Зл мрак, угаснали звезди

През булото на сгъстяващата се снежна завеса Хенри забелязал мержелеещия се силует на някаква постройка и помогнал на Шанън да излезе от автомобила. Тя направила две-три крачки във виелицата, след което не могла да помръдне повече. Момичето, което владееше триногометрията и можеше да стане първата жена, завършила педагогическото училище в Омаха, положило глава на рамото на своя възлюбен и промълвило:

— Не мога повече, скъпи, моля те, сложи ме на земята.

— Ами бебето? — попитал Хенри.

— Бебето е мъртво и аз също искам да умра — изплакала Шанън. — Не издържам вече тази болка. Ужасна е. Обичам те, скъпи, но ме сложи да легна на земята.

Вместо да изпълни молбата ѝ, синът ми я отнесъл чак до постройката, която се оказала порутена крайпътна барака, немного по-различна от заслона край „Бойс Таун“ с избелелите реклами на „Роял Краун Кола“ по стените. Е, за разлика от онзи заслон тук имало желязна печка, но не и дърва. Хенри излязъл и побързал да събере малко цепеници и съчки, преди снегът да ги затрупа окончателно, ала щом се върнал, заварил Шанън в несвяст. Запалил печката и положил на скута си главата на възлюбената си. Шанън Котъри обаче издъхнала преди цепениците да се превърнат в пепел и Хенри останал сам. Той седял в мръсната съборетина, където преди него замръквали и нощували десетки каубои и скитници (най-често фиркани до козирката), и безутешно галел косите на Шанън, докато навън свирепият вятър надавал пронизителния си вой и разтърсвал тънкия покрив на бараката.

Всички тези подробности ми бяха разказани от Арлет в ден, когато и двете обречени хлапета са били все още живи. Всички тези подробности ми бяха безмилостно прошепнати от нея, докато плъховете пълзяха около мен, зловонието ѝ изпълваше носа ми, а инфектираната ми и подута длан гореше като огън.

Помолих я да ме убие — да пререже гърлото ми, както аз бях прерязал нейното, ала тя не пожела да го стори.

Това беше отмъщението ѝ.

Два-три дни по-късно — не съм сигурен за времето; нищо чудно да бе минал и само един ден, защото как бих могъл да издържа по-дълго без помощ? — имах посетител. Вече се чувствах толкова зле, че бях престанал да се храня и да приемам течности, ала въпреки всичко успях да стана от постелята и се затътрих към вратата. Хлопането не преставаше. Част от мен се надяваше да е Хенри — може би защото все още ми се искаше да вярвам, че посещението на Арлет не е било нищо повече от трескаво видение… или че ако е било истина, мъртвата ми жена просто ме е излъгала.

На прага ми обаче стоеше шериф Джоунс. Още щом го зърнах, краката ми се подкосиха и аз залитнах напред. Ако не ме беше подхванал, със сигурност щях да се строполя на верандата. Опитах се да му кажа за Хенри и Шанън — че Шанън ще бъде простреляна, че двамата ще умрат в крайпътна барака в покрайнините на Елко и че той, шериф Джоунс, трябва да се обади на някого и да предотврати най-лошото, докато все още е възможно. Изстрелях всичко това на един дъх в такова нечленоразделно бръщолевене, от което посетителят ми успя да разбере единствено имената им.

— Да, момчето ти е избягало заедно с нея — кимна той. — Но ако Харл си е дал труда да дойде тук и да ти го каже, защо те е оставил в подобно състояние? Какво те ухапа?

— Плъх — едва можах да изрека.

Шерифът ме прегърна през раменете и ми помогна да сляза по стъпалата на верандата, след което почти ме занесе до колата си. Петелът Джордж лежеше мъртъв на замръзналата земя до купчината с дървата за огрев, а кравите мучаха недоволно. Кога ли за последен път ги бях нахранил?

— Шерифе, трябва да…

Той обаче ме прекъсна. Мислеше си, че бълнувам, и нима можех да го виня? Със сигурност усещаше как горя в обятията на треската. Навярно е имал чувството, че носи запалена печка.

— Пази си силите. И трябва да си благодарен на Арлет, защото ако не беше тя, никога нямаше да дойда тук.

— Тя е мъртва — успях да промълвя.

— Да. Така е, жена ти е мъртва.

