Гай-джин

Кацумата навремето приличаше повече на вълшебник. Той ласкаеше въображението и разума й, подтикваше я да надминава и най-дръзките си представи. Оставаше доволен, когато тя усвояваше някое ново умение — като например да долавя неизречените думи: „Тъкмо в това се състои истинското познание — да усетиш най-важното, признаците за опасност, за сигурност, да се добереш до най-потайното кътче на човешката душа. Запомни, всички ние тук, жени и мъже, имаме по три сърца: едно, което целият околен свят вижда, едно — за своето семейство и едно — единствено за нас самите. Някои мъже притежават по шест сърца. Йоши е от тях. Той е твоята цел, превърни се в негово огледало“.

Тя се подсмихна, като си спомни как бе отговорила, че господарят Йоши е напълно недостижим за нея, а Кацумата се бе засмял с неговата особена усмивка и й бе заръчал да прояви търпение:

— Имаш време. На осемнайсет си и почти не остана на какво да те уча. Започни да развиваш сама себе си. Като всеки сериозен ученик следвай най-главния закон за всички ученици: отплати се на учителя си, като го надминеш! Търпение, Койко, в подходящия момент твоята мама-сан и аз ще се погрижим господарят Йоши да научи за теб…

Така и стана. Още същата година. За пръв път Койко бе поканена в замъка преди шест месеца и пет дни. С разтуптяно сърце и изпълнена със страх, че няма да оправдае надеждите, тя все пак съзнаваше, че няма да се провали. Бе подготвена и изпълни дълга си към своя учител.

И все пак ставам ли за съветник на Йоши? Зная, че той се наслаждава на мен, на присъствието и ума ми. Но накъде да го насочвам? Кацумата така и не ми каза, само ми повтаряше, че с времето ще се изясни: „Соно-джой обобщава всичко. Привържи Йоши към себе си. Помогни му да се промени. Постепенно все повече ще го скланяш на наша страна. Никога не забравяй — той не е враг, напротив — Йоши е от жизнено значение за нас. Той ще оглави като тайро новия Бакуфу от предани самураи, тъй като тогава няма да има нужда нито от шогун, нито от шогунат. А нашият нов и постоянен Съвет на самураите ще го подпомага…“

„Чудя се как ли ще изглежда това ново време, ако доживея дотогава — мислеше си Койко, както си лежеше в уютното легло. — Така, а сега — за Сумомо.“

Нямаше никаква необходимост да я отпраща в друга стая. Какво от това, че девойката ще се намира в съседство — нали нямаше да слуша виковете и мятането им. Не бе там причината. Докато Йоши й бе разказвал, че на другия ден ще продължи сам без нея, на Койко й се стори, че долавя движение в съседната стая, сякаш Сумомо се бе долепила до шоджи и се опитваше да подслуша разговора им. Това бе смайващо нахлуване в интимната им уединеност и проява на лоши обноски.

„Само една непристойна «лепка» би сторила подобно нещо — помисли си Койко тогава. — Или някой съгледвач. Ах! Дали Кацумата не играе някоя от своите заплетени игри, като използва мен, за да вмъкне шпионин, който да ни наблюдава — мен и Тора-чан? Ще се разправя със Сумомо утре, а междувременно да спи, където ще, само не тук.“

Уреди въпроса, като заяви на Сумомо единствено, че господарят Йоши предпочита да се уедини. Върна се и бързо прерови вързопа на девойката, без сама да знае защо. Всъщност не бе убедена, че тя наистина се е опитала да ги шпионира.

Вързопчето не съдържаше нещо необичайно. Малко дрехи, шишенце с някакво лекарство и нищо друго. Изрядно сгънатото дневно кимоно заслужаваше, само бегъл поглед. Койко с облекчение отново завърза нещата й. Що се отнася до шишенцето… дали пък не беше някаква отрова?

Преди да се върне при Йоши, вече бе решила да се увери, че не става дума за отрова. Ще накара Сумомо да отпие от съдържанието му. Винаги се налага да вземаш предпазни мерки срещу възможна скрита опасност. Йоши й бе казал: „Тъкмо това погуби Утани. Не бе поставил доверени часови.“

„Толкова съжалявам, Утани го уби вестта за тайната му среща, прошепната на моя прислужница от самурайските казарми, а аз допуснах тази новина да бъде предадена на Мейкин, която на свой ред я съобщи на Хирага. Какво ли прави Хирага? Като клиент, а той дважди ми бе клиент, когато бях на седемнайсет, не беше нито по-добър, нито по-лош от останалите безлични посетители, но като шиши е най-добрият. Любопитно…“

Йоши изсумтя насън, но не се събуди. Койко нежно го докосна с ръка, привлечена от топлината му. „Спи, скъпи мой, ти ми доставяш такава радост, че дори не смея да си призная пред самата себе си“ — помисли Койко, а после се върна отново към миналото.

