Антоний и Клеопатра

Той разговаря за всичко това с Агрипа на вечерята в последния ден в Нарбон, но не отвори дума за развода си, за Ливия Друзила и за избора, пред който беше изправен. Защото на ярката светлина на лятното слънце ясно виждаше, че Агрипа трябва да бъде държан настрана от емоциите му. Този товар не бе за приятеля му — Агрипа не беше негов близнак, нито божествен баща, а военен и граждански изпълнител, създаден от самия него. Неговата непобедима дясна ръка.

Затова го целуна по двете бузи и се качи в двуколката, за да поеме по дългия път към дома — а той стана още по-дълъг от твърдото му решение да посети всеки легион в Оттатъшна Галия. Всички трябваше да видят и да се срещнат с наследника на Цезар, всички трябваше лично да го познават. Кой знае кога можеше да му потрябва помощта им?

Въпреки напрегнатия и изтощителен график Октавиан успя да се прибере доста преди края на годината. Вече бе подредил наум приоритетите си, някои от които бяха неотложни. На първо място в списъка обаче беше Ливия Друзила. Едва след уреждането на този въпрос умът му щеше да е в състояние да се заеме с по-важните неща. Сам по себе си въпросът не беше важен. Неговата тежест се дължеше единствено на собствената му слабост, която не можеше да проумее. Така че трябваше да приключи с всичко това.

Меценат беше отново в Рим, щастливо женен за своята Теренция, чиято пралеля — ужасно грозната вдовица на августейшия Цицерон — напълно одобряваше очарователния мъж от такова добро семейство. По-стара с няколко години от Цицерон, тя вече бе прехвърлила седемдесетте, но продължаваше да управлява огромното си състояние с желязна ръка, а енциклопедичното й познаване на религиозното право й позволи да се измъкне от плащането на данъци. Гражданската война на Цезар срещу Помпей Велики бе съсипала и разорила фамилията й. Единственият останал жив беше синът й — раздразнителен пияница, когото тя презираше. Ето защо в жилавото й старо лоно имаше място за мъж и Меценат се намести идеално там. Кой знае? Може би някой ден щеше да наследи парите й. Все пак тайно сподели с Октавиан мнението си, че дъртата вещица ще надживее всички и ще намери начин да вземе парите със себе си, когато най-сетне настъпи и нейният час.

Така че Меценат бе налице за преговорите с Нерон. Единственият проблем беше, че Октавиан все още не бе признал чувствата си към Ливия Друзила пред никого, дори пред него. Той би го изслушал сериозно, а после щеше да го разубеждава да сключи такъв шантав съюз. А имайки предвид глупостта и неподатливостта на Нерон, Меценат нямаше да има възможност да се наслади и на обичайните си преимущества. За него връзките на Октавиан бяха като отношението му към телесните функции — никой не биваше нито да види, нито да чуе. Боговете не ходят по голяма нужда, а той беше син на бог и някой ден сам щеше да стане бог. Смяташе голяма част от държавната религия за куп кухи фрази, но скептицизмът му не важеше за Божествения Юлий или за собственото му положение, за тях той не мислеше по гръцки образец. Нямаше Божествен Юлий на върха на планината или в храма, който Октавиан му строеше на Форума. Не, Божественият Юлий беше безтелесна сила, чието добавяне в пантеона укрепваше римската власт, римското могъщество и римското военно превъзходство. Част от тази сила бе изпълнила Агрипа, нямаше съмнение в това. Голяма част изпълваше и него самия, чувстваше я как тече във вените му и бе научил трика да сключва пръсти, за да я подсили още повече.

Нима подобен човек можеше да признае слабостта си пред себеподобен? Разбира се, че не. Можеше да признае неудовлетвореността, изпитанията, пристъпите на депресия. Но никога слабостите или недостатъците на характера си. Ето защо и дума не можеше да става да използва Меценат. Трябваше лично да проведе преговорите.

