Гай-джин

— Моите най-искрени поздравления, госпожице.

Вратата се залюля и се отвори; влезе прислужникът на Легацията, немного млад, пълничък китаец с ленено палто и черни панталони. Нахълта вътре, натоварен с пощата.

— Хей, господар, цялата съща пощаа, няма значение! — Той хвърли писмата и пакетите върху инкрустираното бюро, заплесна се по девойката и се оригна, като си тръгна.

— Боже мой, тези отвратителни обноски са достатъчни да те побъркат! Хиляди пъти съм казвал на тоя кретен да чука! Извинете ме за момент. — Вервен бързо прегледа писмата. Две от жена му, едно от любовницата му, всичките пуснати преди два месеца и половина. „Обзалагам се, че и двете молят за пари“ — помисли си той кисело. — А, четири писма за вас, госпожице. — Много от френските жители получаваха пощата си от най-близката легация. Трите са от Париж, а едното от Хонконг.

— О, благодаря ви. — Анжелик засия, като видя, че двете бяха от Колет, едното от леля й, последното от баща й. — Толкова сме далеч от вкъщи, нали?

— Париж е светът, да, да. Добре, предполагам, че ще искате да се усамотите за малко, можете да ползвате стаята през коридора. Ако ме извините… — Вервен тръгна към натрупаното си бюро с извинителна усмивка — държавни дела.

— Разбира се, благодаря ви. И благодаря за добрите пожелания, но, моля ви, нито дума… — Анжелик излезе грациозно, като знаеше, че за часове великолепната й тайна ще стане всеобщо достояние, прошепната от ухо на ухо. „Беше ли разумно да му кажа? Мисля, че да, Малкълм ме помоли да се омъжа за него, нали?“

Вервен отвори своите писма, прегледа ги, бързо видя, че и двете го молеха за пари, но нямаше никакви други лоши новини. Премести ги настрани, за да ги дочете и им се наслади по-късно, и започна телеграмата за Сьоратар — с тайно копие до Андре Понсен, — доволен, че ще им съобщи добри новини.

— Почакай малко — измърмори той, — може би какъвто бащата, такава и дъщерята и всичко е само едно преувеличение! По-добре е да го докладва така: Преди няколко минути г-ца Анжелик ми прошепна поверително, че… После посланикът да си прави своите планове.

А Анжелик се разположи нетърпеливо в една приятна чакалня с изглед към градината. Първото писмо на Колет й поднесе щастливи новини от Париж, модата, историите и техните общи приятели, толкова бе приятно, че препускаше по листа, като знаеше, че ще го препрочита много пъти, особено довечера в удобното й легло, за да се наслади на всичко. Познаваше и обичаше Колет като сестра — в манастира бяха неразделни, споделяха си надежди, мечти и интимни неща.

Второто писмо й поднесе по-пикантни новини, свързани с нейния брак — Колет й беше връстница, и двете на осемнайсет, но бе вече омъжена от една година и имаше син.

Анжелик пое дълбоко дъх и погледна през прозореца, почака да премине угризението й. „Не трябва да се издаваш — повтори си тя, почти разплакана. — Дори на Колет. Бъди силна, Анжелик. Внимавай. Животът ти се промени, всичко се промени — е, да, но само малко. Не действай необмислено.“

Отново си пое дълбоко дъх, следващото писмо я шокира. Леля Ема й съобщаваше ужасната новина за фалита на своя съпруг:

„Горкичкият скъпи чичо Мишел — помисли си девойката и изхлипа тихо. — Жалко, че беше толкова лош управител.“

— Няма значение, моя скъпа лельо-майко — рече после на глас, изпълнена с внезапна радост. — Сега мога да ви се отплатя за цялата обич, ще помоля Малкълм да ми помогне, той сигурно ще…

„Почакай! Ще бъде ли разумно?“

Докато размишляваше над тези въпроси, отвори писмото на баща си. За нейна изненада в плика имаше само писмо, а не и очакваната полица, за която бе помолила — полица за парите, които бе донесла със себе си от Париж и бе депозирала в банка „Виктория“, парите, които чичо й щедро й зае с единственото обещание тя да не казва на жена му и с условието, че баща й веднага ще изплати заема в момента, щом пристигне в Хонконг; впрочем баща й й каза, че го е направил.

Очите й не можеха да продължат да четат, в главата й беше хаос. „О, Боже мой! Каква възможност за търговия? Всичко ли, което имам на света, ще го проиграе?“

Беше почти два и Макфей бе уморен, стомахът му — празен, главата му тежеше. Бе написал дузина писма, подписал петдесет бележки, платил дузина сметки, провери кредитните сметки, които показваха, че търговията върви надолу, откри, че всички стоки, поръчани от Америка, са закъснели, задържани или им ги предлагаха на по-високи цени, цялата търговия с Канада и Европа в известна степен бе засегната от Американската гражданска война. Нямаше добри новини в никое от писмата от Хонконг — много лоши бяха новините и за техния клон в Шанхай, въпреки че Албърт Макструан вършеше великолепна работа. „Боже мой — помисли си той. — Ще бъде катастрофа, ако напуснем Шанхай с всичките наши инвестиции там.“

В града отново имаше вълнения и трите чуждестранни концесии под британски, френски и американски контрол бяха засипани със слухове, че армиите на разбунтувалите се от огромното Тайпинско въстание, разположили се около Нанкин — главен град на юг в страната, който бяха завладели преди девет години и го използваха за своя столица, — са се раздвижили отново. Изрезка от „Шанхай обзървър“ гласеше:

Новините от вкъщи също бяха потискащи. Проливни дъждове бяха отнесли реколтата в Ирландия и други области — очакваше се година на недоимък, макар и не толкова голям, както при слабата реколта от картофи, когато умряха стотици хиляди хора. Огромна безработица в Шотландия. Нищета в Ланкшир, особено при мелниците за памук, включително и за трите на Струан заради съюзното ембарго върху памука от Юга и блокадата на всички южни пристанища. С памука от Юга Англия снабдяваше света с платове. А клиперът на Струан, претъпкан с чай, коприна и лакове, предназначени за Лондон, беше изчезнал. На борсата акциите им бяха паднали. Тези на Брок се вдигнаха с успешното пристигане на първия за сезона чай.