Фаворитката на султана

– Стани, човече. Какво правиш долу? Не е нужно да коленичиш пред мен, ние с теб сме като братя, не е ли така?

Абделазиз с мъка се изправя на крака. Очите му са оцъклени, а по бузата му има кръв. Наблюдавам изумен и ужасен как султанът хваща края на пояса си и нежно я попива.

– Така е по-добре, нали?

– Да, о, Велики. – Везирът успява да се усмихне колебливо.

Исмаил се обръща към мен.

– Ходи ли да погледнеш вълка?

Проклятие. Покрай всичките си неволи бях забравил за вълка.

– Ще отида сега, Ваше Величество.

Вълкът изглежда като мъртъв. В горната част на главата му има голям кървав оток. Две деца стоят край клетката, по-голямото стиска пръчка в ръката си. И двете са с обръснати глави с дълги плитки отгоре, за които да могат да ги хванат ангелите, ако паднат. Ала малко вероятно е тези деца да са съпътствани от ангели. Масивният златен пръстен, който носи всяко от тях, показва, че са от многото малки емири на Исмаил, които тичат необезпокоявани и невъзпитавани из двора. Знам много добре кои са тези: Зидан, най-големият на султанката, шестгодишен и проклет до дъното на душата си; другият – Ахмед Златния – едва е проходил, но вече се превръща в малко чудовище.

Въздъхвам.

– Е, Зидан, какво правите тук?

По-голямото дете ме поглежда предизвикателно с черните си очи.

– Нищо. Освен това мога да играя с вълка, ако искам. Татко така каза.

– Сигурен съм, че баща ти не ти е разрешил да пребиеш горкото създание до смърт.

Той се ухилва подигравателно.

– Само го поступах малко.

Ахмед се разсмива със задоволство.

– Много го ступа.

– Няма смисъл да се преструваш на невинен пред мен, Зидан: спомни си как те заварих миналата седмица – поглеждам го многозначително.

Предишната седмица го открих в конюшнята заедно с едно по-голямо момче, роб, да изтръгва ноктите на котка. На роба очевидно му беше прилошало: котката одраскала Зидан и на момчето му било наредено да я хване, докато малкият демон вземе кинжала си. Смъмрих ги и двамата и плеснах малкия роб по главата по-силно, отколкото възнамерявах, тъй като ми се искаше да ударя Зидан, но не се осмелявах. Също като майка си той е изпълнен със злоба; по подобие на баща си се наслаждава на властта да унижава хората. В крайна сметка котката умря. Лично я погребах.

– Ако ме издадеш, ще направя така, че да те убият. – Потупва с пръчката по крака си. По шалварите му остават кървави следи. – И бездруго мога сам да го свърша, Получовеко.

– Баща ти цени котките си, а в Корана се казва, че онези, които ги тормозят, ще бъдат измъчвани в пъкъла – напомням му аз.

– Но не се казва нищо за вълците – озъбва ми се той. Зъбите му вече са прогнили от сладкишите, които краде от всички.

За щастие, в този момент се появява гледачът на животните. Изглежда стреснат и има защо. Аз започвам да му крещя, за да се освободя от гнева си.

– Какво му е станало, по дяволите?

Той свива рамене.

– Нападна принц Зидан, докато го слагах в клетката. Сякаш искаше да му прегризе гърлото, но малкият емир прояви голяма смелост.

Откровена лъжа: нещастното създание изглежда, като че ли не би могло да удуши дори пиле, и е очевидно, че детето го е било през решетките. Зидан избухва в смях и побягва, помъкнал братчето си подир себе си, убеден, че е неприкосновен.

Поглеждам гледача на животните кръвнишки.

– Ако до полунощ не се вдигне на крака и не заръмжи, ще се молиш да беше прегризал твоето гърло.

Няма смисъл да му се карам заради Зидан, ясно е и на двама ни. Навеждам се да огледам звяра. Видът му наистина е жалък, краката и хълбоците му са издрани и нахапани от кучетата, които го довлякоха. Не показва ни най-малък интерес към мен, не се наежва, дори не сбърчва муцуна, сякаш единствено чака смъртта. Сърцето ми се свива от жал.

