Гай-джин

— Не, господарке, кълка ти се. Казах ти, той не ни е враг. Онзи е бил някакъв самотен луд, не е от нашите. Повтар…

— Трябва да се махнеш, трябва — с изтъняло гласче настоя Койко. — Моля те, върви си. Веднага, моля те. Бързо.

— Няма никаква причина да се безпокоиш и да се боиш. Никаква.

— О, но аз се страхувам, ужасена съм. Ужасявам се, че някой ще те разкрие, Йоши ще го направи… — Думите й сякаш увиснаха във въздуха помежду им. Погледите им се преплетоха. Сумомо внушаваше, заставяше я, а Койко се почувства безпомощна и клюмна пред силата на отсрещните очи. И двете изглеждаха остарели. Койко се терзаеше, задето бе постъпила толкова наивно, а нейният идол я бе използвал така пагубно. Сумомо се гневеше на собствената си глупост — трябваше да се съгласи незабавно, още в мига, когато тая натрапничава кучка й бе предложила да си иде. „Глупачка, глупачка“ — повтаряха си наум и двете.

— Ще постъпя, както искаш ти — прошепна девойката. — Ще те оставя, макар…

Шоджи се отвори. Йоши оживено влезе и се запъти към вътрешната стая. И двете се съвзеха от унеса си. Побързаха да се поклонят. Йоши спря насред стаята, всичките му сетива го предупреждаваха за опасност.

— Какво има? — запита той рязко. Бе зърнал страха в израженията им, преди да успеят да се поклонят.

— Ни… нищо, господарю — отвърна Койко, овладявайки се, докато Сумомо се втурна към мангала, за да донесе горещ чай. — Искаш ли чай, а ще закусиш ли?

Погледът му се местеше от едната към другата.

— Какво има? — бавно произнесе Йоши. Думите му пронизваха като ледени иглички.

Сумомо смирено коленичи.

— Ние… съжаляваме, толкова съжаляваме, че няма да продължим с теб, господарю, само това… само дето господарката Койко тъгува. Мога ли да ти сервирам чай, господарю?

Настъпи напрегната тишина.

Йоши сви юмруци на хълбоците си, лицето му изглеждаше безжизнено, стоеше на босите си крака като вкопан в пода.

— Койко! Веднага ми кажи!

Койко раздвижи устни, но от гърлото й не излезе нито звук. Сърцето на Сумомо замря, а после заблъска в ушите й, тъй като Койко се затътри на колене, в очите й се появиха сълзи и тя запелтечи:

— Виждаш ли, Тора-чан, тя… Тя говори истината, но не е такава, каквато…

Сумомо тутакси скокна, дясната й ръка се метна към ръкава на кимоното й и измъкна един шурикен. Йоши го видя и стисна зъби. Девойката изви ръка назад, за да го хвърли, а той не бе въоръжен, бе беззащитна мишена — сабите му се намираха във вътрешната стая. Незабавно се приведе наляво с надеждата, че лъжливото му движение ще я обърка и ще отвлече вниманието и. Бе готов да се метне отгоре й. Не откъсваше очи от ръката й. Сумомо невъзмутимо се прицели в гърдите му и с все сила запрати шурикена.

Стоманеният кръг с шипове засвистя през стаята. Йоши неистово изви тялото си в дъга и се извъртя настрани. Един от шиповете закачи края на кимоното му и сряза плата, без да се докосне до плътта му; колелото продължи полета си и изчезна отвъд шоджи. Заби се в един от лостовите във вътрешната стая. Той изгуби равновесие поради изключително силния удар, блъсна се в стената, преви се на две и се строполи.

За един миг всичко заприлича на забавено съновидение…

Сумомо безкрайно дълго бъркаше в ръкава си за друг шурикен, а пред очите си виждаше единствено големия враг, проснат безпомощно на пода, и неговата оглупяла кучка, станала причина за този ненужен край, която се бе вторачила в нея, вцепенена от страх. Но самата тя не усещаше страх, а само въодушевление. Бе сигурна, че това е нейният връх, моментът, заради който се е родила и подготвяла през целия си живот; че сега тя — непобедимият герой на шиши — ще надвие и умирайки, завинаги ще остане в легендите.

