Фаворитката на султана

Малко по малко продадох колекцията от антики на татко: италианските му чаши и порцелана, книгите му, разни други вещи и колекцията му от научни пособия. След това дойде ред на красивите турски килими, а после и на обзавеждането във всички стаи, с изключение на това в приемната, където от време на време продължаваха да идват гости. Останалата част от къщата беше оголена до краен предел: по-малко за чистене, обосновавах се аз и се впусках в сметките за домакинството. (Как ми се щеше да продам проклетия клавесин на майка; звуците на погрешни ноти отекваха все по-дразнещо в бързо изпразващата се къща.)

Когато получих предложението на господин Бърк, би трябвало да се почувствам поне малко облекчена, че най-сетне някой щеше да поеме опека над нас, че вече нямаше да се нагърбвам с подобни делнични грижи. Истината обаче беше, че практичността на този живот ми харесваше, простата логика на това, че ако не си размърдам кокалите при изгрев слънце, за да помогна на Юдит и Елс в кухнята, няма да имаме хляб за закуска; че ако не закърпя фустата си веднага, щом се прокъса, скоро ще е годна единствено като парцали за чистене. Нямам представа как успявахме да поддържаме фасадата на аристократичен живот, но мисля, че никой не беше наясно до каква нищета сме изпаднали. Всяка вечер отивах в леглото удовлетворена, че всичко е сложено в ред; ръцете ми бяха в покой единствено докато спях.

И така, аз лежа в тясната каюта, а съзнанието ми се рее. Представям си какви са похитителите ни и се чудя дали пътуваме към Портала на Херкулес в Средиземноморието, към робските столици на Алжир или Тунис; или може би още по на изток при самия турски султан в Константинопол.

Минава едва седмица, преди любопитството ми да бъде задоволено.

Когато най-сетне акостираме и слизаме от кораба, озовавам се на брега с насълзени очи, тъй като са свикнали с тъмнината, а светлината на това ново място е така остра. От кораба ме натоварват на муле, което пристъпва по тясна пътечка покрай множество мъже с кафява кожа и чалми или роби с островърхи качулки – повечето мълчат, въпреки че някои от тях проклинат или може би ни благославят на странния си гърлен език. Минаваме покрай измършавели магарета, тъмнооки деца и жени, покрити с плат от глава до пети (мечтата на манифактурния търговец). Най-после спираме пред висока бяла къща без нито един прозорец, има само огромна декорирана желязна врата. Там ме настаняват в стая с пет-шест други жени, никоя от които не знае и думичка на английски, при все че една от тях, Саар, говори малко холандски. Обяснява ми, че тя и останалите жени са били отвлечени от испански или португалски села.

Всички са с повече от десет години по-млади от мен, въпреки че слънцето е състарило кожата им и е издълбало дълбоки бръчки по лицата им. Тези момичета са стояли на кея или на морската дига и са кърпили мрежите или са пълнили бурета с осолена риба. Те обаче са прагматични: не се чуват романтични приказки, нито се говори за благородно потекло, нямат илюзии за това, което ни чака, и изглежда са приели съдбата си.

– Само помисли: какво е общото между нас? – пита Саар.

– Всички сме жени.

– Освен това?

Не ми е нужно много време, за да се сетя.

– Всички сме неомъжени.

– Освен това всички сме девици. Това ни прави ценни.

Единствената причина да те смятат за ценна стока е непокътнатият химен. Стисвам зъби.

– Е, това означава поне, че ще предпочетат да опазят инвестицията си, докато я продадат.

– Положението е по-лошо – отбелязва момичето, което се казва Констанца.

– Кое може да е по-лошо?

– Те са мохамедани, ще ни потурчат.

Взирам се в нея невярващо.

– Никога няма да приема подобно нещо.

– Сега говориш така.

Идва трътлеста жена в традиционно облекло, обикаля ни и оглежда ръцете и зъбите ни, като че ли сме добитък. Щом стига до мен, ухилва се и погалва косата ми. След това заговаря на чист холандски.

– Каква скъпоценност: тази ще му хареса.

Отговарям ѝ на същия език и това я изненадва. Осведомява ме, че се казва Ясмин и майка ѝ "е била холандка", каквото и да означава това.