„Любопитно е, че си спомням само две лица сред всички други: единствено Кацумата и Хирага. Любопитно, че ме подготвиха да стана дамата на господаря Йоши — за известно време. Какъв късмет извадих! След година-две, но не повече от три ще се омъжа. Тора-чан ще ми избере съпруг. Който и да е той, обезателно ще е самурай. Ийе, колко ли синове ще имам? Старата врачка каза, че ще са трима синове и две дъщери, а китайският монах — двама синове и две дъщери.“

Койко се усмихна наум.

„О, ще водя стопанството на мъжа си разумно, ще съм добра със синовете си и взискателна към дъщерите, но те все едно ще се омъжат изгодно.“

Събуди се няколко мига преди Йоши. Той стана тутакси — все още спеше, а ето го — вече готов за новия ден. Тя му помогна да си облече ватираната юката, плътно се уви в своето кимоно, отвори вратата шоджи, после и другата и му помогна да нахлузи сламените си пантофи. Часовият понечи да се поклони, навреме се усети и се озърна на всички страни, докато Йоши прекосяваше двора.

Сумомо бе коленичила до вратата и търпеливо чакаше. До нея седеше прислужница с мангал, горещ чай и подноси със закуска.

— Добро утро, господарке. Тази заран е студеничко, нека аз ти приготвя чая!

— Да, добре, Сумомо, и то мигом. Затвори вратата, мразовито е. — Койко забърза към спалнята, като се провикна: — Тръгваме към обяд, Сумомо. Тогава ще си облечем пътните дрехи.

— Да, господарке. — Девойката все още стоеше до външната врата и се опитваше да се овладее. Веднага бе забелязала, че някой е местил вързопа й, възелът на копринения квадрат бе завързан не така, както го правеше тя. Дневното й кимоно все така си лежеше сгънато отстрани, но си личеше, че също е било пипано.

Със секнал дъх изчака, докато прислужницата си иде, и го разгъна. Напипа скритите шурикени в тайния джоб на ръкава и си отдъхна.

„Чакай, чакай — помисли си девойката и лицето й пламна, — това, че все още са тук, не означава, че никой не ги е открил. Не изпадай в паника! Мисли! Кой ще претърсва вързопа ми и защо? Крадец? Никога! Абе? Някой от войниците? Койко? Йоши? Ако е бил някой от тях, досега щях да съм вече мъртва или поне завързана и разпитвана…“

— Сумомо, готов ли е чаят?

— Да, идвам, господарке…

Бързо нахлузи кимоното върху нощната си йоката. Вече се бе измила, бе си почистила зъбите и бе сплела косата си на традиционната плитка. Върза своя оби и премести ножа, а съзнанието й работеше с пълна сила: „Някой от тях ли го е направил? Може би не е внимавал. Навярно не ги е забелязал, тъй като не е очаквал да са скрити там. Може да е бил неопитен? Койко? Защо ще претърсва нещата ми тъкмо сега?“ Естествено, останалите прислужници бяха сторили това още когато пристигна за пръв път в жилището на Койко. Тогава шурикените си бяха у нея.

Мислите й се въртяха с бясна скорост из съзнанието й, докато поставяше оризовата каша да се топли, правеше чая и отнасяше една чаша в банята при Койко, която вече се бе изкъпала с топлата, ухаеща на цветя вода от ведрата. Бяха донесли водата призори през малък капак на пода така, че да не разлеят нито капка по татамите и да не обезпокоят отседналите гости. По същия начин бяха отнесли и нощните гърнета.

— Ще си облека кафявото кимоно с шарана — каза Койко и изискано отпи от чая. Кожата й бе настръхнала от студа, колкото и да се правеше, че не забелязва мразовитата утрин — и ще си сложа златистия оби.

Сумомо побърза да изпълни нарежданията й. Сърцето й все още бе свито, докато вземаше дрехите и помагаше на господарката си да се облече.