Фаворитката на султана

Последния път, когато чух тази песен, беше в изпълнение на един доктор, шотландец по рождение, африканец по избор. През няколкото години, в които му принадлежах, се научих да чета и пиша на четири езика; да различавам корен от мандрагора от този на джинджифил; да свиря добре на испанска китара и на уд. Знаех наизуст Корана и поезията на Руми (господарят ми беше приел исляма и се шегуваше, че тази религия е по-христянска от христянството). Покорявах сърца от Тимбукту до Кайро, от Флоренция до Кадис. Мислех се за голям късметлия. Братовчед ми Аю би казал, че съм се издигнал...

О, болезнено е да мисля за Аю. Съдбата му беше по-лоша и от моята.

Докторът ми беше добър господар, по-скоро учител към края си, който беше жесток. Бяхме в Гао на гости на така наречения тамошен крал (по-скоро амбициозен вожд, който се опитваше да възкреси града от разрухата), когато половината прислуга се поболя от нещо необичайно. Доктор Луис успя да спаси три от децата на краля и две от жените му, преди сам да бъде повален от потене и треперене, а накрая и от халюцинации. Опитах да го измъкна от двореца; и се провалих. Той умря, а аз останах без подкрепа на милостта на чудовищно неблагодарния така наречен крал, който ме прати на пазара за роби, в случай че и аз съм поразен от семето на заразата. А там бях продаден на чудовище.

Песента на Черния Джон върви към края си и дамите подвикват одобрително. Измъквам се от сенките и влизам във вътрешния двор. Там са Наима и Мина, хубавата Хадиджа и Роузия; там е и Фатима, сестрата на хаджиба, която подрусва момченцето в скута си. Изумявам се както винаги как е възможно при подобна силна прилика между брат и сестра той да е така отблъскващ, а тя тъй изкусителна. Гърдите и бедрата на Фатима са сочно наедрели, но въпреки ражданията е запазила елегантната си тънка талия. Докато неговата уста прилича на огромен плужек, нейните устни са пухкави. Черните му очи вдъхват усещане за смърт, напомнят на тези на акула; очите на Фатима са ясни и палави, обещаващи разнообразни забавления в кревата. Щом ме вижда, те се ококорват от изненада; после бързо поглежда встрани. Интересно, мисля си, и запазвам впечатлението от този поглед за по-късно. Покланям се на Зидана. Усмивката, която ми отправя, съдържа една част захар и две части злоба.

– Все още си жив, Нус-Нус? Умник.

Отвръщам ѝ с остър поглед, който казва "Не благодарение на теб", но тя само се ухилва широко. След това пляска с ръце.

– Върви си, Джон, всички си вървете. Трябва да разговарям с Нус-Нус. Надявам се, че си оценил умелата поправка – казва тя, щом всички си тръгват, а когато не отговарям, разсмива се.

– Можеше да бъде много по-зле и ти го знаеш. Книгата, която мислех да сложа в тези прекрасни корици, имаше картинки. Много поучителни и пълни с въображение картинки. – Прави пауза. – Той накара ли те да му почетеш от нея?

Кимвам кипнал.

– Ще ми се да можех да бъда там и да видя. А Исмаил кимаше ли мъдро, редеше ли беззвучно думите, докато ти декламираше?

Познава съпруга си твърде добре.

– Можехте да причините смъртта ми.

– О, Нус-Нус, подценяваш себе си. Виж, аз не те подценявам. Знаех, че ще преминеш малкото ми изпитание. Ти си изобретателен мъж. Шегата беше добра все пак.

– Дошъл съм да моля за помощта ви по друг въпрос. – Обяснявам ѝ проблема с вълка, въпреки че не споменавам за тормоза на Зидан над животното. Няма смисъл. Не ще да чуе и дума срещу него.

– Ако зависеше от мен, бих избрала лъв, а не някакъв крастав стар вълк. – Тя поема въздух. – Какво ще покажем на чужденците с това?

– Че всеки, който дръзне да ни нападне, ще последва съдбата му? – рискувам.

– По-скоро, че сме стадо овце.

– Вълкът е неговият символ – напомням ѝ аз, но на нея този разговор не ѝ е интересен, вместо това се оттегля и след малко се връща с мъничка стъкленица, пълна с лилава течност.

– Намажи малко месо с това и го дай на звяра точно след мръкване. Ще го пооживи за известно време.

– Надявам се не прекалено.

