Вихр

Стен се наслаждаваше на описанията и компанията на Арета. Храната дойде. Започнаха да ядат.

— Стен ми даде фиш — обади се Синд, докато преглъщаше своето суши. — Какво можете да ни кажете за четвъртия тип създания, суздалите?

— Бихте могли — аз мога, при всички случаи — почти да свикнете с тях. Помислете си за топлокръвен вид, който е еволюирал. Първоначално е бил хищник от глутница. Малък. Метър и половина до два. Шест същества до цяла група. Привлекателни същества — яркозлатисти на цвят.

— Защо бихме имали проблеми с тях?

— Ако вярвах в расовата памет, което не правя, или ако на родната ми планета имаше вкаменелости от малки, ловуващи в глутници хиени, което също не е вярно, бих предложила това като обяснение. Не мога да кажа. Вероятно е свързано с езика им — непрестанно лаене, — става дразнещ. Това, което със сигурност е отблъскващо, е насилието, което извършват. Суздалите обичат да убиват. Първично социално удоволствие е да се пусне животно в открита местност и те да го преследват. В глутници. Почти ми се струва, че имат Урска памет. Каквото и да е, суздалите се вписват отлично сред останалите в Алтайския куп — същества, които се мразят взаимно, и са се мразели толкова дълго, че са забравили защо. Но това не ги спира да извършват геноцид, когато могат.

— Чудесно — каза Стен. Той обмисли следващия си въпрос много внимателно. — Запознат съм доклади, които намекват, че имперските доставки на гориво биват… пренасочвани.

— Имаш предвид, че някой краде АМ2? — уточни Арета. — Така е. Или по-скоро Каканът го прави.

— И къде отива горивото?

— Не съм сигурна. Опитах се да науча — и открих, че да си високоуважаван посланик е сериозна спънка. Част от доставките, смятам, се разпределят между поддръжниците на Какана в купа. Друга част се изнася, а приходите се използват, за да се строят монументи. Повечето гориво просто изчезва.

Арета довърши вечерята си и допи последната глътка от минералната вода.

— Без съмнение ти е била спомената манията на Какана по големи, орнаментирани структури. Но докато не видиш сам колко масивен комплекс от сгради притежава, няма да повярваш.

— Благодаря ти, Арета. Изглежда ми — и това трябва да остане тайна, — че най-логичният път да се запази Алтайският куп е да се изолират четирите раси — всяка в своя сектор. Ако са отдалечени едни от други, няма да има погроми поне няколко седмици.

Арета изцвили весело:

— Не са ти казали!

— Очевидно са пропуснали да ми споменат доста неща — потвърди Стен.

— Преди много, много години Каканът реши да разреши този ужасен проблем. За тази цел смеси създанията.

— Какво?

— Избра преселване на случаен принцип. Нация от суздали например, които са се вдигнали срещу него, били преместени след потушаването на бунтовете. Често новият им дом бил сред световете на богазите.

— О, дракх — изохка Стен. Наля си питие — чисто. Започна да го пресушава, после предложи гарафата на Синд. Тя поклати глава.

— Става дори по-забавно — продължи Арета. — Каканът сформира различни милиции. Всяка от различен вид същества.

— В това няма смисъл — каза Синд.

— О, напротив. Ако използвате всяка група от милициите само срещу техните традиционни врагове, това ще държи ненавистта фокусирана върху всичко друго, освен върху вас — Какана. Друго предимство е, че тези милиционерски сили, разположени на светове на светлинни години от родните им сектори, са не само потенциални заложници, но и пречат на родния си свят да започне революция или гражданска война.

Чу се висок трясък, нещо, което прозвуча като изстрел от огнестрелно оръжие, а после изригна ентусиазиран смях. Арета погледна с копнеж към вратата на стаята.

Стен се усмихна.

— Благодаря ви, полковник. Длъжник съм ви. Бихте ли помолили Деланей да донесе сметката?

— Ще ми позволите ли да ви почерпя по едно питие долу?

— Не, благодаря — отклони поканата Стен. — Предстои ми ранно ставане сутринта, а джентълменът, с когото трябва да се срещна, може да не хареса факта, че любимият му посланик е участвал в сбиване.

