Антоний и Клеопатра

Той бе облечен в обшита с пурпур тога, а главата му бе увенчана с буйна златиста коса. Походката му беше грациозна и уверена, а тялото под широките одеяния — младо и стройно. Тя успя да фокусира лицето му едва когато той стигна само на няколко крачки от нея. Много гладко, красиво, напрегнато и в същото време нежно, със сребристи очи. Ливия Друзила впери поглед в него и устата й зяпна.

Октавиан също имаше нужда от уединение. Понякога хората го изтощаваха, без значение колко добри бяха намеренията им и въпреки безспорната им вярност. Старата Фрегела се намираше в близост до Фабратерия Нова — градче, което се бе появило след войната. Той вдигна лице към безоблачното небе, за да попие слънчевите лъчи и да остави ума си да се рее безцелно — удоволствие, което рядко можеше да си позволи. Тези развалини бяха странно примамливи, може би защото тънеха в тишина, бръмчене на пчели вместо човешка реч, едва доловима песен на някоя пойна птица вместо виковете на уличния музикант. Спокойствие! Така прекрасно, тъй жадувано!

Внезапно го обзе чувство на самота — може би именно защото позволи на ума си разкоша на свободата. За първи път в забързания си живот си даде сметка, че никой не е край него само заради него — е, без Агрипа, разбира се, но нямаше предвид това. А някой като майка или съпруга, липсваше му възхитителната и безкористна всеотдайност, която Октавия даваше на Антоний или, ох, проклета да е, майка му — на Филип Младши.

Не, не бива да мисли за Атия и нейното безчестие! По-добре да мисли за сестра си, за най-милата римлянка, живяла някога. Защо грубиян като Антоний получаваше такава благодат? Защо и той да си няма своя Октавия, пък била и по-различна от сестра му?

Усети, че още някой се разхожда из каменните руини на Фрегела — жена, която го забеляза и отначало бе готова да побегне, но после се отпусна на един барабан на колона и остана да седи неподвижна, а сълзите по бузите й проблясваха под лъчите на слънцето. Отначало я помисли за привидение, но поспря за миг и се увери, че е истинска. Омайно, деликатно лице се обърна за момент към него, след което заби поглед в земята. Двете й прекрасни ръце потрепваха, свити в скута, не ги украсяваха никакви накити, но нищо друго не говореше за скромен произход. Тя беше благородна дама, усещаше го със сърцето си. Някакъв инстинкт в него изведнъж се освободи, нададе възторжен вик и той внезапно разбра божественото послание — тя му беше пратена, беше божествен дар, който той не можеше — не биваше! — да подминава. Едва не извика на глас към божествения си баща, след което поклати глава. Говори с нея, развали магията!

— Преча ли? — попита той с прекрасна усмивка.

— Не, не! — припряно отвърна тя, докато бършеше последните сълзи от лицето си. — Не!

Той седна в краката й и загледа нагоре към нея с питащо изражение. Изумителните му очи изведнъж станаха много нежни.

— За момент си помислих, че си богинята на пазара, а сега виждам мъка, която сигурно е заради съдбата на Фрегела — рече той. — Но ти не си богиня — засега. Някой ден ще те направя такава.

Какви замайващи думи! Тя не го разбра и дори реши, че е малко луд. Но се бе влюбила за миг, по-бързо от удар на мълния.

— Имах малко свободно време и реших да разгледам развалините — рече тя със стегнато гърло. — Толкова са спокойни… а аз така се нуждая от спокойствие!

Последните й думи бяха изпълнени с копнеж.

— Да, след като хората са приключили с това място, то се е отърсило от целия си ужас. Излъчва спокойствието на смъртта, но ти си твърде млада, за да се готвиш за нея. Прачичо ми Гай Марий навремето се срещнал сред тази пустош с друг мой прачичо, Сула. Нещо като почивка. Нали разбираш, и двамата били заети да превръщат и други места в подобия на Фрегела.

— И ти ли си правил така? — попита тя.

— Не преднамерено. Предпочитам да строя, вместо да разрушавам. Макар че сигурно никога няма да възстановя Фрегела. Тя е моят паметник за теб.

Отново лудост!

— Шегуваш се, не заслужавам такова нещо.

— Как бих могъл да се шегувам, след като видях сълзите ти? Защо плачеше?

— От самосъжаление — призна си тя.

— Отговор на добра съпруга. А ти си добра съпруга, нали?

Тя погледна простата си венчална халка.

