Вихр

— Да, сир. И това ме подсеща за още нещо. Двадесет и седем от вашите гурки искат да участват в тази мисия.

— Ти какво им каза?

— Казах им, че ако това е в съгласие с имперската политика, ще бъдат добре дошли. Те явно смятат, че вашето одобрение е било дадено мълчаливо.

Императорът завъртя стола си и се вгледа в ширещите се около замъка земи. Каза нещо, което Стен не успя да чуе добре.

— Извинете, сир?

— Нищо.

Тишина. После Императорът завъртя стола отново. Усмихваше се. Засмя се.

— Да имаш няколко непалци с теб — рече той, — определено би показало на съществата от Алтайския куп, че твоята мисия се разглежда много сериозно — и че имаш достъп до най-високите нива, нали така?

Стен не отговори.

— Вземи ги — даде разрешението си Императорът. — За тях ще е добре. Вероятно трябва да направим програма за временно изпращане на гурки на подобни мисии. Дай им възможност да натрупат опит и ги пази да не губят форма.

— Да, сир.

— Мисля — продължи Императорът, — че си свършил чудесна работа в подготовката на тази мисия. Желая ти успех… и късмет.

Той стана и протегна ръка. Стен я стисна почтително, после застана мирно и отдаде чест — макар че беше в цивилно облекло. После се обърна и се насочи към изхода. Нямаше прощална чаша, помисли си разсеяно. Но той беше по-разтревожен от думите, които му се стори, че Императорът промърмори, когато му обърна гръб.

„Значи всичко се променя…“

Императорът задържа церемониалната си усмивка, докато вратите се затвориха. После тя се стопи. Остана за миг загледан във вратите, през които бе минал Стен, след което смени мястото си и позвъни на шамбелана да пусне следващата катастрофа да влезе.

Стен остана в административния офис на Аръндел достатъчно дълго, за да бъдат издадени заповедите за прехвърлянето на Мейсън на „Виктори“ и за да каже на гурките, че трябва да опаковат багажа си и да се явят на борда на следващия ден. После тръгна към грависледа си в доста унило настроение. По дяволите. Трябваше да каже на Лалбахадур Тапа да отиде да поседи на един от осемхилядните върхове на Непал, докато тялото му замръзне, и да вземе останалите двадесет и шестима със себе си.

А че някой ще се навърта наоколо и ще разбере, че той и Синд не спят поотделно — не че те криеха съзряващата си връзка в тайна, — това също не му допадаше.

Стен беше наясно, че Императорът е оцелял толкова дълго, защото е поддържал най-доброто възможно разузнаване. Знаеше, че всеки член на имперското обкръжение е минал поне някакво разузнавателно обучение, а повечето от тях са бивши специалисти от висока класа. И предполагаше, че ще бъде от значение за Вечния Император да знае дали пълномощният му посланик е свободен, зает или отдаден на сладострастие.

Но това не му се нравеше.

Докато вървеше надолу по стълбите към парадния площад, той машинално докосна челото си, отдавайки чест на почетната стража. Имаше твърде много любопитни хора в този свят, помисли си огорчено. После внезапно се изсмя. Предполагаше, че на шпионите никога не им се нравеше, когато някой поглежда под техните чаршафи.

Имаше друг гравислед до неговия, почти точно копие. Това беше странно… Машината на Стен беше изтънчена, издължена, блестящо бяла и луксозна, излъчваше официалност и представителност — от назначения шофьор и пазача, един от подчинените на Синд Бор, до малките посланически флагчета, монтирани във всеки ъгъл на превозното средство, и фототропичния подвижен покрив. Не беше необичайно за Първичен свят. Но дипломатическата яхта на Стен имаше гравиран имперски кръст върху всяка от страните на превозното средство.

На другия гравислед му липсваха само посланическите обозначения, за да бъде копие на този на Стен. Вратата се отвори… и Йън Махони пристъпи навън.

