Антоний и Клеопатра

Ситуацията беше доста неудобна за Антоний — наложи му се лично да се увери колко болезнен е станал проблемът със зърното, като същевременно си даваше много ясно сметка, че именно той бе оставил ръцете на Секст Помпей развързани.

Потискайки въздишката си, Антоний изостави надеждите да използва скътаните двеста таланта за удоволствия, както беше намислил. Вместо това купи с тях достатъчно зърно, за да нахрани сто и петдесет хиляди души допълнително, като по този начин си спечели незаслужени хвалебствия от страна на простолюдието. Откъде беше дошъл този неочакван късмет? Не от друг, а от Питодор Тралски. Антоний беше предложил на плутократа дъщеря си Антония Младата — грозновата, дебела и умствено недоразвита — в замяна на двеста таланта в брой. Питодор, който все още бе в разцвета на силите си, моментално прие предложението. Врещейки като осиротяло теле, Антония Младата потегли към Трал. Врещейки като осиротяла крава, Антония Хибрида се постара цял Рим да научи какво е сполетяло дъщеря й.

— Каква презряна постъпка! — възкликна Октавиан, който по всякакъв начин се мъчеше да жегне неприятеля си.

— Презряна? Презряна ли? Първо, тя ми е дъщеря и мога да я оженя за когото поискам! — изрева Антоний, изненадан от тази нова проява на дързост от страна на Октавиан. — Второ, с парите за нея купих зърно за два пъти повече граждани за месец и половина! И това ако не е неблагодарност! Ще ме критикуваш, когато си родиш дъщеря, способна да направи за простолюдието и една десета от това, което направи моята!

— Дрън-дрън! — презрително отвърна Октавиан. — Преди да дойдеш тук и лично да видиш какво става, смяташе да задържиш парите и да изплатиш все по-големите си дългове! Горкото момиче нямаше никаква възможност да разбере какво я чака! Можеше поне да пратиш майка й с нея, вместо да я оставиш в Рим да оплаква загубата й пред всеки, който е готов да я изслуша!

— Откога си станал толкова състрадателен? Посрано нищожество!

И докато Октавиан се задъхваше от отвращение от тази обида, Антоний напусна тъй вбесен, че дори на Октавия й бе трудно да го успокои.

Тогава на сцената излезе Гней Азиний Полион, който вече беше пълноправен консул, след като принесе жертва, положи клетва и официално пое длъжността си. Беше се питал как да увековечи двата месеца, които му оставаха, и сега вече имаше решение — като се опита най-сетне да вразуми Секст Помпей. Нещо му подсказваше, че синът на великия пълководец донякъде е прав за себе си. Седемнадесетгодишен, когато баща му бе убит в Египет, на по-малко от двадесет, когато по-големият му брат загина след Мунда, той беше безсилен, а отмъстителният Сенат и римският народ го прокудиха да живее като престъпник и му отнеха възможността да поеме имуществото на фамилията си. Единственото, което бе нужно, за да се избегне сегашната противна ситуация, бе сенаторски декрет, позволяващ му да се върне у дома и да наследи положението и богатството на баща си. Положението му обаче беше нарочно очерняно, за да се укрепи това на враговете му, а богатството бе отдавна погълнато от проточилата се гражданска война.

„Въпреки това — помисли си Полион, когато извика Антоний, Октавиан и Меценат на съвещание в дома си — може би ще успея да накарам триумвирите да разберат, че трябва да се направи нещо“.

— В противен случай — каза той над чашата разредено вино в кабинета си — няма да мине много време и всички в тази стая ще загинем от ръцете на тълпата. И тъй като тълпата няма представа как да управлява, в Рим ще се появят нови господари — хора, чиито имена не мога дори да предположа, които ще се издигнат от дъното до нечувани висоти. Не искам да завърша живота си по този начин. Предпочитам да се оттегля с лавров венец на главата и да пиша историята на бурните ни времена.

— Какъв чудесен подбор на фрази — промърмори Меценат, когато двамата по-високопоставени от него не отговориха.

— Какво точно искаш да кажеш, Полионе? — след дълго мълчание попита Октавиан. — Че след като понасяхме години наред този безотговорен крадец, след като видяхме хазната опразнена заради него, трябва сега да обърнем другия край и да го възхваляваме? Да му кажем, че всичко му е простено и че може да се прибере у дома? Как ли пък не!

