Антоний и Клеопатра

Когато поднесе яйца и мляко на свещената змия в светилището на Добрата богиня в Капуа, тя бе изпълзяла от дупката си, покрита със златни от слънчевите лъчи люспи. Вкуси от млякото и погълна двете яйца, а после вдигна клиноподобната си глава и я загледа с неподвижните си студени очи. Ливия Друзила посрещна погледа й без страх, чу я да й говори на някакъв непознат език вътре в нея и протегна ръка да я погали. Змията бе докоснала с брадичка пръстите й, езикът й се стрелкаше напред-назад, напред-назад… какво й казваше? Мъчеше се да си спомни, сякаш гледаше през гъста мъгла, и в съзнанието й изплува посланието — че ако е готова да принесе жертва, Добрата богиня ще я дари с целия свят. Това се бе случило в деня, в който се увери, че наистина е бременна. Никой дотогава не беше виждал свещената змия. Тя чакаше падането на нощта, за да излезе за млякото и яйцата. А ето че се яви на Ливия под яркото слънце — дълга златна змия, дебела колкото ръката й. Добра богиньо, Добра богиньо, дари ме със света и ще възстановя култа към теб, какъвто е бил преди да се намесят мъжете!

Завари Нерон да чете куп свитъци. Щом влезе, той вдигна глава и я изгледа заплашително.

— Твърде дълга разходка за някой, който е вървял цял ден.

— Разговарях с един мъж сред руините на Фрегела.

Нерон се вцепени.

— Съпругите не разговарят с непознати мъже!

— Не беше непознат. А Цезар, Синът на Божествения.

Думите й предизвикаха диатриба, която Ливия Друзила бе чувала толкова много пъти, че можеше спокойно да остави съпруга си с обяснението, че смята да използва банята, преди водата да е изстинала съвсем. Което и направи, макар че трябваше да събере кураж, след като видя плаващите по повърхността люспи мъртва кожа и мазни петна и долови вонята на пот. Доколкото познаваше Нерон, той най-вероятно бе уринирал във водата, а за малкия Тиберий беше повече от сигурна. С помощта на един парцал събра колкото може от отпадъците, преди да се потопи в хладката вода. И тайничко си помисли, че с радост би зарязала съпружеските си добродетели заради всеки мъж, който й предложи свежа, гореща, ароматна баня в чудесна мраморна вана, която да ползва единствено тя. А след като успя да прогони от ума си урината и боклуците, започна да си мечтае, че този мъж е Цезар Октавиан и че той наистина мислеше онова, което бе казал.

А той мислеше онова, което беше й казал, макар че здравата се ругаеше по пътя към дома на дуумвира във Фабратерия заради най-нескопосаното обяснение в любов, което бе правил някога.

„Виждаш ли какво се получава, когато изкушаваш боговете? — запита се той с крива усмивка. — Презирах сладникавата сантименталност и наричах слабаци мъжете, които твърдяха, че още при първия поглед са били поразени от стрелата на Купидон. А ето ме сега със стърчаща от гърдите стрела, удавен от любов по момиче, което дори не познавам. Как е възможно? Как мога аз, така рационален и безстрастен, да се поддам на едно чувство, противоречащо на всичко, в което вярвам? Това е възмездие от някой бог, не би могло да е друго! Иначе просто няма смисъл! Аз съм рационален и безстрастен! Защо тогава чувствам този невероятен порив на… на… любов? Ох, направо е непоносимо! Пожелах да поема всичките й беди на своите рамене, да я задуша с целувки, да бъда с нея до края на живота си! Ливия Друзила. Съпругата на претенциозен сноб като Тиберий Клавдий Нерон. Поредният Клавдий, от същата малка кошница. Разклонението на Клавдиите с прозвище Пулхер ражда чудати, независими и своенравни консули и цензори, докато Нероните са известни с това, че създават само нищожества. И този Нерон е нищожество — горделив, инатлив, дребнав мъж, който никога няма да се съгласи да се разведе с жена си по повеля на Цезар Октавиан“.

