Фаворитката на султана

– Добре дошли в нашата къща – казва и ме кани да седна с жест, като че ли съм неделна гостенка, наминала на чай и приказки. – Казвам се Лала Захра и съм съпруга на Сиди Касем, собственикът на тази къща.

– Аз съм Алис Суон и съм от Хага, въпреки че семейството ми е от Англия.

Свива устни.

– Както и аз навремето. От място, наречено Кенеги, в Западен Корнуол. Напоследък не ми се удава често възможност да говоря на майчиния си език.

– Значи, тук не се срещат много пленени английски роби? – питам кисело.

Тя плясва бедрото си с ръка и избухва в смях.

– О, Алис Суон, колко жалко, че ще трябва да те предадем нататък. Би било забавно да те задържим за известно време. Хубаво е да видиш някой със силен дух, ала, предупреждавам те, няма да е много разумно да го демонстрираш на мястото, където отиваш.

Преглъщам.

– И къде е това? Ще ми се да съм наясно със съдбата си. Мисля, че за да приемеш жребия си, по-добре е първо да го асимилираш.

Тя повдига вежда.

– Знакът на ухото ти показва, че си предопределена за Мекнес.

Маркирана за пазара като овца.

– А кой или какво е това "Мекнес"?

– Възможно ли е славата на великия ни султан да не се е простряла до холандското висше общество?

– Не се движа в тези кръгове – отговарям хладно. Тя си играе с мен, а това не ми харесва.

– Отделиха те като награда за пресветия ни владетел, султанът Мулай Исмаил. Дворецът му се намира в имперския град Мекнес и според съпруга ми е в процес на реконструкция с величествени мащаби.

Смилам тази информация мълчаливо. Когато майка говореше за желанието си да ме омъжи във висшето общество, надали бе имала точно това предвид.

– Ще бъдеш приета в султанския харем и ако проявиш здрав разум и благоприличие, няма да си лишена от нищо до края на дните си. Ще бъдеш настанена в палат от мрамор, порфир и яспис; храната ти ще е поднасяна в златни и сребърни блюда, ще бъдещ облечена в най-фината коприна, а през зимата – в най-меката вълна и ще бъдеш парфюмирана с пищните арабски аромати. За какво повече би могло да мечтае... едно момиче?

– Султанът на Мароко иска аз да бъда негова куртизанка? – Самата мисъл за това е абсурдна.

– Достатъчно хубава си с тази светла кожа и коса, затова ще му бъдеш представена като такава. Какво ще прави с теб след това, той ще си реши. – Усмихва се мило, сякаш е съвсем в реда на нещата да си седим тук и да обсъждаме подобни неща. – Стига, Алис, не е толкова лошо. Чужденците може и да обрисуват султана като чудовище, но той е мъж като всеки друг. Като жена в харема му ще имаш хубав живот и ще се наложи да легнеш с него само няколко пъти през целия си живот. А може да е дори само веднъж.

Вече не мога да сдържам гнева си.

– И веднъж е прекалено много!

– Знам, че е трудно да приемеш загубата на избора и волята си. Аз имах по-голям късмет, въпреки че и аз бях пленена от корсари.

– Щом и ти си била пленена от пирати, бих очаквала повече милосърдие от теб.

– Те са корсари, Алис, не пирати. Може да ти се струва, че разликата не е голяма, но в тази култура те са герои, а не престъпници. Не вършат това за собствена облага, а за благото на обществото.

Посочвам разкошната стая.

– Значи, прекрасната ви къща не се счита за "лична облага"?

Тя запазва спокойствие.

– Разбирам, че е трудно да бъдеш ограбена от онова, което смяташ за свобода. Но отговори ми честно, Алис, жените свободни ли са наистина? В Англия, а подозирам и в Холандия, ни купуват и продават, уреждат ни бракове, за да се подсили семейният бизнес или в името на политически домогвания, за да се предотврати загубата на имот или просто за да не висим повече на ръцете на семействата си. Трябва наистина да е било шок, разбирам това, да бъдеш похитена в морето и да се озовеш сред хора, които възприемаш като омразни. Съзнавам, че може да бъде доста плашещо. Бях взета като затворничка на път за църквата в Пензанс през 1625 година и бях продадена като робиня тук в Сале. Мислех, че това е краят на живота ми, а той тъкмо започваше. Мъжът, който ме купи, ме взе за съпруга и това се оказа много щастлив брак. Ще кажеш, че аз съм била късметлийка, но знай от мен, Алис, че тези хора не са по-различни от всички останали: някои са богобоязливи и изпълнени с уважение, дори са мили; други обаче са подли и пълни с омраза. Можем единствено да се надяваме на най-доброто...

