Зл мрак, угаснали звезди

— Даваш парцела на безценица — каза Харлан. — Арлет ще се обърне в гроба си.

„Не само се върти — помислих си аз. — Ако знаеш и какви други неща натвори, ще ти падне шапката!“

— Нещо смешно ли казах, Уилф?

— Не. Виж сега, тази земя изобщо не ми трябва. Единственото, което искам, е „Фарингтън“ да не си построят проклетата свинекланица отгоре ѝ.

— Дори и ако изгубиш собствения си дом? — Той кимна, сякаш го бях попитал нещо. — Знам за ипотеката, която си направил. Нали знаеш — в малките градчета няма скрито-покрито.

— Дори и така да стане — рекох, — приеми предложението ми, Харл. Би било лудост да не се възползваш от него. Рекичката, която ще задръстят с кръв, козина и карантии, минава и през твоя имот.

— Не — заяви ми той.

Вторачих се в него, твърде изненадан, за да кажа каквото и да било. Той отново ми кимна, сякаш му бях задал въпрос.

— Сигурно си мислиш, че знаеш какво ми причини, но не е така. Сали ме напусна. Отиде при родителите си в Маккук. Каза ми, че може би ще се върне, щом премисли нещата, ала, честно казано, не ми се вярва. Така че и двамата с теб в момента сме на един и същ хал, не мислиш ли? Ние сме двама мъже, които започнахме годината със съпруги и я приключихме без тях. И двамата започнахме годината с живи деца и я приключихме с мъртви. Единствената разлика между нас е, че не съм изгубил половината си къща и по-голямата част от обора си заради бурята. — Той млъкна и се замисли. — И че аз все още имам две ръце. Така че когато ми се прииска да лъсна бастуна — ако изобщо ми се прииска — мога да избирам с коя ръка да го направя — с дясната или с лявата.

— Моля? Но защо те е…

— О, я помисли малко! Сали обвинява както теб, така и мен за смъртта на Шанън. Заяви ми, че ако не бях толкова строг и горделив и не бях изпратил Шан в пансиона, в момента дъщеря ни щеше да си е добре и да живее с Хенри в твоята ферма, а не да гние в ковчег под замръзналата земя. Каза ми, че сега можела да си има внуче. Нарече ме самовлюбен дърт глупак и това е самата истина.

Протегнах към него дясната си ръка. Той моментално я отблъсна.

— Не ме докосвай, Уилф. Няма да те предупреждавам втори път.

Отпуснах ръка покрай тялото си.

— Има и нещо друго — продължи Харл. — Сигурен съм, че ако приема офертата ти, после ще съжалявам горчиво. Защото тази земя е прокълната. Може и да не си съгласен с мен за това или онова, но бас държа, че по този въпрос и двамата сме единодушни. Ако искаш да се отървеш от парцела, продай го на банката. Тъкмо ще си погасиш ипотечния заем и ще получиш някой долар отгоре.

— Но те веднага ще я продадат на „Фарингтън“!

— Кофти късмет значи! — отбеляза той.

Това бяха последните му думи. В следващия момент Харлан Котъри се скри в дома си и затръшна вратата пред лицето ми.

В последния ден от годината отидох до Хемингфорд Хоум и влязох в кабинета на господин Стопенхаузер. Съобщих му, че съм решил да не живея повече във фермата. Добавих, че бих искал да продам стоте акра на Арлет на банката и да използвам получената сума, за да погася ипотечния заем.

Ала и той, също като Харлан Котъри, ми отказа. В продължение на няколко секунди го наблюдавах смаяно, неспособен да повярвам на ушите си.

— Но защо? Та това е хубава, плодородна земя!

Тогава Стопенхаузер ми заяви, че работи в банка, а не в агенция за недвижими имоти. Забелязах, че се обръща към мен с „господин Джеймс“. Явно времената, в които ме наричаше „Уилф“ в кабинета си, безвъзвратно бяха отминали.

— Но това е… — „Абсурдно“ беше първата дума, която ми дойде наум, ала не я изрекох гласно, понеже не исках да го засегна, докато все още имаше макар и нищожен шанс Стопенхаузер да промени позицията си. След като веднъж вече бях взел решението да продам земята (и кравата — непременно трябваше да намеря купувач и за Ахелой, примерно някой приказен благодетел с вълшебна кесия), идеята се бе загнездила в главата ми, обсебвайки ме напълно. Ето защо понижих глас и заговорих с възможно най-спокойния тон, на който бях способен:

— Това не е съвсем вярно, господин Стопенхаузер. Банката ви купи имота на „Райдаут“ миналото лято, когато бе изложен на търг. При това беше с тройна ипотека.

