Фаворитката на султана

Контролът върху харема принадлежи на Зидана, както и този върху султана. Почти всяка вечер след петата молитва, когато Исмаил е нахранен и изкъпан, тя организира събиране, на което определя стойностните кандидатки и те се разхождат в градините, свирят му на музикални инструменти, пеят под портокаловите дървета или в личните му покои, или пък просто лежат изкусително на диваните. Онези, които копнеят за този шанс, щедро подкупват Зидана в търсене на преимущество: с цел да упражни власт върху избора на Исмаил и да отклони вниманието му от съперницата си Фатима, тя ще го отведе при определено момиче и ще започне да възхвалява предимствата ѝ, като посочи деликатната извивка на глезена или красиво изрисуваните с къна ръце; може дори да разголи гръдта ѝ, за да похвали формите и теглото ѝ. Султанът, който е вироглав като боен кон за всичко останало, приема с учудваща готовност насоките на главната си съпруга по отношение на делата в спалнята.

Човек би помислил, че има неизчислима алхимия в лумването на желание, ала или тя го познава твърде добре, или той не подбира. Апетитът му със сигурност е нестихващ. Дори и най-енергичните мъже биха се наситили след няколко седмици при такова безгранично изобилие, но не и Исмаил. Това също е причина да е така почитан: жените го обожават до степен на идолизиране. Промъкват се зад гърба му, за да докоснат полите на робата му за късмет; ако той ги докосне, не мият ръката или бузата си с дни; пазят талисмани, събрани през времето, прекарано с него – косъм от косата или брадата му, семето, засъхнало по бедрата им, или онова, което са пазили в устата си през цялата нощ, – в малки стъкленици или амулети, които носят, за да може неговата барака, тази тайнствена сила на благоденствието и късмета, отделена от султана, да ги пази от болести и уроки. Онази, с която си ляга, бива носена и следвана от процесията из харема на следващата сутрин. Най-възвишената барака от всички е да му родят дете, въпреки че след първоначалния ентусиазъм, съпътстван от топовни изстрели, прокламация и тромпети (при раждането на момче) или заря и хвърляне на цветя (при раждането на момиче), интересът му бързо угасва. Зидана се грижи и за това и винаги пази за първородното си дете – Зидан – първото място. При все че момчето е зло и глупаво, Исмаил му трепери, носи го из градините на раменете си, глези го по най-безобразен начин и го е обявил за свой наследник, въпреки че майка му е била робиня.

Разбира се, смъртността е висока и много от бебетата не живеят повече от няколко месеца, но трябва да отбележа, че умират най-вече момчета, родени от майки, към които интересът на султана не е бил така мимолетен, покосени от различни стомашни проблеми, чревни инфекции или смущения, свързани с повръщане. Често явление е майките им да ги последват в гроба: умирали от мъка, чух да обявява султанката без особено състрадание, въпреки че останалите жени реват и късат дрехите си. Само това ще кажа.

Връщам дневника в шкафа си и отново потрепервам от ужас. Налъмите трябваше да седят на обичайното си място от дясната страна на шкафа. Но не са там. Обзема ме паника и се чудя дали още са, където ги оставих, и дали случайно не са останали незабелязани.

Няма да ми се наложи да чакам дълго, за да разбера. По-късно същата сутрин отивам да видя новооткритата Баб ар-Раис, за да докладвам на Исмаил, че този път няма грешки в изпълнението. Разбира се, главата на нещастния вълк е поставена над портата, разкривена в свирепа гримаса. Пътят ми към вътрешния двор е препречен от двама мъже с цветни пояси, които ги идентифицират като жандарми на кадията, придружавани от двама дворцови стражи, носещи оръжията им, прибрани, преди да бъдат допуснати на територията на двореца. Единствено пазачите на султана могат да носят оръжие в пределите на дворцовите стени, разумна предпазливост в кралство, което самият Исмаил описва като "кошница с плъхове" – винаги готови за бунт или да ухапят ръката, която ги храни.

– Вие ли сте дворцовият служител, познат като Нус-Нус?

Застанал зад тях, Хассан свива рамене.

– Съжалявам.

– Аз съм.