Койко стоеше вдървена, ужасена, че нейният богоподобен гуру я е измамил и предал, че й е говорил само лъжи, че момичето също се е оказало измамница и заради тях двамата се е случил този чудовищен заговор: нейният покровител щеше да загине, но дори и да не умреше, тя бе опозорена и щяха да я убият — или той със собствените си ръце, или охраната му. Животът й бе погубен, никога нямаше да се омъжи за нейния самурай, никога нямаше да роди синове, не и в това прераждане. По-добре да приключи всичко сама със свои ръце, а не да си отиде, довършена подло от техните, но как, как… и точно тогава си спомни за ножа на Сумомо…

Йоши бе проточил шия от пода и се озърташе обезумяло в очакване на следващото нападение. Придърпа крака под себе си, за да щурмува или да загине. Всичко ставаше толкова бавно. Мозъкът му се пръскаше при мисълта, че бе сгрял змия в пазвата си. Тогава съзря ръката на Сумомо с втория шурикен — колко ли й остават още? Устните на девойката се бяха разтегнали от напрежение и разкриваха снежнобелите й зъби…

Моментното вцепенение свърши.

Сумомо се поколеба, предвкусвайки убийството му. Беше се забавила прекалено много. Видя, че Койко излиза от вцепенението си и в ръката и се появява ножът. Сумомо инстинктивно се прицели в нея, сепна се, подвоуми се, отново се прицели в Йоши и понечи да метне стоманения кръг, но в този миг Койко залитна напред, препъна се в края на дрехата си и се просна на пода по очи.

Въртящият се шурикен се заби в гърдите на Койко, тя извика и това даде възможност на Йоши да се метне към момичето. Той я сграбчи за глезена и я повали, потърси с ръце гърлото й, но тя се изплъзна гъвкаво като змиорка и бръкна за последния си шурикен. Преди да успее да го измъкне, железните пръсти на мъжа се вкопчиха в кимоното й, откъснаха половината ръкав и я забавиха. Тя отново се извъртя от хватката му и скочи на крака, но и той бе сторил същото.

Сумомо нададе смразяващ боен вик, сви ръка и хвърли. Йоши би трябвало да е пронизан, мъртъв… но дланта й всъщност бе празна, а мятането бе просто лъжливо движение за отвличане на вниманието му — последният шурикен така си и остана заклещен в неотпраната част от ръкава.

Докато го търсеше опипом, шоджи зад гърба й рязко се отвори.

— Бързо — извика Сумомо на влезлия войник и посочи към Койко, която се извиваше и стенеше на пода. По този начин хем го обърка, хем го упъти в неправилна посока. Той се втурна напред, а тя изтръгна сабята от ножницата му, издигна я и го съсече, като в същия миг се извърна към Йоши. Но той бе отскочил назад, рипна над проснатото, гърчещо се тяло на Койко и направо през затворения шоджи хукна към вътрешната стая за сабите си. Сумомо свирепо се завтече по петите му.

Сабята му със съскане се изплъзна от ножницата. Той се обърна, с все сила отби първия удар и се извъртя в затвореното пространство. Сумомо отново го нападна безстрашно и той пак парира удара. Преценяваха се един друг. Последва вихрушка от удари — тя въртеше сабята безупречно, той също.

Сега пък нападна Йоши и бе отблъснат. Двамата обиколиха в кръг и девойката гърбом се стрелна през шоджи, за да спечели пространство. Той я следваше неотстъпно и двамата отново взеха да обикалят в кръг и да търсят пролука в защитата на другия. Отвън долетяха викове. Охраната се струпваше на прага, препречен от ранения самураи. Осъзнала, че няма никакво време, Сумомо усили натиска, впусна се напред, завъртя се, за да застане с гръб към вратата. Нахвърлиха се един срещу друг, нападаха и отбиваха ударите, пак нападаха и отново отбиваха ударите. Йоши се изви, та да я принуди да си сменят местата, но загуби инициативата.

Видя как Абе се втурва откъм гърба й с издигнат меч и изръмжа:

— Не! Остави я на мен! — и едва не бе обезглавен. Отстъпи.

Абе покорно се отдръпна. Последва нова бясна схватка и Йоши си възвърна равновесието точно навреме. Двамата със Сумомо бяха равни в боя — той далеч по-силен, но не толкова опитен като нея.

Дръжките на сабите им се преплетоха. Девойката бързо отскубна своята — при такова вкопчване той щеше да я надвие. Тя отстъпи, направи подлъгващо движение и се впусна в безразсъдно светкавично нападение. Острието на сабята й засегна рамото му. По-неопитен фехтувач би излязъл от строя, но Йоши очакваше удара и бе ранен съвсем леко. Въпреки това извика и престана да се пази, преструвайки се, че е пострадал сериозно. Тя лекомислено се насочи да го довърши. Но не го намери на мястото, където очакваше. Сабята му свирепо се изви откъм пода, завари я неподготвена, отсече лявата и китка и я отхвърли заедно със сабята. Пръстите на отсечената ръка все още стискаха дръжката.