Вихр

Синд нямаше представа какво става.

Първо Стен я беше поканил на среща. После беше направил странната забележка за оръжията, които не трябвало да се натрапват, но да бъдат съгласувани цветово с тоалета.

Тя се беше опитала да се обади на Килгър, мъж, за когото смяташе, че е на „нейна“ страна. Може би. Каквото и да значеше „нейна“ страна, така или иначе. Тя самата не беше съвсем сигурна.

Разбира се, шотландецът се оказа напълно безполезен.

— Спомняте ли си, господин Килгър, разговора, който проведохме преди известно време? — започна Синд. — Когато казахте, че аз съм, хмм, твърде млада и блестяща, за да си играя на шпионин?

Алекс се опита да си спомни. Смътно.

— Да.

— Стен ме покани на вечеря тази вечер. Имам усещането, че… срещата ни е до голяма степен професионална.

— Добро начало, моме. Бедният човечец не може да върши нищо, което не е свързано с работата. Това ще му докара ранна смърт, страхувам се.

— Но къде отиваме?

— Имаш предвид морално, колективно или исторически?

— Имам предвид, къде ще ме води Стен на вечеря? И как трябва да се облека?

— А. Моя грешка. Мястото е сигурно, и трябва да се облечеш удобно. Удобна рокля. Носи и нещо по-огнено, ако искаш. Аз бих го сторил. Но ще си в безопасност.

— Няма ли да ми кажеш повече?

— Разбира се, че не, Синд. Не смяташ ли — и ти казвам истината, — че имаш някакво излъчване, като се има предвид, че си поизраснала, откакто те видяхме за последно? И ако не беше толкова млада, и ти и Стен не бяхте влюбени, да не мислиш, че нямаше сам да те заведа вкъщи, за да се запознаеш с майка ми? Така че защо трябва да се мъча и да ти обяснявам какво става, като дълбоко в себе си ти си напълно наясно?

Без да изчака отговора, Килгър изключи екрана.

Проклети мъже, помисли си Синд.

Проклети… а после разбра казаното от Килгър. Влюбени? Ти и Стен, с ударение на Стен? Разбира се, тя най-вероятно беше влюбена в него, ако се предположеше, че любовта е нещо, което ти пречи да спиш добре през нощта, кара те да строиш цели дворцови комплекси в облаците, а после да се пренесеш в тях и да се държиш, ако не се контролираш, като някой, който се е инжектирал с опиат.

Но…

Но Стен? Влюбен?

Проклети мъже, реши тя, това е по-продуктивният и безопасен начин да гледа на нещата.

Поне сега знаеше как да се облече.

Облеклото на Синд беше изпълнено с чувственост — проста дреха без яка, с дълбоко деколте, пристегната в кръста и леко разширена над коленете. Нямаше копчета, ципове или велкро, за да е ясно как не се разпадаше. На кръста си имаше обикновен колан. Разбира се, като всички „обикновени, прости и добре ушити“ дрехи, тя беше струвала на Синд една четвърт от последната й премия.

Това, което я правеше специална, освен кройката, беше самата тъкан. Секция „Богомолка“ — свръхелитните оперативни агенти на Имперското разузнаване — носеха най-добрите камуфлажни униформи. Те бяха фототропни, променяха цвета си, за да съответства на обкръжаващата среда.

Един цивилен беше купил търговските права за тази тъкан и я беше модифицирал. Материалът остана фототропичен — но отразяваше обкръжаващата среда отпреди пет минути. Цветовият записвач и забавящото устройство бяха част от дрехата — всъщност коланът на роклята на Синд. Беше снабден и с блокиращ компютър с просто цветово колело, което можеше да отхвърли фототропните команди, за да не би притежателната да се окаже с розова рокля на оранжев фон. Коланът също така имаше сензори, които понижаваха или увеличаваха цветовата реакция, за да съответства на нивото на осветление. В добавка изпращаше стробоскопични образи на случайни интервали, а за да не изгуби интерес публиката, от време на време за части от секундата някои места ставаха прозрачни, за да разкрият какво има отдолу. Тази прозрачност можеше да се програмира в съответствие с предпочитанията на собственика на дрехата. Или, в случая на Синд, никога да не показва ножа в ножницата на гърба й или миниуилигъна отзад на кръста.

