Зл мрак, угаснали звезди

— Не — отвърнах. — Познавах семейството му.

Естествено, отидох и в католическия пансион „Света Евсевия“, ала не направих никакъв опит да вляза вътре и да поразпитам възпитателката, домакинката или както се нарича там за Шанън Котъри. Сградата бе мрачна и неприветлива, а дебелите каменни стени и тесните прозорци сякаш олицетворяваха строгото отношение на католиците към жените. А от вида на няколкото бременни девойки, които пристъпваха плахо по тротоара със сведени очи и отпуснати рамене, веднага разбрах защо Шанън толкова лесно се бе съгласила да избяга оттук.

Колкото и странно да звучи, се почувствах най-близо до сина си на една от близките улички. Намираше се недалеч от сладкарницата на Галатин Стрийт (която предлагаше бонбони „Шрафт“ и най-добрия домашно приготвен шоколадов крем), на две преки от „Света Евсевия“. На тротоара имаше и голяма дървена щайга — изглеждаше ми твърде нова, за да е онази, на която бе седял Хенри, но пък можех да си представя, че е същата. Така и сторих. Това се оказа далеч по-лесно, когато съм пиян, а в повечето дни, когато идвах на това място, действително бях пиян. И то до козирката. Понякога си представях, че годината отново е хиляда деветстотин двайсет и втора и момичето, което чаках, бе Виктория Стивънсън. Ако дойдеше, щях да ѝ дам цял картон цигари, за да ѝ предам следното съобщение: „Когато тук дойде един младеж на име Ханк и започне да разпитва за Шан Котъри, кажи му да се маха. Да закара задника си другаде. Кажи му, че баща му се нуждае от него във фермата. Че ако двамата работят задружно, може би ще успеят да я съхранят.“

Ала това момиче така и не се появи. Единствената Виктория, която срещнах, беше нейната по-късна версия — онази с трите миловидни дечица и уредено семейно положение, известна като „госпожа Халет“. Тогава вече бях спрял пиенето, работех в текстилната фабрика „Билт-Райт“ и отново бях възобновил прекъснатата си връзка с бръснача и крема за бръснене. Трябва да отбележа, че жената ме посрещна доста любезно на фона на нелепата ми маска на благоприличието. Казах ѝ кой съм само защото — споделям ви го, понеже искам да съм откровен до края — нямах друг избор. От начина, по който присви за миг очи, веднага разбрах, че е забелязала приликата между мен и Хенри.

— Божичко, но той беше толкова сладък! — възкликна Виктория. — И толкова влюбен! Съжалявам и за Шан. Тя беше страхотна. Досущ като трагедия от Шекспир!

Само че каза не „трагедия“, а „традегия“ и след срещата ни аз така и не се върнах повече на Галатин Стрийт. Както изглежда, убийството на Арлет бе успяло да впръска отровата си дори в тази невинна мила домакиня от Омаха. Тя си мислеше, че смъртта на Хенри и Шанън е досущ като традегия от Шекспир. Виждаше романтика в цялата история. Запитах се дали пак щеше да разсъждава по този начин, ако беше чула писъците на жена ми, носещи се изпод окървавения конопен чувал? Или ако имаше възможността да зърне обезобразеното лице на мъртвия ми син — лицето с липсващи очи и изгризани устни?

По време на престоя си в Гейтуей Сити, известен още и като „Градът на глупаците“, работех усилено и смених две работни места. Навярно ще кажете: „Естествено, че ще бачкаш здраво — нали в противен случай ще останеш на улицата!“ Обаче има хора — някои от които далеч по-добродетелни и отговорни от мен, — които са продължили да пият дори когато отчаяно са искали да спрат, както и такива, които въпреки благоприличието си в един момент започват да нощуват по входовете. Може да се каже, че след безвъзвратно пропилените си в пиянство години реших да положа сериозни усилия отново да заживея истински. Имаше периоди, когато наистина си вярвах, че ще успея, ала нощем — докато лежах буден в постелята, заслушан в шумоленето на плъховете в стените (гадините неизменно ме съпровождаха навсякъде), — не можех да се скрия от истината. А тя беше, че все още се мъчех да изляза победител. Дори и след смъртта на Хенри и Шанън — и въпреки загубата на фермата — аз все още се опитвах да надвия трупа от кладенеца. Нейният труп и многобройната му свита.