– Не приличаш на холандка – казвам, защото кожата и е тъмномаслинена, а косата ѝ тъмна и къдрава.

– Приличам на баща си. Майка ми работеше дълги години за Сиди Касем. Пристигнала от Амстердам със съпруга си, моряк, който се присъединил към корсарска флота тук; загинал в морската битка при Гибралтар, а тя сменила вярата си и се омъжила за местен мъж, берберин от областта Риф.

– Явно мястото е космополитно – изричам сухо.

– О, да! – отвръща с гордост. – Имаме пленници от всички краища на света.

Казва, че името на града е Сале и се намира на северното крайбрежие на Мароко, дума, което досега свързвах единствено с качествено изработени кожени стоки на централния пазар в Хага. Оказва се, че тук е основното пристанище за търговия с чуждестранни роби в берберския район.

– Сиди разполага с роби от Испания, Португалия, Франция и Сицилия, от Корсика и Малта, дори от далечната Ирландия и от още по-северните страни.

Разказва ми за прочут набег от времето на майка ѝ в арктическия град Рейкявик, където били заловени повече от четиристотин роби само за един ден. Протяга ръка и докосва бузата ми.

– Кожата на тези момичета била по-светла дори и от твоята: майка ми казваше, че изглеждали като изсечени от лед. Открай време високопоставените тук са луди по жени със светла кожа и руса коса. Те са символ на високо обществено положение: само богаташ може да си позволи подобно рядко създание. – Отново погалва косата ми, общият ни език предизвиква близост. – Ще бъдеш високо оценена.

Ето защо въпреки възрастта ми бях отделена от останалите жени на кораба.

– А кой е Сиди Касем? – питам.

– Той е високо почитан. – Промърморва нещо на дивашкия си език, прокарва ръце надолу по лицето си, целува дланите си и докосва сърцето си, сякаш той е някакво божество или светец. – Сиди Касем е предводител на корсарите. Безброй кораби е завзел, Аллах да го благослови. Имаш голям късмет, че си пленена от един от неговите капитани – казва без капка ирония.

– Съпругата му Лала Захра също беше пленница. Тя е от Англия и там е носила името Катрин. Тук обаче всички я наричат Розата от Севера. Тя прие името Захра, когато смени вярата си.

Потръпвам.

– Станала е мохамеданка?

– Тя е прекрасна дама, пример за всички нас. Скоро ще я видиш, това е голяма чест за теб.

Стисвам устни и не отговарям нищо.

По-късно ме отвеждат долу в голям салон с ниски канапета покрай стените. Обзавеждането е едновременно семпло и богато. Майка ми е първокласен сноб. Научена веднага да преценявам богатството и вкуса, мога да кажа на мига, че собственикът на тази къща има пари, но ги използва мъдро и не се стреми към показност. Карат ме да събуя обувките си пред салона; килимите, по които вървя, са като коприна под краката ми, а цветовете са като на залеза. В горната част на стените преминава резбован гипсов фриз, оформен като пчелна пита. Таванът е от резбовано тъмно дърво, стените са бели, а покривките на канапетата – от гладък кремав лен, но възглавниците отгоре са от лъскава коприна и кадифе, а гобленът на стената е зашеметяващ. Докосвам го с изумление, обръщам ъгълчето, за да видя изработката от обратната страна, но тя не се различава от тази отпред: признак за истинско майсторство. Странно е да открия подобна красота на място, където жестокостта процъфтява.

– Виждам, че се интересувате от бродерия.

Хладният английски глас ме стряска. Обръщам се и виждам леко усмихната величествена жена на около шейсет-шейсет и пет години. Очите ѝ са студено сивосини, но клепачите ѝ са покрити с някаква тъмна смес, която ги кара да изпъкват, така че изглеждат едновременно много чуждоземски и директни. Не съм свикнала да ме наблюдават така; чувствам се неудобно. Заглеждам се в детайла на големите ѝ сребърни обици и интересната ѝ огърлица от мъниста, обхванала плътно шията ѝ. Робата ѝ е в наситено тъмносиньо, предната част и ръкавите са избродирани със сребриста нишка и ситни перли. Висока е и стои изправена: впечатляваща е. След като се обляга на възглавниците обаче, прави гримаса, сякаш ставите ѝ са се схванали, и осъзнавам, че е по-възрастна, отколкото ми се стори.