Синд отиде на срещата със Стен с убийствени дрехи във всеки един смисъл.

И поне веднъж мъжкото животно не се изложи. Стен не само забеляза и похвали роклята й, но и зададе интелигентни въпроси — сякаш наистина го интересуваше как работи дрехата.

И което беше още по-добре, беше донесъл съответстващо цвете.

Цвете не беше точната дума. Преди еони земен градинар, отглеждащ орхидеи, изгонен от родния си дом на тропиците, беше създал съвършената орхидея — много, много малки цветчета на едно стъбло, кръстосани с естествено хамелеонна и силно адаптивна растителна форма. Резултатът беше жив букет — огърлица, която идеално съвпадаше с облеклото на носителя си.

Синд даде на Стен малка целувка и го прегърна за благодарност. И докато се отдръпваше, позволи на ноктите си да погалят врата му и да се спуснат по гърдите му.

Не искаше той да си помисли, в края на краищата, че тя е напълно девствена…

Бар-ресторантът беше скатан в индустриална улица без изход недалече от посолствата на Първичен свят. Стен пропусна завоя и трябваше да обърне наетия гравислед — учтиво беше отказал пищния официален транспорт, който му бе предложен — за още един опит. Сградата стоеше отделена, изолирана в сумрака, почти неразличима. Но докато грависледът се спускаше, ярките й светлини се запалиха.

Синд премигна срещу блясъка. Светлините бяха не толкова предназначени да огреят пътя, а да позволят на хората вътре да видят кой се приближава. Имаше малък знак на средата на виещата се пътека:

— Не особено екзотично име — отбеляза тя.

Стен се ухили.

— Тук има зъбчати колела, зацепени в зъбчати колела. Предполага се, че това място е започнало съществуването си на Земята много, много отдавна. Имам предвид преди Империята. До град на име Ленгли. Посещавала го изключителна клиентела, разказва историята. Което не се е променило и през тези векове.

— А мога ли да попитам кои са клиентите? — Тя вдигна ръка, преди Стен да успее да отговори. — Не ми казвай, само ми подскажи.

— Добре, вземи всяка буква от името: УСИП.

— УСИП — промърмори Синд.

— Дълго И — добави Стен.

О, като в старинния израз „Убий с изключително предубеждение“. Синд беше чувала термина от по-старите разузнавачи. Официално разрешено убийство.

Вътре ресторантът беше изпълнен с мебели от истинска кожа, тихи разговори и умело обслужване.

Управителят беше истински ужасяващ.

Половината му лице липсваше, заменено от кожена маска. Синд се зачуди колко ли дълго е останал без медицинска помощ — беше рядко да се види, поне в тази развита цивилизация, някой, на когото възстановителната хирургия не бе успяла да помогне. В първия миг той не забеляза присъствието на Стен и Синд. Наблюдаваше двама сервитьори, които закриваха голяма дупка в ламперията. После поздрави новодошлите сякаш бяха непознати:

— Мога ли да ви помогна, сър?

— Тя е чиста, Деланей.

Деланей се усмихна с половината си лице.

— Наистина е. Имам уютно местенце горе, капитане. А приятелката ви е на далечния бар. Ще я доведа горе.

— Идвал ли си тук и преди? — прошепна Синд, докато Деланей ги превеждаше през безмълвната луксозна обстановка.

— Не, аз и Деланей се познаваме от доста отдавна.

Слухът на Деланей беше доста остър. Той спря.

— За ваше сведение, капитанът ме измъкна изпод една голяма планина веднъж. Голяма планина. През лоши времена. Когато не разсъждавах особено ясно.

Пръстите му докоснаха мястото, където се беше намирало лицето му.

— Трябваше да го сторя — обясни Стен. — Дължеше ми пари.

Малко смутен, той промени темата.

— Какво е станало със стената?

— Някога да си си имал вземане-даване с октопод със служебно име Квебек девет три Майк? Тя самата се нарича Крейзи Дейзи? Сладка е, стига да си падаш по главоноги.