– Искаме да ви разпитаме за нещо. Един мъж е бил убит по ужасен начин на пазара.

Опитвам се да изглеждам изненадан. Опитвам се да изглеждам невинен. Аз съм невинен, за бога. Защо тогава чувствам такава вина?

– Къде бяхте в часовете между единайсет и два онзи ден?

Поглеждам го в очите.

– Изпълнявах поръчка на Негово Величество на пазара. – И му разказвам за срещата си с коптския търговец на книги.

Вторият жандарм се приближава. Не ми харесва видът му: млад е, охранен и очевидно има голямо самочувствие, ако се съди по грижата, с която е оформил странната форма на брадата си. Подозирам, че е оскубал и веждите си.

– Вече говорихме с търговеца на книги и знаем, че сте били там следобед. По кое време се върнахте в двореца? – Начинът, по който задава въпроса, предполага, че вече знае отговора.

– Точно преди всекидневната разходка на султана – признавам.

– И по кое време се случва това?

– Около два.

– Има голям промеждутък на неизвестност. Докато бяхте на пазара, ходихте ли в дюкяна на Хамид ибн Мбарек Кабур?

Маската ми е на мястото си.

– Това име нищо не ми говори.

– Знаем, че сте били там. Забелязали са ви да влизате – той поглежда бележките си – точно в единайсет часа, облечен в бял бурнус, богато обточен със злато.

Сърцето ми започва да бие лудо.

– О, Сиди Кабур. Извинете ме, никога не съм се обръщал към него с първото му име. И казвате, че горкият човек е мъртъв, убит? Това е ужасна вест. И какво ще прави султанът сега? Ще остане без агар и тамян, не иска да ги купува от друг. Не знам какво ще каже Исмаил, щом чуе това, ще бъде ужасно разстроен. Има ли вдовица, на която да прати дар?

Струва ми се, че се представям добре в ролята на загрижено момче за всичко, но по-младият служител не се впечатлява от брътвежите ми.

– И не доставяте забранени вещества на Зидана? – пита.

– Не, за бога. И на ваше място не бих изрекъл повторно подобна зловредна клюка за главната съпруга на султана.

– Тя е вещица, всички знаят това.

Обръщам се.

– Имам работа, няма да стоя тук и да слушам ужасните обиди, които сипете.

Той ме хваща за ръката. В предишен живот щях да съм го проснал мъртъв на земята, но в двора на Исмаил бързо се научаваш да потискаш естествените си реакции.

– Имам заповед, подписана от кадията, която ми позволява да ви задържа, в случай че не съдействате.

Значи, наистина ме смятат за заподозрян. Сърцето ми започва да блъска ужасно и си припомням гласа, който викаше зад гърба ми, когато излизах от магазина на билкаря. Повикаха ме с името на Сиди Кабур, но ако някой ме е познал въпреки дегизировката?

– Къде е сега бялото наметало, с което сте били облечен?

Хвала на бога, че я имаше Зидана.

– В стаята ми. Защо питате?

– Този, който е убил Сиди Кабур, трябва да е бил покрит с кръвта му, извършено е по жесток начин.

Правя знак на злонамерения жандарм да спре и другият също се включва. Поглежда ме в очите.

– Можете ли да ни покажете наметалото? Тогава ще ви оставим да си вършите работата – изрича доста по-спокойно от спътника си.

– Разбира се, подарено ми е лично от султана. Това е едно от най-ценните ми притежания.

Стражите ни придружават през безразборния шум от забързаните строителни работи. Във втория вътрешен двор е изкопана голяма дупка за разбъркване на таделакт, специалната мазилка, която може да се полира до блясък. Тя е деликатна и трудна за изпълнение и може да отнеме месеци, докато стегне. В началото може да е силно летлива. Дори в момента, в който минаваме оттам, един от работниците извиква и залита назад, сграбчил лицето си.

– Изгаряне с вар – обяснявам и поклащам глава, – вероятно ще ослепее завинаги.

– Господи – възкликва по-възрастният жандарм. – Бедният човек.

– Ако има късмет, ще оживее.

– Иншаллах. – Той разсъждава над това, после добавя: – А в противен случай?