Зл мрак, угаснали звезди

— Пазете се! Плъх! — извиках и го посочих с ръка.

Младата касиерка изпищя и надзърна нагоре, след което смутено погледна старшата си колежка. Нямаше никакъв плъх — бях се заблудил от сянката на големия вентилатор на тавана. И сега погледите на всички във фоайето бяха приковани в мен.

— Зяпайте ме, колкото искате! — извиках им аз. — Хайде, зяпайте, докато проклетите ви очи изхвръкнат от орбитите и пльокнат на пода!

В следващия момент вече бях на улицата. Въздухът бе тъй студен, че дъхът ми излизаше на облачета от устата ми.

— Не се връщайте тук, освен ако нямате сериозна работа — каза ми Кевин. — И ако не можете да се държите културно.

— Баща ти беше най-големият лъжец в цялото училище! — отвърнах му аз. Исках да ме удари, обаче той влезе обратно в банката и ме остави сам на тротоара пред раздрънканата ми таратайка. Така завърши разходката на Уилфред Джеймс до града в последния ден на хиляда деветстотин двайсет и втора година.

Когато се прибрах във фермата, Ахелой не беше в къщата. Заварих я на двора — лежеше на една страна и дъхът ѝ — също като моя — излизаше на облачета пара. Видях следите в натрупалия на верандата сняг, откъдето явно бе скочила, след което беше паднала лошо, строшавайки предните си крака. Казах си, че дори едно невинно добиче не би могло да оцелее край мен.

Влязох в антрето, за да взема пушката си. После отидох в дневната, за да видя какво я бе изплашило така, че да напусне убежището си. Бяха плъховете, естествено. Три от тях седяха върху драгоценния бюфет на Арлет и ме гледаха със сериозните си черни очи.

— Разкарайте се и ѝ кажете да ме остави на мира — изсъсках им аз. — Кажете ѝ, че вече е сторила достатъчно. Кажете ѝ да ме остави на мира, по дяволите!

Гадините само си стояха там, увили противните си опашки около сиво-черните си туловища. Тогава вдигнах пушката си и гръмнах единия в корема. Куршумът го разкъса на парчета и разпиля вътрешностите му по тапета, който Арлет бе избрала собственоръчно за дома ни преди десетина години. Когато Хенри беше едно щъкащо дребосъче и тримата си живеехме чудесно.

Другите два плъха тутакси се разбягаха. Без съмнение към тайния си подземен проход. Онова, което остана след тях върху бюфета на жена ми, бяха малки купчинки миши говна и три-четири късчета от конопения чувал, който Хенри бе донесъл от обора в онази юнска нощ през двайсет и втора. Изглежда, плъховете бяха дошли, за да убият последната ми крава и да ми донесат малките парченца от мрежичката за коса на Арлет.

Излязох навън и потупах Ахелой по главата. Тя изпъна шия и измуча жалостиво: „Направи така, че болката да спре. Ти си господарят, ти си богът на моя свят, така че сложи край на болката.“

Така и сторих.

Честита Нова година.

Това бе краят на хиляда деветстотин двайсет и втора, това е краят и на моя разказ; всичко останало е само епилог. Пратениците на мъртвата ми жена, които сноват из хотелската ми стая — как ли би изкрещял управителят на този приличен стар хотел, ако можеше да ги зърне отнякъде! — няма да чакат още дълго, за да произнесат присъдата си над мен. Тя е съдията, те са съдебните заседатели, но аз ще бъда своя собствен екзекутор.

Както можеше да се очаква, останах без фермата. Никой, в това число и компанията „Фарингтън“, не пожела да купи онези сто акра, докато не изгубих дома си, и когато боклуците от свинекланицата цъфнаха при мен, бях принуден да им продам парцела на Арлет на безбожно ниска цена. Планът на Лестър проработи перфектно. Сигурен съм, че идеята е била негова и че са го наградили подобаващо за нея.