— Хайде сега — обади се Антоний, като се мъчеше да се държи държавнически. — Малко грубо подхождаш. Полион е прав, че Секст всъщност не е чак толкова лош. Аз лично винаги съм имал подобно чувство, Октавиане, и именно затова е нежеланието да смачкам хлапето… така де, младия мъж.

— Ах ти, лицемер такъв! — викна Октавиан. Никой не го беше виждал толкова разгневен. — Лесно ти е да бъдеш смирен и състрадателен, инертна буца лой! Прекарваш си зимите в разврат и гуляи, а аз се чудя как да изхраня четири милиона души! И къде са парите, с които да го направя? В съкровищниците на онова жалко, лишено от собственост хлапе, срещу което била извършена невероятна несправедливост! Именно съкровищници, толкова много е изстискал от мен! А когато изстисква от мен, Антоний, той изстисква от Рим и Италия!

Меценат се пресегна и постави ръка върху рамото на Октавиан. Жестът изглеждаше нежен, но пръстите се забиха толкова силно в плътта, че Октавиан трепна и се помъчи да се освободи.

— Не съм ви събрал, за да се занимавам с личните ви разногласия — решително се намеси Полион. — Повиках ви, за да видим дали можем да намерим начин да се справим със Секст Помпей, който да ни излезе по-евтино от една морска война. Отговорът е преговори, а не открит конфликт! Очаквах поне ти да разбереш това, Октавиане.

— По-скоро съм готов да сключа договор с Пакор и да му дам целия Изток — отвърна Октавиан.

— Започваш да говориш така, сякаш не искаш да се намери решение — обади се Антоний.

— Искам да се намери решение! Единственото! И по-точно — да бъдат изгорени всичките му кораби, до последния, да се екзекутират адмиралите, екипажите и войниците му да бъдат продадени в робство, а на него да му се позволи да емигрира в Скития! Защото докато не се съгласим, че трябва да се направи именно това, Секст Помпей ще продължи да измъчва Рим и Италия както му се хареса! Този подлец няма нито душа, нито чест!

— Полионе, предлагам да изпратим някого при Секст и да поискаме среща… може би в Путеоли? Да, Путеоли звучи добре — рече Антоний, излъчвайки доброжелателство.

— Съгласен съм — обади се Октавиан и реакцията му сепна всички, дори Меценат. Значи избухването му е било нарочно, а не спонтанно? Какво е намислил?

Малко след като Октавиан се съгласи без възражения на срещата в Путеоли, Полион реши да смени темата.

— Ти ще имаш грижата, Меценате — рече той. — Аз лично смятам незабавно да замина като проконсул в Македония. Сенатът може да назначи временни консули до края на годината. Един нундин в Рим ми е достатъчен.

— Колко легиона искаш? — попита Антоний, доволен, че може да обсъжда нещо, което безспорно беше по неговата специалност.

— Шест ще бъдат достатъчни.

— Добре! Това означава, че мога да дам единадесет на Вентидий, за да отвоюва Изтока. Засега ще трябва да задържи Пакор и Лабиен, където са. — Антоний се усмихна. — Добрият стар работяга Вентидий.

— Може би дори по-добър, отколкото предполагаш — суховато рече Полион.

— Ха! Ще повярвам, щом го видя с очите си. Не блесна особено, когато брат ми беше заклещен в Перузия.

— Нито пък аз, Антоний! — озъби се Полион. — Може пък бездействието ни да е свързано с определен триумвир, който не отговаряше на писмата ни.

Октавиан стана.

— Тръгвам, ако нямате нищо против. Само споменаването за писма е достатъчно да ми напомни, че имам стотици за писане. В моменти като този ми се иска да имах способността на Божествения Юлий да държи заети четирима секретари едновременно.

След като Октавиан и Меценат си тръгнаха, Полион изгледа свирепо Антоний.

— Проблемът ти, Марк, е че си мързелив и несериозен — заяде го той. — Ако в най-скоро време не си размърдаш задника и не направиш нещо, после може да се окаже късно за каквото и да било.