Фаворитката на султана

20

През първата нощ след онази целувка не заспах, в един момент се реех главозамаяно във висините, а в следващия стигах до терзание. Накрая тормозът взе връх; след няколко дни не съм особено поумнял въпреки всичките часове, прекарани в мисли за това, при все че неизвестността и старанието да се крепя на коня насочиха съзнанието ми в по-практична посока. Сега, след изтощението върху седлото, спя по-добре от години насам, независимо от ниските температури и твърдата земя, върху която лежа. Условията в планината са трудни, никога не съм изпитвал такъв студ. Замръзват дори космите в носа ми и сълзите в очите ми, а урината ми прилича на желе. Научавам се да дишам бавно, за да не чувствам пробождане в гърдите. Султанът ни пришпорва безмилостно, подтикван от собственото си нетърпение да срази бунтовниците. Щом става ясно, че фургоните с багаж ни бавят, той без капка съжаление се отказва от легла, маси, кандила – всичко, за което е нужно време и не може да бъде носено от муле. Той се примирява със същите условия като нас, спи върху наметало на земята и яде същата отвратителна храна като всички останали. Започвам да изпитвам някакво уважение към Исмаил като към мъж, който понася трудностите с по-голяма лекота от обучените войници. Досега го бях възприемал като деспот, сластолюбец, побъркан, който използва властта, за да удовлетворява маниите и желанията си. Вече започвам да виждам мъжа, който стои зад титлата, който е започнал живота си като по-малкия син на низш военачалник, далеч от властта, който е кроил планове, схеми, борил се е по пътя към трона и го е отвоювал от останалите претенденти и врагове; мъжа, който е решен да обедини кралството, да разшири границите му, да създаде династия и да остави великолепно наследство след себе си. Освен това забелязвам по-ясно отвсякога религиозния плам, който го бута напред: без значение от започването на Рамадан, той се грижи за бързината и силата на цялата си армия. Въпреки че при залез слънце гладните ни тела се тресат като поразени от треска и много от хората падат от конете от умора, Исмаил не показва никакви белези на неудобство и тревога и винаги се уверява, че конете са добре обгрижени, преди да си позволи сам да почине.

Когато един от каидите глупаво напомня, че след като сме "мусафир", пътници, имаме законното право да отложим постенето до завършване на кампанията си, Исмаил овладява голямото си желание да обезглави нахалника и просто го понижава до водач на мулета в края на колоната.

– Тръгнали сме на свята мисия, за да защитим владенията на Господ! – гневи се той. – Кому е нужен хляб, когато сам Бог ни дава сили?

Никой не се осмелява да изтъкне, че на божиите воини също им е спестен постът.

И така, ние продължаваме с празни стомаси през кристално ясните дни, конете вървят през снега, който е толкова бял, че ни заслепява. През нощта милионите звезди блестят над главите ни, воят на чакалите кънти във въздуха и обсебва сънищата ни.

Започваме да се спускаме от планината точно след залез слънце, без да сме видели жива душа с изключение на няколко дрипави овчари в продължение на седмици път и приближаваме малко селище, сгушено в долината. От открития огън се издига  дим; цяла овца се върти на шиш. Щом приближаваме, възрастен мъж с дрипава роба и мърлява чалма се просва по очи пред коня на султана.

– Добре дошли, господарю! Портите на рая са отворени, тези на пъкъла са затворени. Шейтанът е здраво окован, а джиновете са заключени. Умолявам ви, нарушете поста, присъединете се към покорните ви поданици.

Исмаил остава толкова зарадван, че весело сяда на една от протритите постелки, наредени край огъня, споделя храната на селяните и се възползва от девицата, която предлагат за леглото му тази вечер. Не нося дневника със себе си заради жлъчната забележка на великия везир, а и не ми казват как се пише името на момичето: никой от тези хора не може да пише или чете. Те повтарят звуците, докато се ориентирам и го записвам с подострена тръстикова пръчка и мастило от пепел и вода върху парче лен. През цялата нощ не мога да мисля за друго освен за Алис. Моля се да е добре и се чудя дали ще оцелея в битката, която предстои, щом стигнем утре в Тафилалт.