О, да — за малко да пропусна нещо важно! Щях да изгубя родното си място в окръг Хемингфорд дори и ако разполагах с достатъчно финансови ресурси, за да погася ипотеката… и този факт ми носи някаква ефимерна — макар и перверзна — утеха. Хората разправят, че Голямата депресия започнала на Черния петък миналата година, ала жителите на щати като Канзас, Айова и Небраска знаят, че започна още през хиляда деветстотин двайсет и трета, когато реколтата, оцеляла през ужасните пролетни бури, бе унищожена от последвалата невиждана суша. Тя продължи още цели две години. Оскъдната земеделска продукция, която стигна до тържищата на големите градове и борсите на по-малките, бе продадена на безценица. Харлан Котъри успя да издържи до двайсет и пета или някъде там, след което банката прибра и неговата ферма. Попаднах случайно на тази информация, докато преглеждах в „Уърлд Хералд“ имотите, обявени на търг от банките. През двайсет и пета година списъците с тези имоти станаха толкова дълги, че започнаха да заемат цели страници от вестника. Малките ферми фалираха една след друга и според мен най-много до стотина години — а може би и само след седемдесет и пет — всички ще изчезнат. И през две хиляди и трийсета (ако светът изобщо доживее дотогава) цяла Небраска западно от Омаха ще представлява една огромна ферма. Вероятно неин собственик ще бъде компанията „Фарингтън“ и всички онези нещастници, които живеят под отровножълтото небе по тези места, ще трябва да носят противогази, за да не се задушат от вонята на стотиците мъртви свине. И всяка рекичка в областта ще бъде задръстена от мръсотията и почервеняла от кръвта.

През две хиляди и трийсета година само плъховете ще бъдат щастливи.

„Даваш парцела на безценица“ — беше ми казал Харлан в деня, когато му предложих да му продам земята на Арлет. Впоследствие обаче бях принуден да я отстъпя на Коул Фарингтън за още по-нищожна цена. Адвокатът Андрю Лестър донесе документите в Хемингфорд Сити, където си бях взел стаичка под наем, и ме гледаше с усмивка, докато ги подписвах. Оставаше и да не се усмихва! Големите риби винаги печелят. Бях глупак да си въобразявам, че нещата могат да се развият другояче. Да, наистина се бях държал като глупак и всеки, когото бях обичал, бе платил жестока цена. Понякога се чудя дали Сали Котъри щеше да се върне някога при Харлан, или дали той е отишъл при родителите ѝ в Маккук, след като бе изгубил фермата си. Няма как да разбера, ала си мисля, че смъртта на Шанън бе сложила край на някога щастливия им брак. Отровата се разпространява като мастило във вода.

Междувременно изпод дъските на дюшемето започнаха да изпълзяват още плъхове. Кръгът, който описваха около мен, вече изглеждаше като четириъгълник. Гадините знаят, че текат последните ми мигове, а нищо, което идва след окончателното обявяване на присъдата, няма кой знае какво значение. Обаче ще довърша. И те няма да ме получат, докато съм още жив; последната победа ще е моя. Макар и малка, ще е моя. Старото ми кафяво яке виси на облегалката на стола, на който седя. Пистолетът е в джоба ми. След като приключа с последните редове на изповедта си, ще го взема и ще го използвам. Казват, че самоубийците отиват в ада. Ако е тъй, значи веднага ще се ориентирам в обстановката, защото се пържа в него през последните осем години.

Отидох в Омаха и ако градовете действително са за глупаците, както бях твърдял навремето, значи бях един образцов гражданин. Захванах се с амбициозната задача да пропия стоте акра на Арлет и въпреки че ги бях продал на безценица, ми трябваха две години, докато успея. Когато не пиех, посещавах местата, където Хенри е бил през последните месеци от живота си — магазинчето за алкохол и хранителни стоки с нарисуваното момиче със синьо боне в Лайм Биска (което вече бе затворено и на закованата с дъски врата висеше табелка с надпис „ЗА ПРОДАЖБА ОТ БАНКАТА“), заложната къща на Додж Стрийт (където последвах примера на сина си и също си купих пистолет; онзи, който сега е в джоба на якето ми) и офиса на Първа земеделска банка в Омаха. Симпатичната млада касиерка все още работеше там, макар че фамилията ѝ вече не беше Пенмарк.

— Когато му подадох парите, той ми благодари — сподели ми тя. — Въпреки че бе поел по лош път, явно бе получил добро възпитание. Познавахте ли го?