Вихр

Стен се замисли, после поклати глава.

— Напуснала активна служба като командващ офицер от „Богомолка 365“ — добави услужливо Деланей. — Но май е служила далече от 1300 Централно, доколкото си спомням.

— Сигурно е било преди моето време — почакай. Не бяха ли именно от това подразделение онези, които откраднаха спортната арена?

— Точно те.

— Ясно. Познавам екипа. Но нея никога не съм я виждал. Да не е в някакъв списък с ренегати?

— Сигурно я бъркаш с някого — отговори Деланей. — Няма проблеми с никого тук.

— Извинявай, нямах намерение да те прекъсвам.

— Както и да е, беше тук този следобед. Празнуваше нещо. Непрекъснато изплуваше от резервоара си и се разхождаше край бара. Стана зла. Изпи доста чаши дженевер със сух лед. Беше си купила и играчка. Старо огнестрелно оръжие, което сама си модифицирала. Наричаше го ловна пушка. Както и да е, реши, че не е зле да го изпробва. Може би трябваше да се намеся, но… В крайна сметка, тя показа как се зарежда — имаше специални муниции за него, — после каза, че може да пробие дупка в стената, достатъчна за да се хвърли човек. Мъжът в дъното — бивш анализатор от корпус „Меркурий“ трябваше да си замълчи, но надрънка всякакъв дракх. Така че Дейзи гръмна, проби стената и поиска да хвърли мъжа в дупката. Той се оказа прав, дупката не беше достатъчно голяма. Но Дейзи продължи да опитва. Трябваше да й кажа да престане и да се прибира вкъщи още след третия-четвъртия опит.

Синд сподави смеха си. Деланей ги заведе в малка стая и ги настани да седнат.

— Какво ще желаете, капитане? Скоч или сте на стрег тази вечер?

Стен реши да бъде разумен.

— Скоч. Рано е.

— Имате ли „Черно кадифе“? — попита Синд.

— Имаме всичко. Ако не става за пиене, имаме игли и свещички. И ще кажа на Арета — това е името, което предпочита да използва — да дойде.

Той си тръгна.

— Това — пробва да отгатне Синд — е шпионски бар? Нали така?

— Така е. Най-вече на „Богомолка“.

Всяка професия си имаше своите свърталища, от политиците до педерастите, и всяка имаше своите изисквания. Западният салон за хранене беше почти идеалният бар за оперативния агент. Макар и разположен в столица — всъщност, столицата, — беше дискретен. Осигуряваше на своите пенсионирани или на редовна служба клиенти всяка от екзотичните стоки, на които се бяха наслаждавали на стотици и стотици светове. Всички служители имаха някакъв опит в разузнаването, от Деланей управителя, до бармана, който беше син на наскоро починал стратег, до последно очаквал да получи мястото си в университета, и до сервитьорите, които бяха извършвали мокри поръчки по договорка в миналото. Мястото не се подслушваше — поддържаха го чисто с помощта на чести и сложни прегледи. На представителите на пресата не се гледаше с добро око, освен на онези журналисти, които се нуждаеха от труднодостъпни подробности и никога не биха разкрили източника си.

Салонът, както в много други шпионски барове, даваше на клиентите си възможност да разпуснат докрай, шанс да се сдобият с нова информация или да научат каква наистина може да се окаже новата задача за бедния агент, чийто началник е бил доста пестелив по отношение на фактите.

Заради това Стен беше поискал от Алекс да уреди вечеря тъкмо тук. Вечният император се бе показал твърде щедър с даровете си, за да се допусне, че би възложил нещо по-различно от кошмарна задача.

Арета се плъзна в стаята и се разположи на голямото канапе, като подпъхна копитата под тялото си. Тя — полът беше под въпрос — можеше да бъде взета за шестокрако растителноядно създание, като се имаха предвид извитият й гръб, острите й като игли рога и копитата на най-предните и най-задните й крака. Но когато отметнеше глава назад и излайваше развеселено, издадените кучешки зъби и острите предкътници и кътници показваха друго. Тя си поръча минерална вода за пиене — Стен и Синд мигновено оставиха питиетата си — и дебело парче месо, начукано и сурово. Стен си взе печена земна сьомга, сравнително ново пристрастяване, с масло и сос с копър. Синд също си взе земна сьомга. Сурова.