– Тогава битката би била честна, не е ли така? – Погледът ѝ проблясва. – Прекрасно зрелище би било. Да се надяваме, че не съм объркала количествата. – И тя ми се усмихва лукаво.

Понечвам да си вървя, но после се обръщам. Дали да спомена за налъмите? Ще се вбеси заради глупостта ми, а и какво би могла да направи? На никоя жена не е позволено да напуска двореца и в случай че не е способна да накара своите духове да ги материализират, дори магиите на Зидана не могат да ги върнат обратно.

Тя наблюдава моята нерешителност с вдигнати вежди.

– Върви, Нус-Нус, но не забравяй, че следващата услуга е за мен.

Отивам с дозата и инструкциите при гледача на животните и сурово го предупреждавам да не се съмнява, че ще го навестя, ако вълкът не се държи както се очаква тази вечер, и се отправям обратно към Дар Кбира, преговаряйки останалите си задължения за деня, докато не стигам до опасното впечатление, че всичко е под контрол. Докато вървя през дългата, покрита с асма пътека, водеща към павилионите на султана, някой ме вика по име. Обръщам се: това е Яя, един от стражите пред главната порта.

– По-рано дойдоха едни хора. – Лицето му лъщи от пот, нима е тичал след мен само за да ми каже това? Винаги има някой, който идва за подкуп или аудиенция.

– Какво искаха?

Яя изглежда сериозен.

– Правеха разследване. Някакъв човек бил убит вчера на пазара.

Сърцето ми започва да блъска. Капка пот се плъзва от линията на косата под чалмата ми, претъркулва се надолу по челото, а след това към носа.

Яя ме наблюдава, а очите му се ококорват от любопитство.

– Разпитваха всички стражи кой е влизал или излизал вчера, а ние отвърнахме, че нямаше много куражлии в дъжда...

– Но си им казал, че сте видели мен – довършвам и ми призлява.

– Ами наложи се – отговаря той, сякаш лъжата не е вариант.

– И?

Прави гримаса.

– Искаха да говорят с теб. Казах, че изпълняваш задачи на султана, че му помагаш за подготовката по откриването и те си отидоха.

Изпускам затаения си дъх.

– Значи, всичко е наред.

– Утре ще се върнат отново.

Става ми горещо, а след това студено.

– Но утре отново ще бъда зает.

– Тогава аз няма да бъда тук. – В гласа му прозвучава нотка на облекчение при тези думи. Щом вижда изражението ми, добавя колебливо: – Но ще помоля Хассан да ги отпрати.

– Чудесно. – Бързо се отдалечавам и проклинам със затаен дъх. Хората на закона обикновено не са толкова настоятелни, знаят добре, че юрисдикцията им не преминава границата, белязана от дворцовата стена. Някой видял ли е нещо, което ме уличава директно? Сиди Кабур трябва да е имал повече връзки, отколкото си мислех, за да търсят убиеца му така усърдно.

Тази вечер, докато върша задълженията си, стомахът ми е свит от притеснение. Осъзнавам, че си задавам въпроса: Дали нося чехлите на султана за последен път? Това ли е последната вкусна храна, която ще опитам?

Вълкът пристъпва към смъртта си с достойно изпращане – предшестван е от дълги тромпети и музиканти, облечени в бяло. Дърпа се, ръмжи и се зъби и създава впечатлението за дивия звяр, който трябва да символизира, а Исмаил не го побеждава толкова лесно, колкото предполагах предвид състоянието му тази сутрин. Обзема ме чувство на тъга, докато изцежда живота от него, а щом се свлича и той вади церемониалния си меч, за да отреже главата му, налага ми се да извърна поглед.

5

Име, дата, възможно най-кратко описание: толкова стерилни думи върху страницата, представящи акта на оплождане. Този дневник се води стриктно и грижливо с цел да се пази информацията за раждането и легитимността на децата на султана, да се спазва график, така че да не възникват разпри и да се предотвратят ревността и споровете. Исмаил е само шест години по-възрастен от мен, а е султан едва през последните пет, но съпругите и наложниците му вече са му родили стотици бебета. Султанът си ляга с девица почти всяка нощ, въпреки че има няколко любимки, при които се връща от време на време. За разлика от крал Шахриар от арабските приказки той не удушава завоеванията си на следващата сутрин, за да е сигурен в тяхната вярност. Шансът за изневяра при тях е нищожен – харемът е строго охраняван от евнуси.