— Говорите за коренно различна ситуация. Вие сте ипотекирали при нас вашите осемдесет акра и те са ни напълно достатъчни. Какво правите с другите си сто акра изобщо не ни засяга.

— Някой е идвал да говори с вас, нали? — попитах и мигом осъзнах, че знам кой е този „някой“. — Лестър, вярното псе на Коул Фарингтън, не съм ли прав?

— Нямам представа за какво говорите — отвърна равнодушно Стопенхаузер, но на мен не ми убягна издайническото пламъче в очите му. — Според мен вашата скръб и вашето… вашето нараняване… временно са замъглили способността ви да разсъждавате трезво.

— О, не — поклатих аз глава и се разсмях гръмко. Смехът ми наистина звучеше доста истерично дори и в моите уши. — Никога не съм разсъждавал по-трезво от сега, господине. Той ви е посетил — той или някой друг адвокат, сигурен съм, че Коул Фарингтън може да си позволи да си купи всяко продажно юристче — и двамата сте се договорили. Наговорили сте се! — И след тези думи избухнах в още по-силен смях.

— Господин Джеймс, боя се, че ще се наложи да ви помоля да си тръгнете.

— А може и да сте го планирали от по-рано — продължих аз, когато се успокоих. — Може би точно затова положихте такива усилия, за да ме накарате да направя ипотеката! Или щом Лестър е чул за сина ми, веднага е видял златната възможност да се възползва от нещастието ми. Навярно е седнал в същия този стол и ви е казал: „И двамата ще спечелим от тази работа, Стопи — ти ще получиш фермата, моите клиенти получават земята до рекичката, а Уилф Джеймс да върви по дяволите.“ Не беше ли точно тъй, а?

Стопенхаузер вече бе натиснал паникбутона под бюрото си и вратата се отвори. Банковият клон бе твърде малък, за да си позволи въоръжена охрана, ала за сметка на това касиерът, който надникна в кабинета, беше доста якичко момче. Веднага разпознах, че е от семейство Рорбакър — бях ходил на училище с баща му, а Хенри — с малката му сестра Манди.

— Проблем ли има, господин Стопенхаузер?

— Не и ако господин Джеймс благоволи да си тръгне сам — отвърна той. — Ще го изпратиш ли до изхода, Кевин?

Кевин пристъпи в кабинета и понеже не бързах да стана, ме сграбчи малко над лявото ми рамо. Беше облечен като банкер — от тирантите до вратовръзката, — но ръката му си беше ръка на фермер — силна и мазолеста. Чуканчето ми тутакси разпрати предупредителни пулсации нагоре по предмишницата ми.

— Последвайте ме, господине.

— Не ме дърпай — казах. — Боли ме там, където имах длан навремето.

— Тогава ме последвайте доброволно.

— Бяхме съученици с баща ти. Седяхме на един чин и често преписвахме един от друг на контролните.

Кевин ме вдигна от стола, който така любезно ми бяха предложили при предишното ми посещение — когато ме бяха наричали „Уилф“. Добрият стар Уилф, който щеше да се покаже като кръгъл идиот, ако не ипотекира къщата си. Столът се разклати и за малко да се прекатури.

— Честита Нова година, господин Джеймс — каза ми Стопенхаузер на изпроводяк.

— И на теб, лъжливо копеле! — отвърнах му аз. Гледката на смаяното му лице се оказа последното хубаво нещо в живота ми. В продължение на пет минути гризях молива си и се опитвах да се сетя за нещо друго — интересна книга, вкусно ястие или приятна разходка в парка, — но не можах.

Кевин Рорбакър ме съпроводи през фоайето. Предполагам, че това е правилната дума, понеже действията му не бяха чак „влачене“. Стъпките ни отекваха по мраморния под. Стените бяха с ламперия от дъб. На гишетата две жени обслужваха неколцина клиенти — последните за тази година. Едната касиерка бе млада, а другата — възрастна, ала и двете изглеждаха почти еднакво с разширените си от изумление очи. Вниманието ми обаче бе привлечено не от тяхното цинично любопитство, а от нещо съвсем различно. На около десетина сантиметра над гишетата минаваше дъбова греда, по която трескаво припкаше…