама души. Макфей измъкна от един от шкафовете колан с кобур и пистолетът. Закопча го около кръста си, провери дали е зареден пистолетът. Винаги го правеше, когато се срещаше със самураи — беше въоръжен, както и те.

— Въпрос на престиж — казваше той на подчинените си, — а освен това е и безопасно.

Варгас се върна с тримата мъже. Единият беше на средна възраст, вторият бе млад, а третият — около четирийсетте. Двамата бяха ниски, с груби черти и въоръжени както обикновено.

Те се поклониха учтиво, Макфей забеляза, че се вгледаха в пушката, която той нарочно бе подпрял до стола си. Отвърна на поклона им любезно.

— Охайо — рече. — Добро утро. — После — додзо — моля, — като посочи насрещните столове, останали на безопасно разстояние.

— Добро утро — отвърна без усмивка по-младият.

— А, вие говорите английски? Отлично. Моля, седнете.

— Говори — рече младежът. За кратък момент той заговори на Варгас на общия им китайски диалект; после самураите се представиха — изпращаше ги кралят на Чошу Огама.

— Аз съм Джейми Макфей, управител на „Струан и компания“ в Нипон и имам честта да ви приема. — Варгас преведе.

Джейми търпеливо издържа задължителните петнайсет минути с въпроси за здравето на техния даймио, собственото им здраве, неговото здраве и това на кралицата, няколко думи за Чошу, за Англия. Чаят бе сервиран и похвален. Най-после младият самурай стигна до същността.

Варгас с огромно усилие сдържа вълнението си.

— Искат да купят хиляда пушки със задно пълнене с хиляда бронзови патрона. Трябва да им кажем цената и да им ги доставим до три месеца. Ако стане за два, ще ни платят премия от двайсет процента.

Макфей запази спокойствие, поне външно.

— Това ли е всичко, което искат да купят?

Варгас ги попита.

— Да, господине, искат хиляда патрона за пушките. И един малък по размер параход.

Макфей пресмяташе възможната огромна печалба, но си спомни разговора в Грейфорт, добре познатата враждебност на адмирала и генерала, подкрепяни от Сър Уилям относно всякаква продажба на оръжие. Спомни си различните убийства и съсечения на парчета Кентърбъри. Той самият не одобряваше продажбата на оръжия, освен ако не ставаше дума за нещо безопасно. Дали щеше да е безопасно и сега с тези хора, които обичаха да воюват?

— Моля те, кажи им, че ще им отговоря до три седмици. — Макфей видя, че приятната усмивка на по-младия изчезна от лицето му.

— Отговори… сега. Не три седмици.

— Тук нямаме пушки — започна бавно Макфей. — Трябва да пиша до Хонконг, до главната кантора, девет дни натам, девет дни обратно. Там има малко пушки със задно пълнене. Останалите са в Америка. Четири или пет месеца минимум.

— Не разбира.

Варгас преведе. После двамата самураи заговориха, а търговецът им отвръщаше някак смирено. Последваха въпроси към Варгас; отговорът бе възможно най-учтивият.