Тогава му разказах как съм я убил. О, какво облекчение! Сякаш някаква запушена тръба в съзнанието ми внезапно се беше отворила и разложеният призрак, който я обитаваше, най-накрая бе изчезнал.

Джоунс ме натика в колата си, все едно бях чувал с картофи.

— Ще поговорим за Арлет, но първо ще те закарам в „Ангелите на милосърдието“ и ще съм ти много благодарен, ако не оповръщаш седалките.

Докато напускахме двора ми, оставяйки мъртвия петел и клетите крави зад гърба си (и плъховете! Да не забравяме плъховете! Ха!), отново се опитах да му кажа, че може би не е късно за Хенри и Шанън, че навярно все още имаме шанса да ги спасим. Чух се как обяснявам, че това са неща, които тепърва ще се случат, сякаш бях Духа на бъдещите коледи в „Коледна песен“ на Чарлз Дикенс. После явно съм изгубил съзнание. Когато се свестих, вече беше втори декември и вестниците носеха заглавия като: „ВЛЮБЕНИТЕ БАНДИТИ СЕ ИЗМЪКВАТ ОТ ПОЛИЦИЯТА НА ЕЛКО И УСПЯВАТ ОТНОВО ДА ИЗБЯГАТ“ Не беше така, ала още никой не го знаеше. Освен Арлет, естествено. И аз.

Лекарят преценил, че гангрената не е плъзнала нагоре и решил да заложи на карта живота ми, ампутирайки само лявата ми длан. И спечелил — въпреки нищожния шанс за успех. Пет дни след като шериф Джоунс ме бе отнесъл в болница „Ангели на милосърдието“ в град Хемингфорд, аз лежах изтощен и отпаднал в постелята. Бях с тринайсет килограма по-лек и без една длан, но жив.

По някое време Джоунс дойде да ме види; беше по-мрачен от всякога. Зачаках да ми каже, че ще ме арестува за убийството на жена ми и ще закопчае здравата ми за таблата на леглото. Ала нищо подобно не се случи. Вместо това шерифът ми каза колко съжалявал за загубата ми. Моята загуба! Какво знаеше този идиот за загубата?

Сигурно се питате как така в момента пиша своята изповед от тази мизерна хотелска стая (и дори не съм сам!), вместо да лежа в гроба, екзекутиран за убийство? Ще ви отговоря с три думи: заради майка ми.

Подобно на шериф Джоунс и тя имаше навика да изпъстря речта си с риторични въпроси. В неговия случай този навик навярно е дошъл от професионалните му задължения, свързани със спазването на закона — той нарочно задаваше привидно глупави, наивни въпроси, за да следи реакцията на заподозрените и особено всяка издайническа проява на чувство за вина от тяхна страна — потрепване, намръщване, отклоняване на погледа и прочие. Докато при майка ми беше най-обикновен навик, който тя бе усвоила от собствената си майка — английска имигрантка — и после бе предала на мен. Аз, естествено, отдавна бях изгубил всички следи от британския акцент, ала така и не изгубих склонността на майка ми да превръща твърденията във въпроси. „Май е време да се прибираш, не смяташ ли?“ — казваше тя, както и: „Баща ти пак си е забравил обяда; ще трябва да му го занесеш, нали?“ Дори забележките ѝ за времето се превръщаха във въпроси: „Още един дъждовен ден, нали?“

Макар че изгарях в обятията на треската и агонията, когато шериф Джоунс похлопа на вратата ми през онзи ноемврийски ден, не бях изгубил здравия си разум. Спомням си разговора ни с кристална яснота, както хората си спомнят определени картини от някой наистина страшен кошмар.

„Трябва да си благодарен на Арлет, защото ако не беше тя, никога нямаше да дойда тук“ — бе казал той.

„Мъртва“ — бях му отвърнал аз.

„Да. Така е, жена ти е мъртва.“

Тогава — в най-добрите ми майчини традиции, усвоени от мен в най-ранно детство — изрекох: „Аз я убих, нали?“

Шериф Джоунс обаче явно възприе моя похват за истински въпрос (макар че той също редовно го използваше). Години по-късно — във фабриката, където си намерих работа, след като загубих фермата — чух как един от старшите майстори се кара на един чиновник, задето изпратил поръчката в Де Мойн вместо в Давънпорт, преди да е получил съответния формуляр, където всичко е било написано черно на бяло. „Но ние винаги изпращаме поръчките от сряда в Де Мойн — заоправдава се чиновникът. — И просто предположих, че…“