Зл мрак, угаснали звезди

— Би ли желала да преизчисля маршрута ти, Тес? — обади се Том и така я стресна, че тя подскочи.

Изключи джипиеса, после спря и двигателя. Реши в следващите няколко минути да не отива никъде. Тук бе много тихо. Чуваше се птича песен, металическо цъкане като от старите будилници, които се навиваха, и нищо друго. Добрата новина беше, че експедишънът се беше килнал наляво и напред, а не просто наляво. Може би само едната гума беше спукана. В такъв случай нямаше да ѝ трябва буксир, а малко помощ с крика.

Когато огледа предната лява гума, установи, че в нея се е забило парче дърво с огромен ръждясал гвоздей. Тес пусна двусрична ругатня, която никога не бе омърсявала устите на дамите от Клуба по плетиво, и извади мобилния си телефон от жабката между предните седалки. Сега щеше да е късметлийка, ако се прибере вкъщи преди мръкване, а Фрици трябваше да се задоволи с купичката суха храна в килера. Дотук я докара заради услужливостта на Рамона Норвил… но в интерес на истината Тес допускаше, че подобна беда би могло да я сполети и на главния път. Беше се натъквала на какви ли не опасни боклуци по много магистрали, не само на 84.

Жанровите условности на хоръра и кримките — даже кримките без кървища и само с един труп, които почитателите ѝ обичаха — бяха учудващо близки и докато отваряше капачето на телефона, тя си помисли: „В някой роман батерията му щеше да е паднала.“ Това бе случай, в който животът подражаваше на изкуството, понеже щом включи своята нокиа, на прозорчето се изписаха думите НЯМА ПОКРИТИЕ. И как иначе. Прекалено лесно щеше да е, ако просто се обади по телефона.

Чу нехайното, приглушено бръмчене на двигател, обърна се и видя стар бял ван да излиза на завоя, където тя беше аварирала. Отстрани ванът беше изрисуван със скелет от някоя анимация, биещ барабани, които май бяха направени от кексчета. Върху това привидение (което беше по-шантаво от фотография на Ричард Уидмарк в кабинета на една библиотекарка) с разтечени букви, каквито се използват във филмите на ужасите, пишеше ЗОМБИТА ХЛЕБАРИ. Тес така се шашна, че забрави да помаха, а когато му направи знак, шофьорът се мъчеше да избегне разхвърлените греди и не я забеляза.

Успя да отбие на банкета по-бързо от нея, но ванът имаше по-висок център на тежестта от експедишъна и за миг ѝ се стори, че другата кола ще се килне в канавката. Задържа се — на косъм — и се върна на вече чистия път. Изчезна зад следващия завой, като остави синкав облак дим и миризмата на горещ бензин.

— Проклети да сте, зомбита-хлебари! — кресна Тес и се разсмя. Понякога друго не му остава на човек.

Закопча телефона за колана на панталона си, излезе на пътя и започна да разчиства. Действаше бавно и методично, защото навсякъде по гредите (боядисани в бяло и очевидно ликвидирани от нечий дом сред кипеж на ремонтни страсти) стърчаха гвоздеи. Големи и грозни. Тес работеше бавно, защото не искаше да се пореже, но освен това се надяваше, че след като очевидно изпълнява дълга си на добра християнка, следващият шофьор ще се смили над нея. Но докато струпа в канавката всичко с изключение на няколко безобидни тресчици, по пътя не се зададе друг автомобил. Може би зомбитата хлебари бяха изяли всичко околовръст и сега бързаха към фурната, за да приготвят с остатъците популярните човешки пайове.

Тес се върна на буренясалия паркинг и мрачно загледа килналата се кола. Желязо на четири колела със спирачки и говорещия Том за трийсет хиляди долара… а една нищо и никаква дъска с гвоздеи го беше извадила от строя.

„Е, да, те всички бяха с гвоздеи — помисли си Тес. — В криминален роман или във филм на ужасите това нямаше да представлява небрежност, а план. Даже капан.“

— „Развинтено въображение, Теса Джийн“ — цитира тя майка си… Каква ирония всъщност, защото накрая тъкмо със своето въображение започна да припечелва за насъщния. Както и за дома за стари хора в Дейтона Бийч, където майка ѝ изживя последните си шест години.

