Антоний и Клеопатра

— Мамо, мамо!

— Щом причиняваш болка, Марция, трябва да очакваш да ти отвърнат със същото — рече Октавия без капка съчувствие. — А сега спри да ревеш или ще те натупам, задето си започнала нещо, което не можеш да завършиш.

Останалите четири деца — три горе-долу на годините на момчето и едно малко по-малко от русата кавгаджийка — бяха видели Антоний и стояха със зяпнали уста, също като Марция побойницата и нейната жертва Марцел, както го представи Октавия. Петгодишният Антил помнеше смътно баща си, но не бе съвсем сигурен кой точно е гигантът, докато Октавия не му обясни. Тогава той просто впери поглед в него, прекалено уплашен да протегне ръце за прегръдка. Двегодишният Юл пък ревна, когато гигантът тръгна към него. Октавия се разсмя, вдигна го и го даде на Антоний, който не след дълго успя да го накара да се усмихне. В същия миг Антил протегна ръце за прегръдка и също бе вдигнат във въздуха.

— Чудесни дребосъци, нали? — попита тя. — Ще станат големи като теб, когато пораснат. Хем нямам търпение да видя как ще изглеждат в кираси и птериги 40, хем се ужасявам от това, защото тогава няма да се грижа за тях.

Антоний отговори нещо, но умът му бе другаде. Марция не му даваше мира. Марция? Марция? Чия е тя и защо наричаше Октавия мама? Всъщност Антил и Юл също я наричаха така. Детето в люлката, русо като Марция, беше най-малката й дъщеря Селина. Но чия е Марция? Приличаше на Юлия, иначе щеше да реши, че е далечна братовчедка, спасена от някаква ужасна участ от обсебената на тема деца жена. А тя несъмнено беше обсебена.

— Моля те, Антоний, ще ми дадеш ли Курион? — умолително го погледна Октавия. — Не смеех да го взема без твое позволение, но той определено се нуждае от сигурност и надзор. Вече е почти на единадесет и е съвсем подивял.

Антоний примигна.

— Взимай хлапето, Октавия, но защо ти е да се нагърбваш с още едно?

— Защото е нещастен, а никое момче на неговата възраст не бива да е нещастно. Липсва му майка му, не обръща внимание на учителя си — между другото, много глупав и неподходящ човек — и най-често можеш да го видиш да досажда на Форума. След още една-две години ще започне да краде кесии.

Антоний се ухили.

— Е, неговият баща и мой приятел правеше куп пакости навремето! Курион Цензора, неговият баща, беше стиснат ограничен тиранин, който обичаше да го заключва. Аз му помагах да се измъкне и заедно всявахме хаос. Може пък този Курион да се нуждае тъкмо от теб.

— О, благодаря ти! — Октавия затвори вратата на детската сред хор от протести. Явно прекарваше по-дълго време с децата и сега те обвиняваха гиганта, че и Антил и Юл покрай него.

— А коя всъщност е Марция? — попита той.

— Моя полусестра. Майка ми е родила първата си дъщеря — мен — на осемнайсет, а Марция — на четиридесет и четири.

— Искаш да кажеш, че е на Атия от Филип Младши?

— Да, разбира се. Дойде при мен, защото мама не можеше да се грижи подобаващо за нея. Ставите й са подути и ужасно я болят.

— Но Октавиан никога не е споменавал за съществуването й! Знам, че се държи сякаш майка му е мъртва, но пък да има полусестра! Богове, та това е нелепо!

— Всъщност, две полусестри. Не забравяй, че баща ни има момиче от първата си жена. Сега тя наближава петдесетте.

— Да, но…! — Антоний продължи да клати глава като боксьор, на когото ударите са дошли в повече.

— Стига, Антоний, знаеш го брат ми! Колкото и да го обичам, все пак виждам недостатъците му. Прекалено чувствителен е на тема положение, за да иска да има полусестра, по-млада с двайсет години от него — колко неприлично! Освен това смята, че Рим няма да го приеме сериозно, ако младостта му се подчертае на всеослушание от съвсем невръстна сестра. Още повече, че Марция бе зачената толкова скоро след смъртта на горкия ни втори баща. Рим отдавна е простил прегрешението на мама, но Цезар никога няма да го направи. Освен това Марция се озова при мен преди да проходи и хората изгубиха бройката. — Тя се засмя. — Онези, които влязат в детската, я приемат за моя дъщеря, защото прилича на мен.

— Наистина ли чак толкова обичаш децата?

