Зл мрак, угаснали звезди
Зл мрак, угаснали звезди читать книгу онлайн
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
Заради плъховете е, нали разбирате? Откриха ме и там. Започнах да ги виждам как ме дебнат от купчините стари книги в книговезницата и как сноват по най-високите рафтове, взирайки се многозначително в мен. Миналата седмица например трябваше да отида в справочния отдел, за да изпълня поръчката на една от редовните ни възрастни читателки за „Енциклопедия Британика“. Когато извадих въпросната книга (оказа се томът с буквите Р и С, който без съмнение съдържаше материал за Rattus norvegicus, да не споменаваме думата „свинекланица“), зад нея се показа свирепа сиво-черна муцуна. Това беше същият плъх, който бе отхапал цицката на злочестата Ахелой. Не знаех как изобщо се е озовал тук — бях сигурен, че съм го убил, — ала нямаше съмнение, че е той. Моментално го познах. И как няма да го позная, при положение че имаше късче конопен чувал — окървавен конопен чувал — заплетено в мустаците си?
Нейната мрежичка за коса!
Занесох въпросния том на „Енциклопедия Британика“ на възрастната жена, която го беше поръчала (тя носеше пухкава яка от хермелин и черните очи на мъртвото зверче ме изгледаха студено). После просто си тръгнах. Скитах се с часове по улиците и в крайна сметка дойдох тук, в хотел „Магнолия“. Оттогава съм в тази стая и пиша своята изповед. Не съм излизал никъде. Плащам престоя си с парите, спестени по време на работата ми като библиотекар — което значи, че няма да ми стигнат за дълго, ала аз и бездруго нямам подобни намерения. Смятам да…
Един от тях току-що ме ухапа по глезена. Сякаш за да ми каже: „Давай, свършвай по-бързо, времето ти почти изтече.“ Кръвта започна да напоява чорапа ми. Но това не ме притеснява — ни най-малко. Виждал съм къде-къде повече кръв — през хиляда деветстотин двайсет и втора например цяла стая беше в кръв.
А сега ми се струва, че чувам… халюцинация ли е това?
Не.
Някой е дошъл да ме навести.
Запълних тръбата, ала въпреки това плъховете успяха да се измъкнат. Запълних кладенеца, но тя също откри начин да изпълзи оттам. И този път не беше сама. Струва ми се, че чувам два чифта тътрещи се крака — не само един. Или… възможно ли е да са три? Нима момичето, което в един по-добър свят щеше да бъде моя снаха, също е дошло тук с тях?
Мисля, че да. Три трупа пристъпват тромаво в коридора. Лицата им — или по-скоро онова, което е останало от тях — са обезобразени и нагризани от плъховете, а долната челюст на Арлет е изместена уродливо встрани… от ритника на агонизираща крава.
Отново ме ухапаха по глезена.
И още веднъж!
Как може управата да допуска подобно…
Ох! Зъбките им отново се впиха в мен! Обаче няма да им се дам, о, не! Нито на тях, нито на неканените ми гости, макар че виждам как кръглата дръжка на вратата се завърта и подушвам зловонието им — малкото останала плът по костите им вони на заклани…
заклани
Пистолетът!
Господи, къде е пис…
спрете
О, БОЖЕ, НЕКА ПРЕСТАНАТ ДА МЕ ГРИЗАТ…
Публикация от излизащия в Омаха вестник Уърлд Хералд от 14 април 1930 година:
Трупът на Уилфред Джеймс, библиотекар в градската библиотека на Омаха, е бил открит в местен хотел тази неделя, когато усилията на персонала да се свърже с клиента не довели до никакъв резултат. Обитателят на съседната стая се оплакал от „миризма на развалено месо“, а камериерката съобщила, че в късния петъчен следобед дочула „приглушени викове, сякаш някой агонизира“.
След като продължителното хлопане по вратата на клиента не било удостоено с никакъв отговор, началникът на хотелската охрана използвал своя резервен ключ и открил тялото на господин Джеймс, отпуснато върху писалището в стаята.
