Вихр

Стен все още беше малко замаян от маратонската сесия с Императора преди няколко дни, включваща вечеря, напиване, приемане на заповеди и стратегическо планиране. Той съвестно изгълта една от малките чашки, закашля се, като учтиво прикри уста с ръка, и отпи от бирата.

— Отбележи, че съм достатъчно любезен да ти правя компания — каза Алекс, след като стори същото. — Да не вземеш да си помислиш, че все още съм голям пияница. Отказах се, да, така направих.

И двамата седяха, облечени със сиви корабни костюми, близо до задната част на пристанищен бар в съседство с огромните писти на Соуард Сити. Барът беше изпълнен с оживената суетня на моряци, които или се напиваха достатъчно, за да се прехвърлят на чужд кораб, или пък осъзнаваха, че накрая са кацнали, а проститутките и мошениците им помагаха да постигнат целите си.

— Наистина ли те спасих?

— О, да — потвърди Алекс. — Тя беше мъничка, умничка, разкошна и дори притежаваше свои пари.

— Може би трябваше да се ожениш за нея.

— Почти го направих. Годежът беше оповестен, залата беше наета. Намерих пилот, който можеше да извърши церемонията, без да се хили. Дори я запознах с милата ми майчица.

— Тя как я възприе?

— Обмисли нещата и каза, че ако трябва да се оженя толкоз млад, едва излязъл от люлката си, тя би склонила да живее с момата.

— За последен път ти казвам: може би е време да улегнеш. Започни да мислиш за следващия лорд Килгър от рода Килгър.

Алекс потръпна леко.

— Не знам, момко. Имаше един миг… Но тогава си помислих за времето, когато годините ще са отминали, мозъкът ми ще си е отишъл, ако изобщо съм го имал някога, зъбите ще са ми изпопадали, ще дъвча едва-едва, ще сипвам мляко в брендито, а децата ще щъкат наоколо и тъй нататък. Ще бръщолевя как старите дни са останали в миналото, как новите обесници не могат да се сравняват с великите мъже, умрели отдавна, мъжете от старите дни, когато мъжете бяха мъже, а овцете бягаха като диви. Отвратително. Потресаващо отвратително. Тъй че се замислих… погледнах твоя сигнал… написах доста смислено обяснение и се измъкнах, преди зората да е пукнала.

— Господин Килгър — отбеляза Стен. — Това е проява на страхливец! Поне трябваше да останеш и да обясниш.

— Помисли си, момко. Знаеш ли как момата спечели майка ми? Като я би на канадска борба. Може да съм луд, но не съм глупав.

Стен провери времето.

— Трябва да се явим на „Виктори“ след десет минути. Да допиваме и да ходим.

Килгър се задейства светкавично, старите бойни рефлекси се проявиха отново. Бирата и алкохолът на масата изчезнаха. Той се оригна леко, изправи се и тръгна към изхода, като налучкваше пътя си между масите, а Стен го следваше.

Внезапно пред Алекс се изправи голямо четирикрако създание, чиято сива козина бе толкова плътна, че от нея би станала доста добра броня. Съществото изгълта съдържанието на големия пластмасов балон, който душеше, и го захвърли в ъгъла. И трите му — й? — очи проблеснаха гневно поотделно, после се спряха на Килгър. Двете ръце на съществото се извиха.

— Мъже! Не харесвам мъже!

— Нито пък аз — отвърна Алекс невъзмутимо.

— Ти си мъж.

— Не.

— Какво си тогава?

— Аз съм пингвин. От Земята. Малка симпатична птица, която се храни с херинга.

Стен се опита да си припомни различните книги за извънземни, за да идентифицира съществото. Не се сещаше за нищо с четири крака, три очи, две ръце, слабоумен мозък — последното не беше съвсем сигурно, възможно беше съществото да е дрогирано, да е високо два метра и половина и да тежи кой знае колко тона, в добавка да има ужасно поведение.

О, да. Не докрай закърнели нокти по ръцете.

Стен изпита леко съжаление към съществото.

— Ти не си пингвин.

— И откъде си сигурен, момко? Нямаш вид на страстен пингвинолюбив перверзник.