Всяка година на двадесет и третия ден от септември Октавиан отбелязваше рождения си ден и сега празнуваше двадесет и четвъртия. Мъгла се бе спуснала над годините непосредствено след убийството на божествения му баща. Не можеше да си спомни как точно бе успял да събере сили и да започне кариерата си. Даваше си сметка, че някои от постъпките му се дължаха на безразсъдството на младостта. Но резултатите бяха добри и именно това имаше значение. Филипи беше като вододел, защото помнеше кристално ясно всичко оттам нататък. Знаеше защо. Защото след битката се бе изправил срещу Антоний и беше победил. Бе отправил просто искане — главата на Брут. Именно тогава бъдещето се разкри пред съзнанието му и той видя пътя, който щеше да измине. Антоний бе отстъпил след представление, изпълнено с ужасяващи ревове и пороища сълзи. Да, беше отстъпил.

Оттогава сблъсъците му с Антоний бяха многобройни, но след всеки следващ Октавиан се чувстваше по-силен, докато накрая започна да казва каквото си мисли, без да му мигне окото. Вече не беше равен на Антоний, надминаваше го. Внезапно се сети за Катон Утикенски — може би защото Божественият Юлий така и не бе успял да го прекърши — и най-сетне разбра онова, което осиновителят му винаги беше знаел — че никой не може да победи човек, който няма представа за недостатъците си. Спокойно можеш да махнеш Катон Утикенски от уравнението и да го замениш с Тиберий Клавдий Нерон. Друг Катон, само че без интелекта на оригинала.

Отиде при Нерон в часа, когато и последният от клиентите му трябваше да си е тръгнал, но преди самият Нерон да излезе за глътка въздух и да види какво става на Форума. Ако беше юрист или известен човек, можеше да се заеме със защитата на някой знатен негодяй, обвинен в присвояване или измама. Но адвокатските му способности не се ценяха особено, той беше на четвърто или пето място в списъка със защитници на приятелите си и напоследък никой не се бе обръщал към него. Обкръжението му бе малко, съставено от некадърни като самия него аристократи, но повечето от тях бяха предпочели да последват Антоний в Атина, отколкото да живеят в Октавиановия Рим с неговите данъци и непрестанни размирици.

Нерон би изпитал неизразимо удоволствие да отпрати един толкова нежелан посетител, но цивилизованото поведение изискваше, а педантичността задължаваше да го приеме.

— Цезар Октавиан — отсечено рече той и се изправи, но без да излезе зад бюрото си или да протегне ръка. — Моля, седни.

Не предложи вино или вода, а просто се отпусна на мястото си и се загледа в противното лице, така гладко и скандално младо. Напомняше му, че самият той е в средата на четиридесетте, а все още не е бил консул, беше претор в годината на Филипи, което определено не би се отразило добре на ничия кариера, най-малко на неговата. Ако не оправеше финансовото си положение, никога нямаше да стане консул, тъй като избирането означаваше сериозни подкупи. Кандидатите за претори за следващата година бяха почти сто и в Сената се говореше за избирането на шейсет, ако не и на повече. Това означаваше, че цял куп бивши претори щяха да се състезават за всяка консулска длъжност цяло поколение напред.

— Какво искаш, Октавиане? — попита той.

Направо към въпроса — така беше най-добре.

— Жена ти.

Отговорът му остави Нерон без думи. Той отвори широко тъмните си очи, зяпна, изхърка, задави се и му се наложи да стане тромаво и да се затича към стомната с вода.

— Шегуваш се — успя най-сетне да изрече задъхано той.

— Ни най-малко.

— Но… но това е нелепо! — И в този момент започна да проумява чутото. Стиснал здраво устни, Нерон се върна зад бюрото и отново седна, стиснал с все сили простата керамична чаша. Позлатените бокали и гарафи отдавна бяха изчезнали от дома му. — Значи искаш жена ми?

— Да.

— Достатъчно лошо е, че е невярна, но с теб…!

— Не е била невярна. Срещнах я само веднъж, сред развалините на Фрегела.

Нерон реши, че искането на Октавиан не е свързано с плътски желания, а е някаква пълна загадка.

— За какво ти е?

— За да се оженя за нея.