— Опитвам се да бъда, но понякога ми е трудно.

— Не би било, ако аз бях твоят съпруг. Кой е той?

— Тиберий Клавдий Нерон.

Той рязко пое дъх.

— А! Онзи. А ти коя си?

— Ливия Друзила.

— От чудесна стара фамилия. При това и наследница.

— Вече не. Зестрата ми я няма.

— Искаш да кажеш, че Нерон я е изхарчил.

— Да, след като избягахме. Всъщност аз съм Клавдия от Нероните.

— Значи съпругът ти е и твой първи братовчед. Имате ли деца?

— Едно, на четири години. — Черните й мигли се сведоха надолу. — И още едно в утробата ми. Трябва да взема лекарството.

Богове, какво ми става? Защо разказвам това на напълно непознат?

— А искаш ли да го вземеш?

— И да, и не.

— Защо да?

— Защото не харесвам съпруга си и първородния си син.

— А защо не?

— Защото имам чувството, че вече няма да мога да родя. Добрата богиня ми проговори, докато й принасях жертва в Капуа.

— Тъкмо идвам от Капуа, но не те забелязах там.

— Нито пък аз теб.

Настъпи мълчание, сладко като мед и изпълнено със спокойствие. Едва доловимата песен на чучулигите и бръмченето на насекомите в тревата бяха неизменна част от него, сякаш самата тишина се състоеше от пластове.

Омагьосана съм, помисли си Ливия Друзила.

— Бих могла да седя тук цяла вечност — прошепна тя.

— И аз, но само ако си с мен.

Уплашена, че той ще се опита да я докосне и че няма да има сила да го отблъсне, тя разруши магията и заговори оживено:

— Носиш toga praetexta 43, а си твърде млад. Означава ли това, че си някое от протежетата на Октавиан?

— Не съм протеже. Аз съм Цезар.

Тя скочи на крака.

— Октавиан? Ти си Октавиан?

— Отказвам да отговарям на това име — рече той, но не гневно. — Аз съм Цезар, Синът на Божествения. Един ден ще стана Цезар Ромул с декрет на Сената и одобрението на римския народ. След като победя враговете си и остана без съперник.

— Съпругът ми е твой заклет враг.

— Нерон ли? — Той се разсмя, искрено развеселен. — Нерон е никой.

— Той е мой съпруг и господар на съдбата ми.

— По-скоро искаш да кажеш, че си негова собственост. Познавам го! Много мъже не правят разлика между жените си и животните или робите. Много жалко, Ливия Друзила. Смятам, че една съпруга трябва да бъде най-безценен колега на мъжа, а не говореща стока.

— Така ли гледаш ти на жена си? — попита тя, докато ставаше забързано. — Като на колега?

— Не и на настоящата. Горката, няма нужния ум за това. — Тогата му беше малко размъкната и той я дръпна, за да се приведе в ред. — Трябва да вървя, Ливия Друзила.

— И аз, Цезаре.

Обърнаха се и закрачиха към хана.

— Пътувам към Оттатъшна Галия — рече той на разклонението на пътеката. — Очертаваше се дълъг престой там, но не и след като те срещнах. Ще се върна преди края на зимата.

Усмихна се и белите му зъби блеснаха ярко на фона на загорялата кожа.

— И когато се върна, Ливия Друзила, ще се оженя за теб.

— Аз вече съм женена и съм вярна на клетвата си. — Тя се изпъна с накърнено достойнство. — Аз не съм Сервилия, Цезаре. Няма да престъпя клетвите си дори заради теб.

— Точно затова ще се оженя за теб! — Той тръгна по лявото разклонение, без да се обръща назад, макар че гласът му се чуваше съвсем ясно. — Аха, а Нерон никога не би се развел с теб, за да ти позволи да се омъжиш за мен, нали? Ама че ужасна ситуация! Какво ли решение може да се намери?

Ливия Друзила се взираше дълго в посоката, в която беше изчезнал. Мина време, преди да бъде в състояние отново да заповяда на краката си да вървят. Цезар Октавиан! Разбира се, всичко беше куп глупости, доколкото знаеше, той казваше подобни неща на всяка хубава млада жена, която му се изпречваше. Властта кара мъжете да се смятат за неустоими — Марк Антоний беше чудесен пример с опитите му да я прелъсти. Единственият проблем беше, че тя бе отвратена от Антоний, а ето че се влюби в съперника му. Един поглед й беше достатъчен, за да си загуби главата.