21

Какво направих? Опитвам се да не мисля за това, но сякаш съм обладана от някакъв дявол. Споменът за похотливата целувка, която откраднах от своя приятел, която го отблъсна от мен, засрами го и го притесни, не спира да ме преследва още по-горещ отпреди. Припомням си също и гледката на голото му тяло в онзи ужасен ден, когато султанът полудя – същинска скулптура от обсидиан. Сигурно съм обсебена от някой зъл дух, който расте и събира сили с всеки изминал ден в корема ми. Несъмнено ще родя чудовище.

Опитвам да се помоля, но ми се струва лицемерно да изричам християнски молитви, след като съм се отрекла от вярата си. Объркването ми ме предизвиква да потърся маалема, която дава религиозни наставления на жените в харема наред с практически съвети за бродериите им. Тръгнахме толкова набързо от Мекнес, че никой не се сети да ѝ нареди заедно с торбите с къна, разноцветни мазила, бижута, захаросани плодове и топове сатен да вземе и макраметата и коприната и те бяха оставени в двореца, но не липсваха твърде много на никого, че да бъдат пратени роби да ги донесат.

Вече зная малко арабски, но още не ме разбират добре. Показвам ѝ преведения Коран, който ми даде английската вероотстъпничка Катрин Трегена, и се опитвам да обясня какво искам – някакви наставления по светата книга, – но тя я хвърля далече, сякаш е отровна, плюе върху дланите си и ги бърше в полите на робата си. После си тръгва набързо, като си мърмори нещо, и оставам с убеждението, че съм ѝ нанесла непоправима обида, но след малко се връща с малко томче, подвързано красиво със зелен и златен марокен. Отваря го на последната страница, започва да движи пръста си отдясно наляво под символите и мърмори напевно. Звучи ритмично, повтарящо се, хипнотично. Въздейства дори на маймунката. Тя лежи кротко, свита в краката ми, и гледа, без дори да мига. Нус-Нус ме е научил малко на арабски и различавам някои от думите в молитвите на жената. Слушам звуците, заучавам ги наизуст и ги повтарям като папагал, а маалема от време на време прави жестове в опит да ми обясни значението. Така научавам, че Ал-Фатиха означава "откриване", тя ми подсказва, като допира дланите си и след това ги отделя, сякаш се отварят на панти; че във вярата им Господ има различни имена. Маалема е доволна от мен. Потупва ръката ми, бърбори и наперено се движи наоколо с новооткрита гордост. Очевидно съм най-добрата ѝ ученичка, изпитание за уменията и способността ѝ да убеждава.

Зидана минава покрай нас, увита с одеяла и кожи, вижда маалема, седнала до мен с отворен Коран на коленете си, и ни поглежда мрачно. Амаду я стрелва с поглед и бързо се промъква под полата ми.

Една от другите куртизанки също като мен скоро ще роди, бременността ѝ предхожда малко моята, вероятно с една или две седмици. Тя е млада чернокожа жена с изпъкнали очи, нежни и влажни като тези на мопсовете на майка ми. В деня, в който започват родилните ѝ болки, останалите жени я обикалят загрижено, подменят къната върху ноктите, дланите и стъпалата ѝ. После започват да я обгрижват, като че ли самата тя е бебе, хранят я, носят я на ръце до тоалетната и обратно, а най-накрая и до импровизирания хамам, където пастата се измива, като оставя след себе си всичко боядисано в отровно оранжево, а тя изглежда невероятно доволна. Очите ѝ са очертани с молив; дори устните ѝ са боядисани. Уверяват ме, че това се прави от суеверие, за да отблъсква лошото влияние. Очевидно духовете, които те наричат джинове, обичат да се възползват в момент на слабост и може да се опитат да се вселят в тялото. Осъзнавам, че се питам къде ли още са нанесли къна.