— Ти си мъж.

— Виж, синко. Изморен си. Прекалил си малко със смъркането, смученето, лоченето или гълтането. Седни си кротко и ще ти купя нов балон.

— Не харесвам мъже! Наранявам мъже! Първо теб, после него.

— Е, добре — промърмори Килгър. — Стен, ти си ми свидетел за пред майка ми, че не се захващам с тази кървава работа все едно съм малко зверче.

— Ще й предам.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб.

Дланите на Килгър обхванаха ръцете на съществото точно на мястото, където се намираха китките при човек. И той натисна надолу. Създанието изви от болка и се свлече на нещо, което вероятно бяха колена, също толкова тромаво, колкото го правеха и земните камили. Килгър, като продължаваше да държи „китките“ на съществото, пристъпи напред — и четирикракият приседна на пода.

— Ето — изтъкна Алекс. — Виждаш ли колко лесно е да си пацифист, когато концентрираш съзнанието си?

— Свършихте ли с играта, господин Килгър?

— Да, приключих, адмирале. Но трябва да купя на приятеля си балон, както обещах.

Килгър, честен и почтен мъж от света със силна гравитация Единбург, дългогодишен помощник и съучастник на Стен и един от най-добре тренираните имперски командоси, удържа на думата си — купи на неподвижното сега същество балон, преди да се отправят на оглед на бойния крайцер „Виктори“.

— Всичко е в упражняването на натиск — обясни той на Стен. — Като да затиснеш някого с телефонен указател.

— Какво е телефонен указател?

— Доста внушителен кораб — каза Алекс три часа по-късно.

— Да — съгласи се Стен. Той свали сензорната си качулка и спря разглеждането на тройно подсигурените системи за технически анализ на „Виктори“.

Очите на Алекс обходиха стаята, преди да заговори. Наблизо нямаше членове на екипажа, а комуникационната кутия беше изключена.

— Може би остарявам — продължи той, все още колебливо — но начинът, по който е изработена тази гемия, няма нищо общо с корабите в старите времена.

— Имаш предвид преди убийството на Императора?

— Да — кимна Килгър. — В тази тук има твърде много блясък и гравировка, за да се понрави на стария Император. Или си спомням миналото по-добро, отколкото е било?

— И аз си мислех същото нещо — отвърна Стен. Докосна няколко бутона и компютърът послушно показа триметрова холограма на „Виктори“ — тя се материализира във въздуха над масата в столовата, където стояха.

Още една комбинация от бутони и компютърът започна да премахва части от холограмата, като показваше новия боен крайцер от всички ъгли и палуба по палуба.

— Чувал съм, че по замисъл трябвало да бъде нещо като хермафродит, но май са съешили три или четири вида в едно.

Стен кимна в знак на съгласие, Той също не беше доволен. Поради доста причини. Първата беше напълно прагматичната преценка на „Виктори“ като боен кораб. Стен имаше опит със сечива, превозни средства и кораби, които бяха привидно с двойно или множествено предназначение. Почти без изключение това означаваше, че въпросното средство върши няколко неща зле и нищо както би трябвало.

Бойните крайцери например се произвеждаха по дизайн отпреди еони и имаха достатъчно мощ да победят кажи-речи всичко — с изключение на тежките бронирани кораби или флагмани, и достатъчно бързина, за да избягат от по-големите. Доста често обаче този клас кораби беше твърде бавен, за да прехване и унищожи по-малки съдове, а и му беше доста трудно да се изплъзне от преследвачите си. Освен това, след като корабът бъдеше прехванат, неговото въоръжение, достатъчно мощно, за да разбие разрушител или подобен кораб, се оказваше твърде немощно, за да навреди на тежко бронираните бойни кораби, а защитните му системи — активни или пасивни — също бяха твърде слаби.

Стен беше прегледал обещаните от строителя спецификации за „Виктори“ и ги беше сравнил с реалното представяне на бойния крайцер при различните изпитания. Освен ако имперските доставчици не взимаха подкупи — не беше невъзможно, но не изглеждаше особено вероятно, — излизаше, че „Виктори“ е ефективно оръжие.