– И да се подготвим за най-лошото – довършвам вместо нея, раздразнена от проповедта ѝ.

Тя разперва ръце.

– Може всичко да се окаже много по-добро от страховете ти. Но е разумно да си прагматична и да приемеш дадената ситуация възможно най-спокойно; по този начин ще предпазиш себе си и ще сведеш до минимум... трудностите.

– Няма да сменя вярата си.

– Трябва да направиш избор според съвестта си. Но, Алис, важно е онова, което пазиш в сърцето си. Не упорствай, умолявам те. За твое добро.

За миг атмосферата натежава заради намека за насилие, а след това чувам шумолене на дрехи зад гърба си и в същия миг изопнатите черти на лицето ѝ омекват, а кожата ѝ се покрива с руменина, сякаш някой е запалил светлинка в нея. Зад гърба си чувам мъжки глас, плътен и звучен – господарят на къщата се появява и свежда поглед към мен.

Той е стар и кокалест, с тъмно лице и късо подстригана снежнобяла брада. Очите му са искрящи, проницателни и свирепи под сложно завитата му чалма. Изумена съм, когато ми заговаря на английски.

– Добър ден, Алис Суон. Моят капитан има склонност да преувеличава, но виждам, че този път описанието, което ми даде, отговаря на истината.

Добила смелост от изненадата, поглеждам го спокойно.

– Явно съм достатъчно прекрасна да бъда предадена в робство като блудница на някакъв ужасен султан, както бях уведомена.

Очите му проблясват.

– Виждам, че сте жена с убеждения. Убежденията и красотата са похвални качества, но комбинацията от тях е като да впрегнеш див жребец и муле в една карета: резултатът може да бъде... опасен.

– За кочияша или за пътниците?

– За всички. Но най-вече за вас. Алис Суон, би било жалко да видиш такъв дух пречупен и подобна красота накърнена.

– Ще ме принудят ли да сменя вярата си?

– Султанът няма да легне с неверница.

– Може би е по-добре да ме изкарате на пазара и да ме продадете на този, който даде най-висока цена.

С изненадваща грация и гъвкавост той сяда срещу мен с кръстосани крака и ме поглежда в очите.

– Султанът винаги дава най-високата цена, Алис Суон, дори да не плаща в пари. Знам, че няма да разберете това, но ми повярвайте, като ви казвам, че не бих дръзнал да ви продам на друго място. Мулай Исмаил ще научи и ще ми вземе главата. Младите жени с такава впечатляваща външност са твърде голяма рядкост, за да останат незабелязани по пазарите.

– Тогава ме оставете тук като прислужница – предизвиквам го.

– Това е невъзможно. Съжалявам, но трябва да ви предадем. Вие сте подобаващ дар за султана и ще ви подготвим както трябва за това.

7

Три дни по-късно Лала Захра идва в стаята ми, понесла цял куп копринени дрехи. Оставя ги на килима и ги подрежда на ярки купчини. След това вдига една от тях срещу мен.

– Това ще ти отива.

Държи в ръцете си гладка копринена роба в искрящо синьозелено с широки ръкави и облечени копчета от предната страна, чак додолу. Не прилича на нищо, което съм обличала. Заради прагматичността, финансовите ограничения и климата винаги съм предпочитала камгарени и вълнени дрехи, никога нещо така непрактично. Копнея да облека робата; въпреки това потискам желанието си.

– Съмнявам се – казвам и разпервам ръце.

– Пробвай я.

Седим дълго една срещу друга и се гледаме. След това тя се усмихва.

– Разбирам неохотата ти, Алис, не съм от камък. Но събитията имат своята неизбежна посока и е невъзможно да я променим. Нека извлечем най-доброто от тях, а и от теб.