Фаворитката на султана

– "Тази книга без съмнение е напътствие за богобоязливите, които вярват в неведомото и отслужват редовно молитвите си..."

Погледът ми пробягва по следващите няколко реда и едва не се задавям. Говори се за това, че е по-добре да оправиш грозна жена или неверница отзад, за да не вдигаш поглед към лицето ѝ... Отчаяно се опитвам да пропъдя образа, нахлул в съзнанието ми, за да не оскверня свещените думи на Корана.

– "Очите им са покрити и ги чака страшно наказание..."

Дали Зидана го е направила съзнателно? Намерила е най-скверния текст и го е поставила на мястото на унищожените страници? Отмъщение към мен ли е, задето не изпълних поръчката, или към съпруга ѝ, който толкова се гордее с отношението си към религията; или към цялата култура, която я е заключила в тази прекрасна клетка? Някак съм сигурен, че сега седи в покоите си и се смее на нечестивата шега, която погоди на всички нас.

Потя се, запъвам се, правя грешка след грешка, докато стигам до "ще бъдат наказани за лъжите си". В този миг Исмаил плясва с ръце и аз млъквам.

– Какво ти става, Нус-Нус? Обикновено четеш прекрасно: мелодичният ти глас е една от причините да те задържа при мен.

– Прави пауза, за да може чувството за заплаха да избледнее. – Вероятно стойността на книгата се отразява на хладнокръвието ти; не забравяй, че не ти ще плащаш за нея! Това ми напомня: да беше повикал Абделазиз, че да договоря с него сумата, която трябва да отпусне за търговеца на книги.

Откривам великия везир по време на втората му закуска в личния му павилион в Дар Кбира. Сребърни подноси, отрупани със студени меса, маслини, хляб, сирена, невероятни сладкиши се мъдрят върху ниските масички, а Абделазиз се е изтегнал върху купчина копринени възглавници в компанията на двама полуголи роби – момчета на не повече от дванайсет-тринайсет години, въпреки че имат развити мускули и лъскава абаносова кожа. Покоите на везира са по-бляскави дори от тези на султана. Стените блестят, покрити със златен прах от ограбените дворци на кралете на Сонайската империя, а по звездите, греещи в купола, искрят злато и лапис лазули. Чудя се как е възможно неговите покои да са изпълнени с такава пищност, след като останалата част от двореца още е в строеж. Тогава си припомням кой пази ключа за хазната...

– Нус-Нус, много се радвам да те видя в скромното си кътче. Ела, седни при мен. Почерпи се, тези бадемови сладкиши са великолепни. – Махва ми с отрупаната си с пръстени ръка, после потупва възглавниците до себе си и се втренчва в мен като базилиск.

Покланям се.

– Султанът моли за присъствието ви.

– Със сигурност може да почака, докато довърша закуската си.

Не казвам нищо. И двамата знаем, че Исмаил не "моли".

Абделазиз прави гримаса, след това грабва шепа сладкиши и ги натиква в устата си. По брадата му се изсипва малка лавина от напоени с мед трохи, докато мляска. Изправя се с мърморене и плясва нубийското момче през ръцете, докато то се опитва да отърси трохите от робата му.

– Самонадеяно пале! Ще те набия с камшика, когато се върна.

– Изрича думите добронамерено, но погледът му е безпощаден.

Забелязвам, че момчето извръща озадачен поглед към него и си давам сметка, че е ново и още не разбира добре арабски. Другият младеж разбира достатъчно. Изглежда уплашен и вероятно наистина е: ръката и рамото му са покрити с тънки белезникави белези. Той дръпва другото момче настрани и докато излизаме, чувам го да му приказва на родния им език, като хващам по някоя фраза тук-там.

– Той е жесток... обича да наранява, да гледа страданието. Не му давай повод...

Нещо в мен се преобръща. Спомням си тези безизразни тъмни очи, втренчени в болката ми, как ѝ се наслаждават...

– Е, Нус-Нус – нахлува великият везир в мислите ми, докато вървим надолу по сводестия коридор, – помисли ли върху моето предложение?

