Зл мрак, угаснали звезди
Зл мрак, угаснали звезди читать книгу онлайн
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
— Не. Стига вече! — промълвих, клатейки отчаяно глава. — Не издържам повече. Не мога повече. Върви си!
Влязох в къщата и се опитах да залостя вратата, но се оказа доста трудно да се справя само с една ръка. Шерифът с лекота сломи съпротивата ми и прекрачи прага.
— Дръж се, Уилф — каза ми той. — Ще го преживееш.
Сякаш имаше някаква представа за какво говори.
Надзърна в шкафа с декоративната керамична халба отгоре, намери почти празната бутилка уиски, наля остатъка в халбата и ми я подаде.
— Лекарят няма да одобри — отбеляза, — обаче него го няма, а ти имаш нужда от това.
Труповете на Влюбените бандити били открити в последното им убежище. Шанън — умряла от куршума на човека от закусвалнята, а Хенри — от изстрела в главата му, който собственоръчно произвел. Телата им били откарани в моргата на Елко в очакване на по-нататъшни инструкции. Харлан Котъри щял да се погрижи за дъщеря си, обаче не искал да има нищо общо с моя син. Естествено, че няма да иска. А и не би било редно. Това си беше моя работа и аз я свърших сам. На осемнайсети декември Хенри пристигна в Хемингфорд с влака. Аз го чаках на гарата до черна катафалка от погребалното бюро на братя Кейстингс. Любопитните вестникари тутакси ми направиха снимка. И то не само една. Зададоха ми и въпроси, на които дори не се опитах да отговоря. Заглавията както в „Уърлд Хералд“, така и в по-малотиражния му събрат „Хемингфорд Уийкли“ включваха фразата „БАЩАТА СКЪРБИ“. Обаче ако бяха успели да ме зърнат в погребалното бюро, когато евтиният чамов ковчег бе отворен, щяха да разберат какво значи истинска скръб — и тогава навярно щяха да предпочетат фразата „БАЩАТА КРЕЩИ“. Куршумът, който синът ми бе изстрелял в слепоочието си, докато е седял с главата на Шанън в скута си, бе отнесъл голяма част от лявата страна на черепа му. Ала не това беше най-лошото. Очите му ги нямаше. Долната му устна бе изгризана и зъбите му стърчаха в зловеща усмивка. От носа му бе останало само едно червено пънче.
Преди ченгетата да открият мъртъвците, плъховете си бяха устроили весело пиршество от моя син и скъпата му любима.
— Оправете го — казах на Хърбърт Кейстингс, когато способността ми да мисля рационално се завърна.
— Господин Джеймс… сър… състоянието му е твърде…
— Виждам какво е състоянието му. Оправете го. И го извадете от този пършив ковчег. Сложете го в най-хубавия, който имате. Не ме интересува колко ще струва. Имам пари. — Наведох се и целунах разкъсаната буза на момчето си. Нито един баща на света не би трябвало да целува мъртвия си син за сбогом, ала ако някой баща заслужаваше подобна участ, това несъмнено бях аз.
Шанън и Хенри бяха погребани в гробището на Методистката църква — Шанън на двайсет и втори декември, а Хенри — на двайсет и четвърти. По време на опелото за Шанън църквата беше пълна с народ, а риданията ехтяха с такава сила, че за малко да отнесат купола. Откъде го знам ли? Ами бях там, макар и за малко. За да не се набивам на очи, се наредих най-отзад, обаче се изнизах навън, преди преподобният Търсби да е приключил с погребалното си слово. Същият свещеник отслужи и опелото за моя син, ала едва ли е необходимо да ви казвам, че присъстващите бяха далеч по-малко. И макар че Търсби бе видял само един човек пред себе си, аз не бях сам. Арлет стоеше до мен — невидима за всеки друг, освен за моя взор, — усмихваше се и шепнеше в ушите ми: „Доволен ли си от развоя на събитията, Уилф? Как смяташ, струваше ли си?“
Всички разноски по погребението — в това число транспортирането на тленните останки на сина ми и привеждането им в по-добър вид — ми излязоха малко над триста долара. Платих ги с парите от ипотеката. Имах ли избор? В крайна сметка това бяха единствените ми пари. След края на церемонията се прибрах в пустия си дом. Пътьом обаче си купих още една бутилка уиски.