С удовлетворено изпръхтяване Арета излезе и се спусна по стълбите. След секунда Стен и Синд чуха още по-силен трясък.

— Надявам се, че това място има заден изход — вметна Синд.

— Има — отвърна Стен. — Някога чувала ли си за шпионско свърталище без такъв?

Езикът на Стен се спускаше по шията на Синд надолу към деколтето на роклята. Синд въздъхна… дълбоко в гърлото си… почти изръмжа. Ръката му се длъзна по вътрешната страна на бедрото й.

Наетият от тях гравислед беше включен на автопилот, като поддържаше скорост от почти петдесет километра в час и височина от почти шест хиляди метра, далече от всички зони на трафик. Стен беше успял да включи всички насочващи сензори, преди двамата да се претърколят и да паднат заедно върху широката задна седалка.

Ръката на Стен намери катарамата на колана й, ала не успя да се справи. Нищо не се случи.

— Чувствам се като тийнейджър — оплака се той.

— Би трябвало — промърмори Синд. — Разказваш ми за огромното императорско легло — а после ме хвърляш на задната седалка на тази наета съборетина, сякаш сме някакви пубертети. Заслужаваш някой полицай да прелети над нас. Вече си представям — прошепна в ухото му. — Герой посланик, намерен с голата си телохранителка.

— Но ти не си…

Пръстите му изведнъж се съживиха.

— Напротив, съм — каза дрезгаво Синд, докато роклята се свличаше и зърната на малките й гърди просветнаха мрачно под луната светлина.

Устните им се срещнаха, езиците се движеха плавно сякаш това беше отрепетирано дълго, а не се случваше за пръв път, а после топлината й го увлече и поведе надолу и навътре за цяла вечност.

6.

Атмосферата в императорския кабинет беше мрачна. Наблизо нямаше алк или стрег. Стен се почувства доста притеснен, когато приключи с брифинга си върху мисията за Алтайския куп и сдъвка последните няколко точки.

— Кодиране… Сигнално-операционни инструкции… извънредни процедури… всичко е описано в този фиш. Готови сме. „Виктори“ може да се издигне до три И-дни, когато хранителните запаси и амунициите бъдат натоварени.

Стен остави две копия от фиша си на бюрото на Императора. Бяха кодирани и обозначени за достъп от най-високо ниво. Императорът не им обърна внимание.

— Изглежда — каза той, — че освен всичко си избрал чудесно персонала си за тази мисия. Твоят дългогодишен помощник от Единбург. Бор. Техният командир. Много фотогенично. И идеален начин да се избегнат… чуждоземни препятствия.

Който и да се беше срещал с Императора преди това, явно сериозно го беше ядосал. Но Стен беше свикнал с лошите настроения на шефа си и не обърна внимание.

— Още едно нещо, ваше величество. Във връзка с персонала.

— И какво е то?

— Нужен ми е капитан за „Виктори“. Мисля, че при очакваните обстоятелства ще бъда много зает на Джохи.

— Избрал ли си някого?

— Флотски адмирал Роберт Мейсън. В момента очаква нова задача тук, на Първичен свят.

Отначало идеята хрумна на Стен почти на шега. После, след допълнителен размисъл, му се беше сторила наистина добра. Мейсън можеше и да е тираничен началник, но бойният дух на екипажа на „Виктори“ не беше сред най-важните неща за Стен. Да остане жив, беше по-важно, а Стен знаеше, че Мейсън, педант на тема дисциплина, е способен да осигури това. Пък и беше сигурен, че адмиралът ще следва дадените му заповеди. Беше и съвсем мъничко любопитен да види дали за Мейсън ще е трудно да служи на човек, когото не харесва. Вероятно не — Мейсън почти сигурно изпитваше подобни чувства към всички съзнателни същества. Самият Стен беше научил като отреп, а по-късно и като войник, че човек не трябва да е приятел с някого, за да работи с него.

— Е, добре тогава. Но имаш навика да искаш най-добрите сред хората ми.

Значи Императорът беше чул за желаещите да се присъединят към него гурки.