— Обичам е твърде слаба дума, с която прекалено често се злоупотребява. Бих дала живота си за едно дете, честна дума.

— Без да те е грижа чие е то.

— Точно така. Винаги съм смятала, че децата са възможността на хората да извършат нещо героично в живота си — да се опитат да разберат, че всичките им грешки са поправени, вместо да се повтарят.

На следващата сутрин слугите на покойния Марцел Млади отведоха децата до мраморния дворец на Помпей Велики в Карини. Обречените да останат и да се грижат за дома на Марцел Млади плачеха, защото се разделяха с господарката си. Къщата вече принадлежеше на малкия Марцел, но щяха да минат години, преди той да заживее в нея. Антоний, който бе изпълнител на завещанието, реши да не я дава под наем, но секретарят му Луцилий беше много стриктен надзирател и иконом. Нямаше начин да допусне мястото да западне.

По здрач Антоний пренесе новата си съпруга през прага на двореца, както бе видял Помпей да пренася Юлия през същия праг към шестте години блаженство, завършили със смъртта й при раждане. Дано не споделя същата участ, помисли си Октавия, леко зашеметена от лекотата, с която съпругът й я вдигна, след което я остави, за да получи огъня и водата и да прекара ръцете й през тях, с което тя ставаше господарка на домакинството. А то се състоеше сякаш от най-малко сто слуги, които гледаха, въздишаха, тихо говореха и ръкопляскаха. Господарката Октавия се славеше като най-милата и разбрана жена, живяла някога тук. По-възрастните от тях и особено икономът Егон си мечтаеха, че дворецът ще разцъфти отново като по времето на Юлия. За тях Фулвия бе твърде взискателна и същевременно не проявяваше интерес към домакинските въпроси.

Октавия не пропусна да забележи, че брат й изглеждаше колкото поласкан, толкова и самодоволен, макар да не разбираше защо точно. Наистина, той се надяваше по този начин да запълни пропастта между себе си и Антоний, но какво би могъл да спечели, ако бракът се провали, както несъмнено смятаха всички присъстващи? А още по-плашещо беше предчувствието на Октавия, че Цезар разчита на този провал. Е, зарече се тя, това няма да стане по моя вина!

Първата й нощ с Антоний бе неописуемо удоволствие, далеч по-голямо от всичките й нощи с Марцел Млади, взети заедно. Новият й съпруг харесваше жените — това личеше по начина, по който я докосваше и сам той мъркаше от удоволствие, че е близо до нея. По някакъв начин успя да я освободи от всичките й задръжки, посрещаше ласките и въздишките й с изумителна радост, оставяше я да го изследва, както никога досега не беше изследван. За Октавия той бе съвършеният любовник, чувствен и същевременно страстен, а не загрижен единствено за собственото си удоволствие, както беше очаквала. Думите и действията на любовта се сливаха в огнено блаженство, тъй прекрасно, че от очите й потекоха сълзи. Когато най-сетне се унесе в замаян и възторжен сън, тя бе готова да умре за него със същата готовност, с която би дала живота си и за дете.

А на сутринта разбра, че Антоний е разчувстван не по-малко от нея. Когато тя се опита да стане от леглото и да се заеме със задълженията си, всичко започна отново, този път още по-прекрасно, защото вече се познаваха малко по-добре, и по-дълбоко, защото тя вече осъзнаваше от какво се нуждае, а той беше готов да й го даде с радост.

„Ах, великолепно! — помисли си Октавиан, когато видя младоженците два дни по-късно на една вечеря у Гней Домиций Калвин. — Прав бях, те са толкова противоположни, че направо са се омагьосали един друг. Сега просто трябва да изчакам да се отегчи от нея. А това ще стане. Ще стане! Трябва да принеса жертва на Квирин, за да я изостави заради някоя чужденка, а не римлянка, и на Юпитер, Най-добрия и Всемогъщия, Рим да спечели от неизбежния разрив. Виж го само как излъчва любов, как е пропит от нея! Самата сантименталност, сякаш е петнайсетгодишно момиче. Как само презирам хората, поддаващи се на тази тривиална и отвратителна болест! Подобно нещо никога няма да се случи с мен, в това поне съм сигурен. Умът ми управлява емоциите, аз съм неуязвим за подобни сладникави изпълнения. Как може Октавия да се влюби в него? Ще го задържи в плен най-много за две години, не по-дълго. Нейната доброта и природната й чистота са нещо ново за него, но той не е нито добър, нито чист, интересът му към нея ще отслабне, а накрая ще се изгуби в типичната Антониева страст към разврата.