— Видях пистолет и предположих, че се е застрелял — заяви пред нас началникът на охраната. — Обаче никой не беше чул изстрел, а и не се усещаше никаква миризма на изгорял барут когато проверих двайсет и пет калибровия пистолет, установих, че е зле поддържан, при това незареден. Естествено, вече бях зърнал кръвта. Никога преди не съм виждал подобно нещо и нямам никакво желание да го видя отново. Мъртвият се беше изпохапал навсякъде — по ръцете, краката, глезените и дори пръстите. Но това не беше всичко. Забелязал, че се е опитвал да пише нещо, но явно беше сдъвкал и изписаните листове. Навсякъде по пода имаше хартиени късчета. Напомниха ми за начина, по който плъховете сдъвкват хартията, за да си направят гнезда. Накрая очевидно бе прегризал и вените на китките си. Според мен точно това е причинило смъртта му. Вероятно е изпаднал в някакво умопомрачение.
В настоящия момент е известно съвсем малко за господин Джеймс. Роналд Куорлс, директор на градската библиотека в Омаха, е назначил господин Джеймс на работа в края на 1926 година.
— Веднага се виждаше, че напоследък животът не е бил особено благосклонен към него — разказа ни господин Куорлс. — Човекът беше в неравностойно положение заради загубата на едната си ръка, но пък си разбираше от работата и препоръките му бяха добри. Държеше се учтиво, макар и леко дистанцирано. Мисля, че преди да стане библиотекар, е работил в някоя от тукашните фабрики. И е споделял пред колегите си, че преди да изгуби ръката си, е притежавал неголяма ферма в окръг Хемингфорд.
Нашият вестник се заинтригува от съдбата на клетия господин Джеймс, така че молим читателите си да споделят с нас всяка информация, с която разполагат за него. В момента тленните останки се съхраняват в градската морга на Омаха; в учреждението очакват появата на най-близките родственици на господин Джеймс, които да се погрижат за покойника.
— Ако никой не го потърси — заяви доктор Татърсол, главен медицински експерт на моргата, — господин Джеймс ще бъде погребан в местното гробище за сметка на общината.
Големия шофьор
1.
Tec приемаше до дванайсет ангажимента за срещи с читатели — ако успееше да докара бройката. За всяка ѝ плащаха по дванайсет стотачки и общо сумата надхвърляше четиринайсет хиляди долара. Това беше пенсионната ѝ касичка. Клубът по плетене от Уилоу Гроув още се радваше на успех, но след дванайсет кримки тя не се залъгваше, че ще ги пише до седемдесет и кусур години. Ако раздуеше поредицата, какво щеше да изчопли накрая от мозъка си? „Клубът по плетене от Уилоу Гроув гостува в Тер Хот“? „Клубът по плетене от Уилоу Гроув гостува на Международната космическа станция“? Не. Дори ако дамските литературни клубове, които съставляваха постоянната ѝ аудитория, ги грабеха като топъл хляб (а вероятно щеше да е така). Не.
Тя беше работлива катеричка, която живее добре с парите, изкарвани от книжките… но си сбира жълъдчета за зимнина. През изминалите десет години ежегодно превеждаше между дванайсет и шестнайсет хиляди долара на своя фонд. Заради колебанията на борсата общата сума не беше толкова висока, колкото би ѝ се искало, но тя си повтаряше, че труди ли се неуморно, вероятно ще издрапа — каквато си беше машина. Всяка година даваше поне три срещи гратис за успокоение на съвестта. Този често пъти дразнещ орган не би трябвало да я притеснява, че взема честно изкарани пари, но понякога тъкмо това се случваше. Вероятно защото да си чеше езика и да подписва книги не се вместваше в представата ѝ за труд, получена с домашното възпитание.
Освен хонорар от поне хиляда и двеста долара тя поставяше едно друго изискване: до мястото на срещата да се стига с кола с максимум една нощувка по пътя. Това щеше да рече, че тя рядко пътуваше по на юг от Ричмънд или по на запад от Кливланд. Една нощувка в мотел беше досадна, но се търпеше; след две нощувки цяла седмица се чувстваше като парцал. А Фрици, нейният котак, мразеше сам да е стопанин на къщата. Показваше ѝ го на прибиране, като започваше да ѝ се пречка в краката на стълбите или пък се настаняваше в скута ѝ, драскайки където свари. Въпреки че Патси Макклейн, услужливата съседка, идваше да го нахрани, той почти не хапваше преди завръщането на Тес.