Джон Ханрахан беше началник-склад във фабриката „Билт-Райт“. Отначало не искаше да наема еднорък работник, ала след като го помолих да ми даде шанс — да види с очите си как се справям, — и му показах как влача цяла палета, натоварена с ризи и работни гащеризони, човекът промени решението си и ме взе във фабриката. В крайна сметка можех да върша онова, което се изискваше от мен, не по-зле от другите работници. Мъкнах тези палети в продължение на четиринайсет месеца и често след края на смяната имах сили само да докуцукам до пансиона, където живеех, опитвайки се да не обръщам внимание на болезненото парене в гърба и чуканчето ми. Нито веднъж обаче не се оплаках и междувременно дори се научих да шия. Така запълвах времето си по време на обедната и следобедната почивка (за разлика от някои други места, където обедната почивка траеше цял час, в „Билт-Райт“ беше едва петнайсетминутна). Докато другите мъже се събираха на товарната рампа, където пушеха и си разказваха мръсни вицове, аз се учех как да работя на шевната машина. Първо се упражнявах върху големите конопени чували, които използвахме за транспортиране на стоката, а после се прехвърлих и върху работните гащеризони, които представляваха основният производствен артикул на фирмата. Оказа се, че шиенето на машина определено ми идва отръки; можех дори да слагам ципове, което си е важно умение в текстилната промишленост. Притисках чуканчето си към плата, за да го задържа в нужната позиция, а с крака си натисках педала на хитроумното електрическо приспособление.

Шиенето се заплащаше по-добре от влаченето на палети, а и гърбът ми не се натоварваше толкова. Единственият проблем се състоеше в това, че шивашкият цех представляваше сумрачно и усойно помещение, подобно на гигантска пещера, и след три-четири месеца започнах да виждам плъхове. Гадините клечаха върху купчините току-що боядисани дънки или се спотайваха в сенките зад ръчните товарни колички. На няколко пъти насочвах вниманието на колегите си към гризачите, ала те все твърдяха, че не ги виждат. Не бе изключено това да е самата истина, ала си мисля, че по-скоро се бояха да не би да затворят временно шивашкия цех, за да могат хората от службата за борба с гризачите да дойдат и да си свършат работата. В подобен случай работниците от цеха щяха да останат без надници за цели три дни, а не дай си боже и за цяла седмица. Това би било катастрофално за онези, които имаха да хранят семейства. Ето защо нямаше нищо чудно в обстоятелството, че предпочитаха да казват на господин Ханрахан, че ми се привиждат разни неща. Разбирах ги и влизах в положението им. А когато започнаха да ме наричат Лудия Уилф? Тогава също ги разбирах и не им се сърдех. Все пак не заради това спрях да работя във фабриката.

Напуснах, защото плъховете не спираха да прииждат.

Бях заделил настрана малко пари и смятах да изкарам известно време с тях, докато си намеря нова работа, обаче не се наложи. Само три дни след като напуснах „Билт-Райт“, видях във вестника обява за библиотекар в градската библиотека на Омаха. Изискванията бяха препоръки или научна степен. Нямах научна степен, ала през целия си живот бях запален читател и ако събитията от хиляда деветстотин двайсет и втора година ме бяха научили на нещо, то беше как да лъжа още по-добре. Поради тази причина изготвих фалшиви препоръки от Канзас Сити, Мисури и Спрингфийлд и получих работата. Бях сигурен, че господин Куорлс ще провери препоръките ми и ще открие, че са фалшиви, ето защо трябваше да дам всичко от себе си, за да стана най-добрият библиотекар в дяла Америка. И това възможно най-скоро, когато новият ми шеф откриеше измамата ми и ми вдигнеше скандал, аз щях да се оставя изцяло на милостта му и да се надявам на най-доброто. Обаче така и не се стигна до подобен развой на събитията. Запазих длъжността си в градската библиотека на Омаха в продължение на четири години. И реално погледнато, още се водя там на работа, макар че не съм стъпвал в библиотеката от цяла седмица и така и не позвъних на шефа си, за да му кажа, че съм болен.