Сред тишината тя отново долови онова лекичко цъкане. Изоставеният магазин към бензиностанцията беше от онези, каквито рядко ще видиш през двайсет и първи век: с веранда. Левият ѝ ъгъл беше рухнал и парапетът беше счупен на няколко места, но дума да няма, това си бе истинска веранда, очарователна дори в своята разнебитеност. А може би именно заради своята разнебитеност. Тес реши, че са престанали да строят универсалните магазини така, защото верандата те приканва да седнеш и да си побъбриш за бейзбол или за времето навън, вместо просто да плащаш и да източваш кредитните си карти, за да ги захвърлиш гневно на касата в някой друг магазин. От покрива на верандата беше провиснала ламаринена табела. Тя бе по-избеляла и от знака с горивото. Тес се доближи и заслони очите си с ръка. ХАРЕСВАШ ГО ХАРЕСВА ТЕ. Което беше рекламен слоган на какво?

Почти бе успяла да изчовърка отговора от батака, който е в главата на всеки автор, ала мислите ѝ бяха прекъснати от шума на двигател. Докато се обръщаше с увереността, че зомби-хлебарят се е върнал за нея, към шума на двигателя се прибави скърцането на стари спирачки. Това не беше белият ван, а стар пикап, марка „Форд F 150“; синята боя не можеше да прикрие кръпките с кит „Бондо“ по ламарината. Зад волана седеше мъж по гащеризон и с бейзболна шапка. Той гледаше към нахвърлените в канавката греди.

— Ехо! — извика Тес. — Господине, чувате ли ме?

Шофьорът обърна глава, видя я на буренясалия паркинг, махна ѝ за поздрав, спря до нейния експедишън и изключи двигателя. Като се имаше предвид как хърхореше пикапът, тя реши, че този акт е равносилен на убийство от състрадание.

— Здрасти — отговори той. — Ти ли си махнала от пътя тия чудесии?

— Да, от всички без тази, която се заби в лявата ми гума. А… — „А телефонът ми няма покритие“ — за малко не добави тя. Което щеше да е груба грешка. Беше сравнително млада (още нямаше четирийсет) и тежеше четирийсет и пет кила с мокри дрехи, а този човек беше непознат. И голям. — А аз аварирах тук — малко смутено завърши тя.

— Ако имаш резервна гума, сменям ти я от раз — предложи той и слезе от пикапа. — Намира ли ти се?

В първия миг тя не можа да отговори. Бе сбъркала, мъжът не беше голям. Мъжът беше великан. Ръстът му гонеше два метра, но въпросът не беше само във височината. Той беше с огромен корем, налят в бедрата и широк като порта. Тес си даваше сметка, че е неучтиво да зяпа (житейска истина, засукана с майчиното мляко), но как да се въздържиш? Рамона Норвил беше здрава и едра жена, обаче до този мъжага би изглеждала като балерина.

— Зная, зная. — В тона му личеше насмешка. — Отде да знаеш, че ще се натресеш на Веселия зелен великан? — Само дето не беше зелен; загорилата му кожа имаше кафеникав цвят. Очите му също бяха кафяви. Даже шапката му беше кафява, въпреки че на места беше доста избеляла, сякаш в някакъв момент от дългото си съществуване е била напръскана с белина.

— Извинявайте. Просто си помислих, че не карате пикапа си, а го носите.

Той постави ръце на кръста си и силно се изсмя.

— Баш това не го бях чувал, ама горе-долу си права. Когато спечеля от лотарията, ще си купя хамър.

— Е, аз не мога да ви купя хамър, но ако ми смените гумата, с удоволствие ще ви платя петдесет долара.

— Абе, ти сериозно ли говориш? Нищо няма да ми плащаш. Ако не беше прибрала тия дървении, хубаво щях да се подредя.

— Мина някакъв странен бус с изрисуван скелет, обаче успя да ги избегне.

Мъжагата беше тръгнал към сплесканата предна гума, но сега намръщено се обърна.

— Някой е минал и не е предложил да ти помогне?

— Май не ме видя.

— Също така не е спрял да разчисти за следващия шофьор, а?

— Не. Не спря.

— Просто си продължи?

— Да. — Нещо в този разпит не се хареса на Тес. После мъжагата се усмихна и тя реши, че е глупаво да нервничи.

— Сигурно резервната е под багажника?

— Да. Тоест така мисля. Просто трябва да…

— Да дръпна нагоре ръчката, аха, аха! Не съм вчерашен.