За да оцелея тук, научил съм се да ползвам "второ лице", подобно на металната маска, която носех толкова отдавна по време на ритуалите Поро в племето ни. Казвам си "Аз не съм аз, някой друг съм". Маската се усмихва.

– Поласкан съм, господарю, но се боя, че на Негово Височайшо Величество това няма да му се понрави.

– Негово "Височайшо" Величество няма защо да знае – гласи подигравателният отговор.

– Султанът вижда всичко.

Абделазиз изръмжава.

– Искаш да кажеш, че шпионира. Шпионира като Калайджията. – Махва пренебрежително, сякаш отпъжда муха.

Калайджията – има предвид Каид бен Хаду, ал-Аттар. Никак не го обича. Вече приближаваме кралските покои, а аз нямам никакво желание Исмаил да чува дори част от този разговор. Очевидно е, че и великият везир не иска това, защото хваща ръката ми високо и забива пръстите си, като инстинктивно напипва най-болезнените точки. Гледам го хладнокръвно, призовавам второто си лице. "Аз не съм аз."

– Не се превръщай в мой враг, Нус-Нус. Никак не би било разумно.

Той вече ми е враг. Правя поклон.

– Ваш покорен слуга съм, господарю, но преди всичко съм слуга на Негово Височайшо Величество.

– Исмаил е като кучето, което не яде кокала, но не го дава на друг.

Сред робите има една поговорка: "Каквото се случи в пустинята, остава си в пустинята". Правим всичко по силите си, за да оправим живота си и да си върнем самоуважението. Но как бих могъл да забравя онова, което ми причини Абделазиз? Свивам ръце в юмруци и ноктите ми се забиват в дланите ми.

– Не е нужно някой да узнае. – Отново се появява усмивката на базилиск.

– Да узнае какво?

Исмаил се движи тихо, обича да изненадва хората и когато е на сигурно място в покоите си, често се разхожда сам и бос. С везира бързо коленичим. Долу на земята наситеният аромат на прясно обработено дърво нахлува в ноздрите ми като тамян.

– О, ставай, човече. – Исмаил побутва везира с босия си крак. – Имам да ти покажа нещо. Рядко съкровище.

О, небеса, книгата. Почти бях забравил за нея. Боже мой, ако Абделазиз види съдържанието между кориците, веднага ще разкрие измамата, коварството му ще го накара да запази информацията за себе си, докогато му е угодно, ще държи съдбата ми в ръцете си и ще я използва, както пожелае. Смъртта няма да ме застигне достатъчно бързо...

Измисли нещо, подканя ме мозъкът ми, нещо, което ще го разсее! Но съзнанието ми не работи.

Исмаил взема книгата и виждам как очите на Абделазиз светват, щом зърва богатия обков. Той протяга треперещи ръце. Султанът се взира в тях. След това замахва със Сафавидския Коран и го стоварва звучно върху главата на везира. Успявам да различа украсата на обкова, която се е отбелязала идеално върху финия памук на чалмата като восъчен печат. Той започва да стене и стиска главата си.

– Осмеляваш се да се появяваш пред мен, покрит с остатъците от храната си! – избухва гневно Исмаил. – Целите ти пръсти са омазани с мед, а по брадата ти има трохи от сладкиши! Нямаш ли уважение към мен, или пък към Свещения Коран? – И стоварва книгата отново и отново, докато везирът се свива разтреперан на пода.

– Милост! Имайте милост към мен, Ваше Величество. Нус-Нус ми каза да дойда бързо и помислих, че е неотложно...

Следващият удар не е така агресивен; още по-следващият рикошира в рамото на везира, сякаш Исмаил е загубил интерес. Султанът се отмества, оглежда книгата за повреди, но предметът е здрав и който го е поправил, е свършил добра работа.

– Махай се. Плати на търговеца на книги, колкото ти поиска. – Подава Корана на мен. – Сложи го на най-горния рафт, Нус-Нус, вече е осквернен.

Сам дори не съзнава, че казва самата истина!

Донасям дървената библиотечна стълба, намествам Сафавидския Коран между две други древни книги на най-горния рафт и се надявам Исмаил никога да не промени решението си и да поиска да го сваля отново.

Обръщам се и виждам Исмаил, коленичил на пода, преметнал ръка през раменете на хаджиба.