Оказа се, че хиляда деветстотин двайсет и втора крие още един фокус в ръкава си. В нощта след Коледа — двайсет и шести декември — в Скалистите планини се разрази страшна виелица, в резултат на която осъмнахме с трийсетсантиметрова снежна покривка и свирепи ураганни ветрове. До края на деня снегът се превърна в суграшица, а на здрачаване тя на свой ред се обърна в проливен дъжд. Някъде около полунощ седях в тъмната си дневна, притъпявайки с уиски болката в чуканчето на лявата си ръка, когато ме сепна някакво стържещо громолене откъм задната част на къщата. Покривът се беше продънил, и то на същото място, за чийто ремонт бях изтеглил ипотечния заем. Вдигнах наздравица по случай събитието и отпих голяма глътка. Когато мразовитият вятър облъхна раменете ми, взех палтото си от закачалката в антрето, наметнах се и се върнах в креслото си, за да си допия уискито. По някое време явно съм задрямал. Около три след полунощ обаче проехтя втори подобен грохот. Този път се беше сгромолясала цялата предна половина на покрива на обора. Ахелой отново оцеля и следващата вечер я взех при мен в къщата. Сигурно ще попитате: „Защо?“, на което аз ще ви отговоря: „А защо не?“ Казвам го съвсем сериозно — защо не, мамка му? Нима не бяхме единствените, останали във фермата? Единствените оцелели?
На следващата сутрин (която прекарах в пиене на уиски в студената си дневна, докато клетото добиче ми правеше компания) преброих парите, останали ми след изтеглянето на заема, и прецених, че няма да ми стигнат за покриването на щетите от бурята. Не че ми пукаше особено — фермерството вече бе изгубило очарованието си за мен — ала мисълта за свинекланицата и носещите се по рекичката черва и карантии както преди ме изкарваше извън кожата от гняв. Особено след непосилно високата цена, която платих, за да запазя тези проклети сто акра от попълзновенията на компанията „Фарингтън“.
Ненадейно бях осенен от мисълта, че след като Арлет вече официално се водеше мъртва (а не безследно изчезнала както преди), тези сто акра най-накрая бяха станали мои. Ето защо два дни по-късно преглътнах гордостта си и отидох да навестя Харлан Котъри.
Човекът, който ми отвори, се беше радвал на благоволението на съдбата повече от мен, ала ужасните събития през годината бяха оставили своя отпечатък и върху него. Забелязах, че е отслабнал, косата му е оредяла, а ризата му е измачкана и прорязана от гънки — но не толкова много като тези по лицето му, пък и за разлика от физиономията му ризата можеше да се изглади. Той изглеждаше на шейсет и пет вместо на четирийсет и пет.
— Не ме удряй — побързах да кажа, щом видях как пръстите му се свиват в юмруци. — Първо ме изслушай.
— Никога не бих ударил еднорък мъж — рече Харл. — Обаче гледай да си кратък. И ще говорим тук, отвън, понеже кракът ти вече никога няма да прекрачи прага ми.
— Няма проблеми — отвърнах. Аз също бях отслабнал — доста — и треперех, ала студеният вятър облекчаваше болките както в чуканчето, така и в несъществуващата длан, която от време на време продължавах да усещам, все едно не бе ампутирана. — Искам да ти продам сто акра хубава земя, Харл. Онези сто акра, които Арлет толкова много искаше да продаде на компанията „Фарингтън“.
Събеседникът ми се усмихна и хлътналите му очи проблеснаха насред провисналата, набраздена от бръчки плът около тях.
— Трудни времена, а? Половината ти къща и обор са се продънили. Хърми Гордън разправя, че съжителстваш с крава в дома си.
Хърми Гордън беше местният пощальон и всеизвестен клюкар.
Назовах толкова ниска цена, че долната челюст на Харл увисна, а веждите му подскочиха. Едва тогава долових миризмата, носеща се от безупречно чистата и грижливо поддържана кухня на семейство Котъри — миризма на прегоряла пържена храна. Тя беше толкова непривична за това място, че изводът моментално се натрапи от само себе си: абсурд Сали Котъри да е готвачката. Навремето този факт щеше да разпали любопитството ми, ала сега изобщо не ми пукаше; единственото, което ме интересуваше, беше да се отърва от проклетите сто акра. И след като ми бяха излезли толкова скъпо, ми се струваше най-редно да ги продам евтино.