Махони беше бившият шеф на корпус „Меркурий“, бивш шеф на секция „Богомолка“, мъжът, който беше измъкнал Стен от промишления свят на Вулкан и го беше назначил на имперска служба. По-късно Махони беше започнал да командва елитната Първа имперска гвардейска дивизия, после стана главнокомандващ за последния удар срещу таанците. След като Императорът беше убит, Махони беше предприел действия, за да премахне неговите убийци — Тайния съвет.

Когато Империята беше възстановена, Махони беше получил задачи, подобни на тези на Стен: да бъде един от посланиците умиротворители с абсолютна власт.

Начинанието да се сглоби отново разкъсаната Империя беше колосално. И така Стен и Махони се бяха виждали два пъти през изминалите години и дори при тези редки случаи това бяха кратки, откраднати от работата моменти.

Махони огледа критично раменете на Стен.

— Не мога да различа пагоните — каза той. — Този път аз ли съм с по-висок чин, или ще ми целуваш пръстена?

Стен се засмя и се зачуди как внезапно се почувства по-добре. Осъзна, че има много малко хора, с които може да говори открито, камо ли да гледа на тях като на ментори, макар и да беше спасявал Махони почти толкова пъти, колкото и той него.

— Проклет да съм, ако знам — отвърна Стен. — Не съм сигурен каква заплата ще получавам този път. Нека да те наричам „сър“ — така няма да има нужда да се извинявам за старите си навици. Време за питие?

Махони поклати глава.

— За съжаление, дългът ме зове, а той е доста неприятен. Трябва да изнеса значително по-безсмислена от обикновено реч пред парламента след малко. И колкото и да ми се иска да танцувам по подиума, да се оригвам на стрег и да прокълна несъществуващите души на политиците да гният в ада, мисля, че шефът — Махони посочи с палец към апартамента на Императора — би искал да си поговори с мен.

— Мамка му — изруга Стен. — Ти и аз се бихме във войната, която трябваше да сложи край на всички войни, и въпреки това няма да ни оставят да си вземем почивка.

Махони се намръщи и потъна в дълбок размисъл.

— Защо да не убием няколко минути преди речта ми? Това ще ни даде време да поговорим, пък и ще бъде малко упражнение, от което и двамата имаме нужда. Онези жалки подобия на политици ще ни извинят — ако имаш време.

— Имам време.

— Не беше ли тук мястото — попита Махони, — където Императорът беше построил работилницата? Сградата… за какво беше?

— Китари — каза Стен.

— Чудил ли си се защо никога не възстанови работилницата, след… завръщането си? — продължи с въпросите Махони.

Стен потръпна. Всъщност искаше да се отпусне малко, но досега Махони беше поддържал разговора неумолимо тривиален.

— Бяха хубави времена, нали… — после тонът на Махони се промени. — Проклятие, доста е трудно да те проследи човек, момче. Задръж усмивката на лицето си. Минахме отвъд обсега на параболичните микрофони, но има дългообхватно око горе на бойниците. Може да чете по устните.

Смайването на Стен не трая повече от миг. После отново се превърна в професионалист.

— Откъде знаеш, че е чисто?

— Имам копие от всички охранителни планове — и след промените — на Аръндел. Една жена от техническия отдел ми дължи малка услуга.

— Какво става?

— По дяволите, Стен, иска ми се да можех да ти отговоря направо. Или да разполагахме с повече от две минути преди следващото минаване. Защото не съм напълно сигурен. Но нещата… просто не са в ред. И изобщо не са били, доколкото мога да отсъдя, откакто се завърна.

Махони изръмжа.

— А може би просто ставам слабоумен и параноичен старец. Но вината, според мен, е в Императора.

Стен почти въздъхна от облекчение. Най-накрая — и някой друг беше видял същото.

— И ако се опитам да ти разкажа подробности, ще решиш, че съм се побъркал — продължи Махони. — Защото… Става въпрос все за малки нещица. Мънички неща, които водят до големи.

— Като новите мъже в сиво — предположи Стен. — Тази Вътрешна сигурност, а?

— Това е от по-големите неща. А още по-лошо е, че не отговарят пред корпус „Меркурий“ или „Богомолка“. И е странно, че колкото по-близо са до Императора, толкова повече приличат на негов син или роднина. Време е!