Лицето й танцуваше пред очите му, подлудяваше го. Пъстри очи, черна коса, кожа като сметана, сочни червени устни. А може би беше просто сексуално привличане? Нима страдаше от същото заболяване, което непрекъснато сгорещяваше Марк Антоний? Не, абсолютно невъзможно! Колкото и чуждо да му беше това чувство, за появата му трябваше да има по-добра причина от най-обикновен сърбеж между краката. „А може би — мислеше си Октавиан, докато двуколката го връщаше към Рим — всеки от нас си има естествена половинка и аз съм намерил своята. Като гургулиците. Съпруга на друг мъж, при това бременна. А ето че няма никакво значение. Тя е моя — моя!“

Не след дълго откри, че няма с кого да сподели тайната си, дори да му се искаше да го направи. Корабите вече пристигаха необезпокоявани в Путеоли и Остия, цената на зърното падна до нормалните си стойности поне за тази година и Антоний бе решил да се върне в Атина и да вземе Октавия и дечурлигата със себе си. Октавия може би беше единственият човек, с когото би могъл да сподели ужасната си емоционална дилема, но тя преливаше от щастие с Антоний и подготовката на пътуването я бе погълнала изцяло. И едното, и другото означаваше, че може да се разприказва неволно пред съпруга си, а той нямаше да се поколебае да го направи за посмешище. Ха-ха-ха, Октавиане, как можеш да се водиш по хуя си! Направо чуваше подигравките му. Затова отписа домакинството на Антоний и се запита дали Агрипа не може да му помогне с някой мъдър съвет, когато пристигне в Нарбон край испанската граница, на един месец път от Рим.

Състоянието му го измъчваше, защото страстта някак не подхождаше на човек, чиито мисловни навици се характеризираха с хладна логика и решително потискане на емоциите. Объркан, тормозен, горящ от желание, Октавиан изгуби апетит и беше на път да се прости и с разсъдъка си. Отслабна видимо, сякаш някой го бе напъхал в нагорещена пещ, и вече дори не можеше да започне да мисли на гръцки. Мисленето на гръцки бе прищявка, нещо, което правеше с желязна решителност именно защото беше така трудно. А ето че сега имаше да диктува петдесет писма на гръцки, а се налагаше да го прави на латински и да заповяда рязко на секретарите си да превеждат сами.

Меценат не беше в Рим, може би за добро, което означаваше, че в навечерието на заминаването му за Оттатъшна Галия Скрибония трябваше да събере кураж да каже нещо.

Тя беше много щастлива от спокойната си бременност и роди Юлия бързо и леко. Мъничката дъщеря беше безспорно прекрасна със светложълтите си коси и големите сини очи, които бяха прекалено светли, за да потъмнеят през идните месеци. Тъй като нямаше никакви радостни спомени от Корнелия, Скрибония се зае да се грижи за бебето, изпълнена с още повече любов към своя сдържан и педантичен съпруг. Фактът, че той не я обичаше, не бе причина за мъка — отнасяше се добре с нея, уважаваше я, винаги беше безупречно любезен и обеща, че веднага щом се възстанови напълно от раждането, ще я посети отново в леглото. Дано следващото е момче! — помоли се тя и принесе дарове на Юнона Спасителката, Великата майка, и на Спес.

Нещо обаче се бе случило с Октавиан на връщане към Рим от посещението му в тренировъчните лагери около стария военен град Капуа. Скрибония си имаше очи и уши, които й казаха това, но разполагаше и с неколцина слуги, сред които Гай Юлий Бургундин, който бе иконом на Октавиан и внук на Бургунд, любимия германски либертин на Божествения Юлий. Макар че винаги оставаше в Рим като иконом на domus Hortensia, сред клиентите на Октавиан имаше толкова много негови братя, сестри, братовчеди, лели и чичовци, че винаги някой от тях бе около патрона, където и да се намираше той. И ето, разказа пълният с новини Бургундин, че Октавиан излязъл да се разходи във Фрегела и се върнал в състояние, в което никой не го беше виждал досега. Сигурно го бе посетил някой бог според теорията на самия иконом, но предположението му бе само едно от многото.

Скрибония се опасяваше от умствено разстройство, защото спокойният и прибран Октавиан бе станал докачлив, сприхав и критичен за неща, на които обикновено не обръщаше внимание. Ако го познаваше добре като Агрипа, тя щеше да види у него всички признаци на отвращение от самия себе си — и щеше да бъде права. А вместо това тя се опита да му напомни, че му е нужна повече сила и затова трябва да се храни по-добре.