– Може ли въобще да ходи? – Отново се изправям.

– По-силен е, отколкото изглежда – оправдава се гледачът.

– Изведи го и ми покажи, че ходи.

Взира се в мен. Как смее нахалният роб от Гвинея да говори по този начин на светлокожия арабин? Презрение и ненавист се преплитат в едно. Струва ми се, че знам какъв избор би направил, ако трябваше да реши мен или вълка да убие.

Изпълнява неохотно желанието ми, влиза в клетката с пръчката в готовност, но вълкът дори не разклаща веригите около врата си и му се налага да го извлече навън като торба с картофи, като че ли краката му са абсолютно неподвижни. При все това четирите диви магарета, към които султанът е толкова привързан, го поглеждат, изревават пронизително и се втурват към далечния край на ограждението, където обезпокояват пауните и те на свой ред подемат безумна врява. И все пак вълкът стои прегърбен и носът му аха да се допре до земята.

– Не е добре. Само този ли донесоха ловците?

– Султанът лично го улови – отговаря сърдито мъжът.

– Трябва да е в по-добро състояние за церемонията. Знаеш, че султанът ще вземе и твоята, и моята глава, ако не е доволен от звяра и реши, че ще изглежда като глупак.

Гледачът добива замислено изражение. После заговаря:

– Не можеш ли да помолиш вещицата за някакво вълшебно средство, дето да го посъживи?

Гледам го втренчено. Целият дворец ли е наясно с какво се занимавам? Не го удостоявам с отговор, а бързо се отдалечавам.

Отправям се именно към Зидана, услужвам си с кошница портокали по пътя, защото знам, че ще ми трябва извинение за посещение в харема без предварителна уговорка. Стражите пред портата не се хващат на номера ми – наоколо е пълно с портокалови дървета, дори в градината на харема, а моите са още зелени. Претърсват кошницата, изпълнени с подозрение, а през това време аз тъпча на едно място. Забелязвам, че очите на Карим са червени и подпухнали. Значи, слухът за смъртта на Билал е стигнал до него – мълвата броди бързо из лабиринта от проходи.

– Съжалявам за брат ти – изричам тихо.

Той кима. Не е прието да се говори за смъртта на попадналите под гнева на Исмаил. Те просто престават да съществуват.

– Пуснете човека да влезе, това са просто портокали – нарежда той на останалите пазачи. Карим слага ръка на рамото ми.

– Пази се, Нус-Нус – казва той със странно пискливия си глас за ръст като неговия. – Тук никой не е в безопасност.

Приближавам към вътрешния двор в двореца на Зидана и нежните звуци от уд достигат до мен. Уд е прекрасен инструмент, предшественик на европейската лютня, и обичам да свиря на него, когато имам възможност. Издава напевен тъжен звук, особено подходящ за любовни песни и меланхолични мелодии. Научих се да свиря сравнително добре и сега, щом чувам изпълнението на уд с такова чувство, пръстите ме засърбяват да се присъединя. После в хармония с меланхоличната мелодия се извисява и глас и аз спирам където съм, под обраслата с лоза арка да послушам.

Надничам във вътрешния двор и виждам Черния Джон, любимия евнух на Зидана, свит над красив уд като маймуна над откраднат плод, а огромните му пръсти пъргаво се движат, докато изпълняват баладата в минор. Тази песен е френска, струва ми се, и в оригиналния ѝ вариант не се споменава за тъмнокожи господарки, нито за черни очи. Всички трябва да се нагодим към промяната в обстоятелствата, да свикнем или да умрем, а Джон добива все по-добри умения. Когато започва следващата песен, в която се разказва как любовникът трябва да стои настрана и да гледа любимата си с друг, защото не е достоен да се ожени за нея (тук става дума за пари, а не за липса на физически способност), струва ми се доста странно, предвид безвкусния текст, че очите ми се пълнят със сълзи.