Арета ги въведе — както само агент на „Богомолка“ би могъл. Стен се радваше, че тя говори през синтезаторна кутия след първоначалните любезни поздрави. Да се превежда нечия чужда реч, дори когато беше на роден език, беше доста уморително, особено ако говорещият имаше двойна диафрагма и правеше очевидни дихателни паузи и накъсваше сричките.

Тя бе чувала за Стен и познаваше репутацията му, и заяви, че ще му помогне, доколкото може. Предположи, че тази жена с него също трябва да е наясно с положението. Помагането, продължи Арета, би имало най-голям ефект, ако рита Стен в гениталиите, докато се увери, че той няма да приеме предлаганото му назначение.

Сподели, че преди три години работила като заместник военно аташе в Имперското посолство на Джохи. Тъкмо се възстановявала от не много сериозен случай на заг, когато се установило, че има зиг. Стен оцени чина й като подполковник.

— Кошмар — продължи тя. — Истински кошмар. Отначало нека ви разкажа за хората, скъпи ми посланико. Ужасно. Ужасно. Ужасно. Бивши миньори, с цялата предвидливост и логика, каквито подобна професия изисква. Бяха решени на всичко, за да попречат на регулацията, макар че после щяха да вият като болни псета, когато материалът, който копаят, се изчерпи. Като култура торките имат достатъчно въображение да искат всичко, но недостатъчно мозък, за да го постигнат. Това означава, че те с желание ще оспорят правото на притежание на всеки друг върху тези предимно въображаеми съкровища. Поради това Алтайският куп може да бъде сметнат за съкровище, ако се намери начин да се пакетира, и изнася омраза и етноцентризъм. Да погледнем джохианците. Може би не знаеш, че те някога са се самопровъзгласили за общество от авантюристи. Разполагащи с разрешително да грабят от самия ни Император, дано да управлява вечно.

— Знам това. — Стен не сметна за нужно да споменава, че информацията е дошла от самия Император.

— Авантюристи, направо пирати понякога. После тяхната култура се е просмукала от анархия и се е разпаднала на слънчева система с градове-държави до появата на Какана. Първият. Имало е само двама. Каканът бил също така лъжец, крадец и предател. Важното било, че можел да го прави по-бързо и по-добре от всеки друг джохианец. Затова и се изкачил на върха. Както боклук изплава в локва. Или е умрял, или е бил убит от сина си, сегашния Какан. Който има всичките таланти на баща си по отношение на страха и любовта към строенето на паметници в своя чест, напълно забравяйки за логиката, обществените дела или продължението на социалните традиции. И Империята не направи нищо за неговите дела, поне докато аз бях там. Вероятно Императорът е имал по-големи проблеми. Определено е възможно да не е чул почти нищо за сериозността на ситуацията. За съжаление, нашият обичан Император беше назначил посланик, чийто талант — не бих казала нищо по-малко от отличен, но позволете ми да уточни, че за две И-години на интензивно наблюдение сметнах, че най-същественият талант на посланик Налас е да обядва.

— Ами другите същества от купа?

— Милостиви небеса, те успяват да се впишат много добре сред хората. Първо имаме богазите. Гледали ли сте някога филм за планетата Земя?

— Бил съм там.

— Вярно. Забравих. Мислете си за пилета.

— Какво? — удиви се Стен.

— Зли пилета.

Стен се задави, почти поливайки Синд със скоч.

— Дори не съм започнала да се шегувам. Птицеподобни. Големи. Два и половина метра високи. Двукраки. С убийствени клюнове. Човки със зъби. Две ръце, напълно способни да използват оръжия или да удушават. Прибиращи се шипове. Нямат пилешки темперамент обаче. Освен при изключителни обстоятелства, когато паниката изглежда правилното решение и те се мятат напред-назад, като блъскат наоколо с всички тези чудни оръжия, подарени им от еволюцията. Изглежда са се развили от водни птици. Известно ми е обаче, че също като на пилетата и техните бутове са много вкусни. Но не бяхме в такава позиция, за съжаление, за да си позволим да похапваме спокойно, Те живеят на групи като котешките хищници — един мъжкар, пет или шест женски. Групата се нарича — и не си го измислям — кокошкарник. Мъжкият е по-дребен, по-слаб и двуутробен, малките им се раждат живи, между другото. Невероятно пъстроцветни. Женските ловуват, така че имат естествено прикритие — не фототропно като на мълчаливата ти помощничка, но почти толкова ефективно. Силно демократични са — но трябва да им чуеш дискусиите, преди да стигнат до решение. Ще ти допадне.